Решение № 7752 от 23.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1793/2019 г.

Решение № 7752 от 23.05.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1793/2019 г., I о., докладчик съдията Мария Радева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационната жалба на В. А., чрез процесуален представител адв. И. Димитрова, против решение № 7153/30.11.2018 г. по адм. д. № 5690/2018 г. по описа на Административен съд София - град, с което съдът е отхвърлил жалбата й срещу АУЗД № ДЛЦ17-ГР94-327/05.02.2018 г. на орган по приходите в Столична община, потвърден изцяло с решение № СФД18-РД28-61/02.04.2018 г. на директора на Дирекция "Общински приходи" при Столична община, с който са установени публични общински задължения на В. А. за местен данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци, ведно със законните лихви за забава, за недвижим имот - 1/2 ид. ч. от УПИ № 1-1474, кв. 7 с площ от 4459 кв. м, находящ се в гр. София, р-н Лозенец, ул. "Филип Кутев", за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2017 г., в общ размер на 2721, 53 лв., в т. ч. за данък недвижими имоти (ДНИ) - 1175, 65 лв., лихва ДНИ в размер на 290, 50 лв.; такса битови отпадъци (ТБО) - 1003, 25 лв. и лихва за ТБО в размер на 252, 13 лв. Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, ал. 3 от АПК. Счита, че съдът неправилно е приел в изводите си, че датата на влизане в сила на ЗВСОНИ – 24.02.1992 г. е моментът, от който е възникнало задължение за данъчна регистрация и дължимост на данъци за процесния имот. Посочва се, че от датата на влизане в сила на съдебното решение, с което е призната собствеността на А. върху имота, същата е придобила качеството на данъчно-задължен субект по смисъла на ЗМДТ. Според касатора, съдът не е обсъдил изложените от него доводи за нарушение на чл. 4 от ДОПК при съставянето на АУЗД. Иска отмяна на решението и произнасяне по съществото на спора, при което АУЗД бъде отменен изцяло. Претендира разноски по делото. Ответникът - директора на Дирекция "Общински приходи" към направление "Финанси и стопанска дейност" при Столична община, чрез пълномощник, оспорва касационната жалба. Претендира разноски за две съдебни инстанции. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустими. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: Съдът е приел, че спорът по делото е относно това кога в конкретната хипотеза жалбоподателят е придобил качеството собственик, за да са налице обстоятелствата по чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ и същият, в качеството си на данъчно задължено лице, да бъде обложен с данък недвижими имоти и ТБО по ЗМДТ и въз основа правилното установяване на този факт, за какъв период. Съдът се е позовал на чл. 11 и чл. 13 от ЗМДТ и е посочил, че без значение за дължимостта на данъка по ЗМДТ е обстоятелството дали и кога собственикът е въведен във владение и дали е ползвал фактически имота. Поради това е приел за неоснователни твърденията на жалбоподателя, че данък се дължи от въвода му във владение с приложения протокол от 29.03.2017 г. Според съда данъкът се дължи от момента на придобиване на собствеността. Посочено е, че видно от диспозитива на Решение № 2715 от 05.04.2016 г. на Софийски градски съд, II-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 1796/2002 г., влязло в законна сила на 19.01.2017 г., е призната за установена собствеността по реституция, на основание чл. 1, ал. 1 от ЗВСОНИ, по отношение на ищците, в т. ч. и на жалбоподателката В. А., в административното производство, като е осъден ответникът Сдружение "Съюз на българските автомобилисти" да предаде владението върху индивидуализираните в решението имоти, сред които попада и процесния имот. Съдът е възприел изцяло правилни изводите на административния орган, че в конкретния случай, праводателите на жалбоподателката са придобили собствеността върху процесния имот на основание чл. 1, ал. 1 от ЗВСОНИ, по силата на закона /към датата на влизането му в сила 24.02.1992 г. /, която дата е приета за дата към която следва да се преценяват материалноправните предпоставка за реституция по ЗВСОНИ, поради което и от този момент, е възникнало задължение за неговата данъчна регистрация и дължимост на данъци, независимо от действителното му деактуване, водените дела по чл. 108 от ЗС, за предаване владението върху имота, установителни искове по чл. 97 от ГПК или издадени нотариални актове по обстоятелствени проверки. Съдът е установил, че по отношение на регистрацията на имота е подадена за пръв път декларация по чл. 14 от ЗМДТ на 27.04.2017 г. Не е било спорно, че жалбоподателят е правоприемник на лицата, в полза на които е настъпила реституцията по ЗВСОНИ, като е придобил 1/2 ид. част от процесния имот, в качеството си на наследник по закон. Съдът е цитирал разпоредбата на чл. 30 от ЗМДТ и е приел, че правоприемниците на имущество са задължени и за задълженията за данъци и такси по ЗМДТ. По тези съображения, независимо от факта, че конкретни данни за откриване на наследството не са приложени, доколкото не е спорен факта на приемането му, в т. ч. с воденето на дело