Решение № 27 от 25.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2136/2017 г.

Решение № 27 от 25.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2136/2017 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Бранислава Павлова Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. К. Т. Г. е подала касационна жалба вх. 44422 от 03.04.2017 г. против въззивното решение на Софийския градски съд, гражданско отделение, III-Б въззивен състав № 1214 от 23.02.2017 г. по гр. д. № 5410/2016 г. в уважената част от иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС. С определението по чл. 288 ГПК № 586 от 11.12.2017 г. касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество по правния въпрос дали се обхваща от преклузията на чл. 133 ГПК правният извод на ответника - въззиваем във втората инстанция относно представено писмено доказателство към исковата молба. Ответникът И. Д. Л. изразява становище в съдебното заседание и писмената защита, че въззивното решение е правилно, защото позоваването на споразумението между съпрузите по чл. 101 СК (отм.) е направено след срока по чл. 133 ГПК, освен това в него не е уговорено изрично, че съсобствения имот в [населено място], Бургаска област ще се ползва безвъзмездно от съпругата. С обжалваното решение Софийският градски съд е отменил частично решението на Софийския районен съд, 33-ти състав № 1880 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 1859/2015 г. и е решил делото по същество като е осъдил К. Т. Г. да заплати на И. Д. Л. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата 6 196 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения между страните недвижим имот, представляващ 1/11 ид. ч. от 5 500/7000 кв. м. от нива с площ 7000 кв. м., с пл. № 003449 по кадастралния план на [населено място], Бургаска област, ведно с подобренията в него, за периода от 01.03.2013 г. до 31.12.2014 г., както и законна лихва върху главното вземане, считано от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението. Въззивният съд е приел, че с решение от 24.10.20105 г. по брачно дело № 1190/2005 г. на Софийския районен съд, брачна колегия, 88-ми състав е прекратен бракът между К. Т. Г. и И. Д. Л. и е утвърдено споразумение по чл. 101, ал. 1 СК (отм.), по силата на което придобитата по време на брака нива в [населено място] от остава съсобствена между при равни квоти и ще се ползва от съпругата К. Т. Г. /Л./. С нотариална покана, връчена на К. Т. Г. на 27.02.2013 г., съсобственикът И. Д. Л. е отправил искане за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползване на неговата част от имота. Въззивният съд е приел за доказано от свидетелските показания, че ответницата К. Т. Г. е възпрепятствала ищеца И. Д. Л. да ползва изцяло съсобствения имот. Въззивният съд е посочил, че макар съсобствеността върху имота да е възникнала по време на брака между страните, прекратен с развод, разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС намира приложение и съпругът, на когото е предоставено ползването на имота, на общо основание дължи обезщетение на другия съпруг, лишен от ползването, съобразно частта му. Съдът е приел, че позоваването на ответницата на договореността, изключваща отговорността й за лишаване от ползването на ищеца на процесния имот, е преклудирано, тъй като не е заявено с отговора на исковата молба, същевременно не са посочени особени непредвидени обстоятелства, които да са препятствали ответницата да направи своевременното това възражение. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС приема, че ограниченията на чл. 133 ГПК важат само за представяне на нови доказателства и заявяване на нови защитни възражения по съществото на спора от ответника, основани на факти, които са съществували и са му били известни при подаване на отговора на исковата молба. Оценката, която страните правят на събраните по делото доказателства и правните доводи, с които подвеждат фактите по делото под съответната правна норма, се излагат от тях пред съда при устните състезания, съответно в писмената защита по чл. 149, ал. 3 ГПК, те не се обхващат от преклузията на чл. 133 ГПК. /срв. решение на ВКС, I г. о. по гр. д. № 2410/2013 г./. Независимо от изложените от страните по време на устните състезания правни доводи, при решаването на делото, първоинстанционният съд е длъжен да извърши самостоятелна преценка на събраните доказателства и да установи фактите и породените от тях правоотношения. Такава преценка дължи и въззивният съд в рамките на доводите във въззивната