Решение № 9507 от 20.9.2021 г. на ВАС по адм. д. № 4069/2021 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на С. Стефанов, чрез процесуалния му представител адв.Ю. Дацев срещу решение 2020 от 16.02.2021 г. по адм.дело 8671 по описа за 2020 г. на Върховния административен съд, второ отделение, с което е отхвърлена жалбата му срещу чл.3, и срещу § 1, б."г" от ДР, и § 3 от ПЗР на Инструкция 8121з-748 от 20.10.2014 г. за определяне на сроковете за съхранение на личните данни, обработвани в Министерството на вътрешните работи във връзка с провеждане на наказателното производство по реда на Наказателно-процесуалния кодекс и на проверки за наличие на данни за престъпления от общ характер, издадена от министъра на вътрешните работи. С него е отхвърлено и направено искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз. В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони, както и за необосноваността му, което съставлява отменително касационно основание по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора с отмяна на оспорените разпоредби от Инструкцията. Касационният жалбоподател депозира молба от 20.05.2021 г., с която поддържа жалбата и искането за отправяне на преюдициално запитване, направено с допълнителна молба от 27.04.2021 г., подадена след касационната жалба. Претендира присъждане на съдебни разноски. Ответната страна по касационната жалба - министърът на вътрешните работи оспорва същата чрез процесуалния представител юрисконсулт М. Стоев и депозирани от него писмени бележки. Претендира присъждане на съдебни разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава обосновано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, II колегия, петчленен състав, след като прецени допустимостта на касационната жалба, наведените отменителни касационни основания, и с оглед на чл.218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срок и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Върховният административен съд, тричленен състав на второ отделение е бил сезиран с жалба в производство по реда на чл.185 и сл. от АПК, с която са оспорени разпоредбите на чл.3, на § 1, б."г" от ДР и § 3 от ПЗР на Инструкция 8121з-748 от 20.10.2014 г. за определяне на сроковете за съхранение на личните данни, обработвани в Министерството на вътрешните работи във връзка с провеждане на наказателното производство по реда на Наказателно-процесуалния кодекс и на проверки за наличие на данни за престъпления от общ характер, издадена от министъра на вътрешните работи. При постановяване на съдебното решение, което сега е предмет на съдебен касационен контрол, тричленният съдебен състав е изложил подробни съображения по повод предмета на спора, с който той е сезиран, както и във връзка с правния интерес от оспорването му. Според него Инструкция 8121з-748 от 20.10.2014 г. за определяне на сроковете за съхранение на личните данни, обработвани в Министерството на вътрешните работи във връзка с провеждане на наказателното производство по реда на Наказателно-процесуалния кодекс и на проверки за наличие на данни за престъпления от общ характер (Инструкцията) безспорно е подзаконов нормативен акт по смисъла на чл.75 от АПК, като е издаден в изпълнение на законовата делегация по чл.26, т.3 от Закон за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР). Обосновал е и наличието на правен интерес, с оглед на чл.186 от АПК по отношение на С. Стефанов, понеже е той лице, чиито лични данни се обработват по повод проведено наказателно производство. В мотивите на акта си е изложил подробни съображения относно компетентността на органа, издал оспорената Инструкция, като е обсъдил разпоредбите на чл.33, т.9 от ЗМВР, според която министърът на вътрешните работи издава правилници, наредби, инструкции и заповеди, както и на разпоредбата на чл.26, т.3, респ. на чл.26, ал.1, т.3, респ. чл.26, ал.2 от ЗМВР, в приложимите редакции (ДВ, бр.53/2014 г., ДВ, бр.14/2015 г. и актуалната, ДВ, бр.17/2019 г.). Според последната сроковете за обработване на лични данни, свързани с дейностите по защита на националната сигурност, противодействие на престъпността, опазване на обществения ред и провеждане на наказателното производство, се определят от министъра на вътрешните работи като администратор на лични данни (чл.29, ал.1 от ЗМВР). По този извод на съда няма спор както относно компетентността на органа за издаване на тази категория подзаконови нормативни актове, включително процесната Инструкция, така и относно качеството му на администратор на лични данни. По повод втория момент, обуславящ преценката за правилността на съдебния акт, следва да се посочи, че съдебният състав е изложил също подробни съображения относно спазването на административнопроизводствените правила във връзка с изискванията за това уредени в Закон за нормативните актове (ЗНА), в неговата Глава първа "Общи положения", Глава втора "Оценка на въздействието на нормативни актове" и Глава трета "Изработване на проекти за нормативни актове". Коректно е анализирал фактите по делото с оглед редакциите на приложимите разпоредби от закона, като в настоящото съдебно производство, за разлика от първоинстанционното производство, не се навеждат доводи за този извод на съда, че няма допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаване на Инструкцията. Основен спорен момент и в настоящото съдебно производство е относно материалната законосъобразност на трите оспорени разпоредби - на чл.3, на § 1, б."г" от ДР, и § 3 от ПЗР на Инструкцията, като съдът като краен и общ извод е посочил, че те не противоречат на разпоредби от нормативни актове от по-висока степен. Тук са и основните възражения на касационния жалбоподател относно неправилните и незаконосъобразни изводи за отсъствие на противоречие на тези оспорени разпоредби с чл.26, т.2 от ЗМВР, с чл.68 от ЗМВР и чл.46 от Закон за защита на личните данни (ЗЗЛД), както и на разпоредби от правото на Европейския съюз. Като се е позовал на обхвата на личните данни, а той е нормативно определен чрез разпоредбата на чл.2, ал.1 от Инструкцията, в който изрично се посочва, че в Министерство на вътрешните работи, се изграждат информационни фондове, в които се обработват лични данни на лица във връзка с провеждане на наказателно производство по реда на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и на проверки за наличие на данни за престъпления от общ характер и целта на обработката (ал.2 от чл.2), съдът правилно е посочил, че според чл.3 от Инструкцията се заличават тази категория лични данни при настъпване на конкретни, лимитивно посочени обстоятелства. Те са законово предвидени в НПК и са такива, които изключват образуването на наказателно производство или са основания за прекратяването му. Правилен е изводът на съда, че предвидените срокове в чл.3 се явяват конкретни, след изтичането на които данните се заличават. Поради нормативната определеност на обстоятелствата, те не биха могли да бъдат конкретно фиксирани като дати, а са "определени от конкретни бъдещи сигурни събития", които не е спорно, че ще настъпят, но в един бъдещ момент. Тази характеристика за нормативното регулиране на тези срокове не обосновава твърдяното и от касационния жалбоподател неограничено във времето обработване на данните по чл.2 от Инструкцията. Формулирането и изпълването със съдържание на конкретно посочените в чл.3 от Инструкцията обстоятелства е предмет на нормотворческа дейност, която е осъществена от издателя на акта и с цитиране на конкретно посочени разпоредби от приложимия НПК, с оглед предмета на регулиране на самата Инструкция, посочен в нейния чл.1. Настоящият съдебен състав споделя и направения извод на съдебния състав, че не е налице противоречие и с чл.26, ал.1, т.2 и т.3 от ЗМВР, в които разпоредби са уредени правомощия на органите на МВР, като е посочено, че те са във връзка с обработване на личните данни, свързани с дейностите по защита на националната сигурност, противодействие на престъпността, опазване на обществения ред и провеждане на наказателно производство. И това е така, понеже тези срокове за съхранение на тези данни по ал.1, както и за периодичната им проверка, както и такава проверка за необходимостта от съхранението им, се определя от администратора на лични данни, какъвто е министърът на вътрешните работи. Тази му компетентност е нормативно уредена не само по силата на чл.29, ал.1 от ЗМВР, но и в изпълнение на чл.46, ал.1 от ЗЗЛД. Целта, определена в чл.26, ал.1 от ЗМВР, поради която на органите на МВР са възложени посочените функции, обуславя и изисква осъществяването на контрол, поради което и той е възложен на министъра на вътрешните работи, съгласно чл.26, ал.2, актуална редакция, от ЗМВР. Следва по повод възражението относно противоречие с разпоредбите на чл.26, ал.1, т.2 (органите на МВР могат да не информират физическите лица преди и по време на обработването на личните данни) и т.3 (органите на МВР могат да обработват всички необходими категории лични данни) от ЗМВР, да се посочи, че по силата на чл.25, ал.1 от ЗМВР, органите на МВР могат да обработват лични данни и то само за изпълнение на дейностите си, които са нормативно определени в чл.6, ал.1 от ЗМВР. Освен това в чл.26, ал.2 от ЗМВР, изр.второ изрично е посочено, че данните по чл.26, ал.1 от ЗМВР се изтриват не само според сроковете за съхранение, но и в изпълнение на съдебен акт или решение на Комисията за защита на личните данни. Също така в чл.25, ал.3 от ЗМВР е записано, че обработването на лични данни се осъществява при условията и по реда на този закон (ЗМВР) и на ЗЗЛД. Налице е законова гаранция, уредена в тези разпоредби относно законовото обработване, съхранение, изтриване на личните данни и възможността за защита на тези субективни права по административен и съдебен ред. По изложените съображения, както беше посочено правилно съдът не е констатирал противоречие и с разпоредбата на чл.46 от ЗЗЛД. Неоснователно е и касационното възражение по повод приетото от съдебния състав относно отсъствие на противоречие с разпоредбата на чл.68 от ЗМВР, понеже в нея е уредено извършването на полицейска регистрация на лица, които са привлечени като обвиняеми за извършено умишлено престъпление от общ характер. Това е друг вид обработване на лични данни, свързани с дейностите, осъществявани от МВР, посочени в чл.6, ал.1 от ЗМВР, конкретно изпълнявани от неговите органи, за което е дадено легално определение в чл.68, ал.2 от ЗМВР и е нормативно урегулирано с Наредба за реда за извършване и снемане на полицейска регистрация, издадена на основание чл.68, ал.7 от ЗМВР, от Министерския съвет. Това е изрично прието и в чл.7 от Инструкцията, т.е. сроковете по чл.3 не се прилагат за снемането на полицейска регистрация, което е индиция, че и чрез подзаконова разпоредба е направено това отграничаване на различния вид и обхват на обработване на лични данни, с оглед целта на последното. Във връзка с този момент от спора следва да се посочи, че направеното преюдициално запитване по ч.н.д. 752 по описа за 2021 г. на Специализирания наказателен съд и образуваното дело С-205/21 пред СЕС, се явява неотносимо към настоящото производство, доколкото въпросите поставени в него са по повод транспонирането на Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания и относно свободното движение, въведена във вътрешното право с измененията в Закона за защита на личните данни, съгласно § 1а от ДР на същия (ДВ бр. 17/2019 г.). Конкретно те са четири въпроса и са във връзка както беше посочено с транспонирането й, и с оглед прилагане на разпоредбите на чл.25, чл.25а и чл.68 от ЗМВР във връзка със "задължителна криминалистична регистрация спрямо обвиняемите за умишлено престъпление от общ характер относно техните биометрични и генетични данни" и по повод на тази регистрация позоваване в националното право на Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни, вместо на Директива (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 г. За точност следва да се посочи, че част от цитираната и приложена съдебна практика към касационната жалба е такава по повод прилагането на чл.68, ал.6 от ЗМВР, при което административният орган упражнява правомощията си за снемане на полицейска регистрация в условията на обвързана компетентност. По повод противоречието на разпоредбата на § 1, т.1, б."г" от ДР на Инструкцията, съдът изрично е посочил, че обработването на лични данни, включващи и елемент етнически произход е допустимо, но следва да е гарантирано и обезпечено, като това е регламентирано в разпоредбата на чл.25а от ЗМВР, която препраща към чл.9 от Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година и към чл.51 от ЗЗЛД. В чл.9 от Регламента изрично е уредено обработването на специални категории данни, съответно забрана за обработване на лични данни, разкриващи расов или етнически произход, освен ако са налице определени условия за това. Нормативно това е посочено в чл.25а, ал.2 от ЗМВР, т.е. такива данни, включващи и елемент етнически произход се събират само във връзка с други данни на засегнатото физическо лице и когато това е абсолютно необходимо, и съществуват подходящи гаранции за правата, и свободите на субекта на данни, според чл.51, ал.1 от ЗЗЛД, включително и при забрана за проява на дискриминационно поведение спрямо физическите лица. Правилен е изводът на съда, че не е налице противоречие на тази разпоредба с нормативен акт от по-висока степен. Възраженията поддържани и в касационната жалба относно разпоредбата на § 3 от ПЗР на Инструкцията са неоснователни. В нея е посочено, че сроковете по чл.3 се прилагат и за лични данни, обработвани в информационни фондове на МВР, във връзка с провеждане на наказателно производство по реда на НПК и на проверки за наличие на данни за престъпления от общ характер, въведени преди влизане в сила на Инструкцията. Правилно съдебният състав е посочил целта на същата, а именно уеднаквяване сроковете за заличаване на личните данни, чието обработване е започнало с тези, които ще се обработват и съхраняват при действието на Инструкцията. Прилагането на тази разпоредба е за всеки конкретен случай, като очевидно е да се постигне времево ограничаване на обработването на лични данни за всички субекти на данни, а не това да се осъществява неограничено за някои, според датата на влизане в сила на Инструкцията. По повод възраженията за противоречие на оспорените разпоредби с тези разпоредби от правото на Европейския съюз и конкретно с чл.1, чл.4, чл.5, чл.8, чл.10, чл.16, т.2 и чл.18 от Директива ЕС/2016/680 на Европейския парламент и на Съвета, то те също са неоснователни. Правилно съдът е посочил, че доводите за неправилно транспониране на директивата във вътрешното законодателство не следва да бъдат обсъждани, понеже са извън предмета на настоящия спор, а посочените текстове от нея регламентират общите правила и принципи, относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказания. Това са норми, насочени към държавата членка, която чрез необходимите правни средства следва да осигури прилагането на тези правила и принципи във вътрешното си законодателство, като Директивата (ЕС) 2016/680 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година е въведена във вътрешното право с измененията в Закона за защита на личните данни, съгласно § 1а от ДР на същия (ДВ бр. 17/2019 г.). Така установените с нея правила и принципи на обработване на данни конкретно се явяват съобразени, доколкото в чл.25, ал.3 от ЗМВР е направено препращане към ЗЗЛД, а с оглед на § 1а от ДР на същия закон, в който е записано, че този закон въвежда изискванията на посочената директива, се гарантира, че същите не се явяват нарушени с оспорените разпоредби.