по чл. 108 от ЗС и данните и фактите, по административното производство, съдът е приел, че жалбоподателят е данъчно задължено лице по смисъла на ЗМДТ, по отношение на конкретния имот, като приобретател на същия по закон, като на това основание съдът е направил извод, че правилно е определен и периодът, за който е установен данък недвижими имоти и ТБО. Съдът е изложил мотиви, че при установяване и определяне по размер с акт по реда на чл. 107, ал. 3 от ДОПК, в конкретната хипотеза данък върху недвижимите имоти и таксата за битови отпадъци са определени за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2017 г., като е съобразена нормата на чл. 109 от ДОПК, т. е. прието е, че съгласно декларирането на имота от данъчно-задълженото лице през 2017 г., обхватът на установяване на задължения за данъци и такси, не може да обхваща период по-дълъг от 5 години. Решението е правилно. Основното възражение на касатора за неправилност на съдебния акт е по отношение на извода на съда досежно началния момент на дължимостта на ДНИ и ТБО за декларирания недвижим имот. Посоченото възражение е неоснователно Въз основа на влязлото в сила решение на Върховния касационен съд В. А. е подала декларация по чл. 14 ЗМДТ. Оспореният АУЗД е издаден след извършена проверка именно по данни от декларацията на собственика. Собственикът е и задълженото лице по чл. 14 ЗМДТ, както и по чл. 64 ЗМДТ. Съдебното решение по ревандикационния иск съдържа установителен и осъдителен диспозитив. То легитимира дружеството като собственик на недвижимия имот. Съдът правилно е приел, че твърденията за действителното деактуване на имота, водените дела по чл. 108 от ЗС за предаване владението върху имота, установителни искове по чл. 97 от ГПК или издадени нотариални актове по обстоятелствени проверки са неотносими към заплащане на задълженията за ДНИ и ТБО от собственика на имота, признат със съдебното решение. При петиторните искове носителят на едно вещно право иска да бъде прекратено нарушението на неговото право и следователно в случая е налице защита именно на вещно право, а не на фактическо отношение. Защитата се осъществява чрез съдебно установяване и признаване на вещно право у притежателя и осъждане на другата страна да преустанови нарушението. Затова собственикът доказва в това производство правото си на собственост върху имота. Ревандикационният иск е такъв иск. Неговият предмет са всякакви вещни права, а крайната му цел е да се възстанови владението на собственика, когато то е отнето. При ревандикационния иск ищецът доказва две неща: че е собственик на вещта и че именно ответникът владее вещта без основание. Този иск е осъдителен, но включва в себе си и установителен иск. По смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК разликата между осъдителния и установителния иск не е в различието между субективните права, които са техен предмет, а в интереса, който поражда нуждата на ищеца от защита. Преценката зависи не от вида на спорното право, а от степента на засягането, което състоянието на спора предизвиква в правната сфера на ищеца. Когато защитаваното с установителния иск право е само застрашено, без да е било нарушено, доколкото не е реализирана опасността да се възпрепятства упражняването му, защитата се ограничава само с неговото потвърждаване. Само нарушаването на правото обуславя нуждата от иск за неговото възстановяване. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, от волята на ищеца зависи да прецени от какъв вид и в какъв обем защита на засегнатото си материално право има нужда при възникналия правен спор. Съдебното решение по ревандикационния иск със сила на пресъдено нещо разрешава спора за вещното право между страните по делото. По предмета на делото съдът се произнася в диспозитива на решението. Тъй като само диспозитивът е източникът на силата на пресъдено нещо на решението, то съдът се произнася и по въпроса за притежанието на спорното право с диспозитив. Решенията по ревандикационните искове се вписват в имотния регистър. Следователно, както правилно е приел първоинстанционният съд, законосъобразно административният орган е определил данък върху недвижимите имоти и таксата за битови отпадъци за периода от 01.01.2013 г. до 31.12.2017 г. Правилно е приложена нормата на чл. 109 от ДОПК, като е прието, че съгласно декларирането на имота от данъчно-задълженото лице през 2017 г., обхватът на установяване на задължения за данъци и такси не може да обхваща период по-дълъг от 5 години. Предвид изложеното, касационната инстанция приема, че решението на Административиня съд – София град е постановено в съответствие с доказателствата и закона, поради което следва да бъде оставено в сила. Разноски: Предвид изхода от спора и своевременно направеното искане от страна на ответника по касация, следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 420, 50 лв. определено съобразно нормата на чл. 161 ДОПК и чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция е неоснователно, доколкото такова е присъдено с първоинстанционното решение. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на първо отделение