жалба и не може да игнорира клаузи от договор, на който се позовават страните, по съображения за процесуална преклузия. По основателността на жалбата. С оглед разрешението на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивният съд в нарушение на процесуалните правила е приел, че не следва да обсъжда клаузата в т. 7 от утвърденото от брачния съд споразумение по чл. 101, ал. 1 СК (отм.), с което е уговорено, че процесният имот ще се ползва от съпругата, поради преклузията на чл. 133 ГПК. Това процесуално нарушение е съществено и представлява касационно основание по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК за отмяна на въззивното решение. Характерът на процесуалното нарушение не изисква извършване на нови съдопроизводствени действия от възззивния съд, затова на основание чл. 293, ал. 2 ГПК делото следва да се реши по същество от настоящата касационна инстанция. Предяваният иск е по чл. 31, ал. 2 ЗС. Процесният имот, представляващ 1/11 ид. ч. от 5500/7000 кв. м. идеални части от нива, цялата с площ от 7000 кв. м., съставляваща имот пл. № 003449 по кадастрални план на землището на [населено място], е придобит по време на брака между страните. В споразумението по чл. 101 СК (отм.), утвърдено с решението за прекратяване на брака на Софийския районен съд, 88 състав № 216 от 24.10.2005 г. по бр. д. № 1190/2005 г., съпрузите са постигнали съгласие този имот да остане в съсобственост между тях при равни квоти по э идеална част и да се ползва от съпругата К. Т. Л.. Съгласно ТР 7/2012 г. на ВКС, ОСГК хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС е налице, когато съсобственикът на една вещ е лишен от възможността да я ползва според нейното предназначение и според притежавания от него обем права. Когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата вещ по начин, който препятства достъпа на друг съсобственик, ползващият имота съсобственик му дължи обезщетение в размер на пазарния наем от датата на писменото поискване. Когато съсобствениците са уговорили, или е налице решение на мнозинството, или постановено от съда разпределение на ползването по реда на чл. 32 от ЗС, тези обстоятелства са относими към основателността на претенцията по чл. 31, ал. 2 от ЗС и следва да бъдат съобразени от съда, който я разглежда. Утвърденото от брачния съд споразумение между И. Д. Л. и К. Т. Г. по чл. 101 СК (отм.), обхваща няколко недвижими имота - апартамент 11 в [населено място]", [улица], който е бил и семейното жилище, гараж в същата сграда, и идеална част от процесната нива, както и лек автомобил. В споразумението страните са постигнали съгласие жилището, гаражът и лекия автомобил да останат в собственост на мъжа, на жената е предоставено ползването на семейното жилище безвъзмездно под прекратително условие - сключване на нов брак /което се е сбъднало/ и напускането на жилището на роденото от брака дете след навършване на пълнолетието му, а земеделският имот е останал в съсобственост при равни права като ползването му е предоставено на жената. Споразумението има договорен характер и подлежи на тълкуване съобразно критериите, въведени в чл. 20 ЗЗД, които изискват да се разкрие действителната обща воля на страните чрез тълкуване на отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед неговата цел, обичаите в практика и добросъвестността. Съобразявайки тези правила, уговорката в т. 7 от споразумението по чл. 101, ал. 1 СК (отм.) не трябва да се тълкува изолирано, а следва да се съпостави с останалите клаузи и целта на споразумението да уреди изцяло имуществените последици от развода. При това тълкуване се налага извода, че едновременно с прекратяването на съсобствеността на жилището, гаража и лекия автомобил, които са предоставени в дял на И. Д. Л., на К. Т. Г. е предоставено безвъзмездно и ползването на земеделския имот, защото възмездното ползване произтича от закона и не е необходимо да бъде уговоряно изрично. Цитираната от въззивния съд съдебна практика е неприложима за разглеждания случай, защото тя се отнася за ползване на семейното жилище, предоставено от съда с развода. С оглед на изложеното настоящият състав приема, че не са налице предпоставките на чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение на ищеца поради неползването на процесния имот и предявеният иск следва да се отхвърли като неоснователен, а на ответницата следва да се присъдят на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за всички инстанции в размер на 4354 лв. Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение