Решение № 3231 от 27.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 422/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция Обжалване и данъчно-осигурителна практика /ОДОП/ - София при Централно управление /ЦУ/ на Национална агенция за приходите /НАП/, чрез юрк. Мирчева, срещу Решение 14407 от 09.08.2024 г., постановено по адм. дело 9612/2023 г. по описа на Административeн съд София-град, с което е отменен Ревизионен акт /РА/ Р-22220419000955-091-001/19.05.2020 г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция /ТД/ на НАП-София, в частта, потвърдена с Решение 1838/04.12.2020 г. от директора на Дирекция ОДОП - София при ЦУ на НАП, в частта на установените задължения общо в размер на 31 260,14 лева главница и лихви общо в размер на 8 907,67 лева за данъчни периоди м.12.2016; м.02, 05, 07 и 09.2017 г. С касационната жалба се поддържа неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационно основание по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че съдът неправилно е приел, че спорът е за реалност на доставките, а не за място на изпълнение на услугите. Развива съображения, че за да се приложи чл. 86 ЗДДС е достатъчно доставката да е декларирана, за същата да е издаден данъчен документ, който е включен в отчетните регистри по ЗДДС. Излага доводи, че доколкото от дружеството не е доказан ВОД, се касае за доставки с място на изпълнение на територията на страната, облагаеми със ставка 20 %. Подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания, се съдържат в касационната жалба, като се иска отмяна на решението и оставяне в сила на РА в процесната част. Претендира се и присъждане на разноски за четири инстанции. По делото е постъпила и касационна жалба на Директора на Дирекция ОДОП София срещу Решение 20531 от 18.10.2024 г., постановено по адм. дело 9612/2023 г. по описа на Административeн съд София-град, с което е отхвърлена молбата му за поправка на очевидна фактическа грешка (ОФГ). Ответникът по касация Рикети груп ЕООД, редовно призован, не изпраща представител и не изразява становище в законоустановения срок. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и предявените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационните жалби са процесуално допустими като подадени в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, всяка срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и неблагоприятен за нея, а разгледани по същество са неоснователни. Предмет на контрол за законосъобразност пред първостепенния съд е РА Р-22220419000955-091-001/19.05.2020 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП-София, в частта, потвърдена с Решение 1838/04.12.2020 г. от директора на Дирекция ОДОП - София при ЦУ на НАП, в частта на установените задължения по ЗДДС общо в размер на 31 260,14 лева главница и лихви общо в размер на 8 907,67 лева за данъчни периоди м. 12.2016; м. 02, 05, 07 и 09.2017 г. след връщане на делото в тази част за ново разглеждане с Решение 9273 от 04.10.2023 г. по адм. дело 1507/2023 г. по описа на ВАС, Осмо отделение. Първостепенният съд е описал и обсъдил установената фактическа обстановка във връзка с проведената ревизия. Приел е, че на база събраните доказателства само поради отричането на реалността на декларираните ВОД на автомобили и маратонки, не може да се направи еднозначен извод, че автомобилите са продадени в България, като се е съобразил с мотивите на решението на ВАС, с което делото е върнато за ново разглеждане. По отношение декларираните спорни доставки на услуги с предмет предоставяне на автомобили под наем на регистрирани в Италия търговски дружества е стигнал до извод, че поради липсата на доказателства за предаване на автомобилите за ползване на получателите по фактурите, а и въобще на трето лице, няма основание за начисляване на данък. С тези аргументи съдът е възприел РА като незаконосъобразен в тази му част. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 АПК, настоящият касационен състав преценява решението на Административен съд София-град като валидно и допустимо, като постановено в правораздавателната дейност на съда, от законен състав и при правилна преценка за допустимостта на съдебния контрол. По доводите за допуснати процесуални нарушения в дейността на съда. Всъщност от изложеното в касационната жалба се налага изводът, че оплакванията, насочени към дейността на първостепенния съд, касаят преценката му на събрания доказателствен материал и изведените въз основа на нея изводи от фактическа и правна страна, които обаче са в обхвата на касационния контрол за обосноваността на съдебния акт и ще бъдат разгледани по-долу, ведно с обсъждане на материалната му законосъобразност. Следва да се посочи, че касационната инстанция при проверка на така изведеното касационно основание констатира, че съдебният акт отговаря на изискването на чл. 172а, ал. 2 от АПК, респ. чл. 235, ал. 2 от ГПК, за мотивираност, а и на тези на чл. 236, ал. 2 и чл. 12 от ГПК за постановяването му въз основа на възприетите от съда факти и обстоятелства, произтичащи от събраните при съдебното дирене писмени доказателства и доказателствени средства, обсъдени в аспекта и на становищата на страните, като съдът е сторил собствени фактически и правни установявания. Несъгласието с така сторените решаващи изводи от състава на съда, не се субсумира в тук коментираното касационно основание. По обосноваността на съдебния акт и неговата материална законосъобразност, които следва да бъдат разгледани общо, касационната инстанция констатира следното. От текста на чл. 7 от ЗДДС и тълкуването на нормите на чл. 131 и чл. 138 от Директива 2006/112, дадено в решенията на СЕС, се установяват материалноправните предпоставки, които данъчнозадълженото лице следва да докаже, за да се ползва от облагането с нулева ставка на ДДС по чл. 53, ал. 1 от ЗДДС, и те са: 1. правото на разпореждане със стоката като собственик е прехвърлено на получателя (изискване към всяка облагаема доставка); 2. придобиващият да има качеството на данъчно задължено лице, което е и идентифицирано за целите на ДДС на територията на държава-членка, различна от тази в която е започнало изпращането или превозът на стоките, който да е посочил на доставчика си и 3. стоката е изпратена или превозена в друга държава членка и вследствие на това изпращане или превозване е напуснала физически държавата членка на доставката (виж например решенията на СЕС: от 27 септември 2007 г. по дело С-409/04, Teleos, т. 42, от 27 септември 2007 г. по дело С-184/05, Twoh International, т. 23, от 7 декември 2010 г. по дело R., C-285/09, т. 41, от 16 декември 2010 г. по дело Euro Tyre Holding, C-430/09, т. 29, от 6 септември 2012 г. по дело С-273/11, Mecsek-Gabona, т. 31, от 9 октомври 2014 г. по дело С-492/13, Траум, т. 24, при съобразяване и изменението на член 138, параграф 1, буква б) от Директивата за ДДС, сторено с Директива (ЕС) 2018/1910 на Съвета от 4 декември 2018 г. (ОВ L 311, 2018 г., стр. 3.). По отношение на процесните доставки на стоки, декларирани като ВОД, не се установява те да са били изпратени или превозени в друга държава членка и по-конкретно до Италия. Правилен е изводът на първостепенния съд, че не се и установява продажбата на автомобилите в България, доказателства за това, извън самите фактури, не са събрани. Липсата изобщо на данъчно събитие означава, че не са налице сочените от данъчните органи основания за начисляване на ДДС по повод на издадените фактури. Например относно декларирана ВОД на МПС по фактура 5/17.02.2017 г. с РА е начислен ДДС върху данъчна основа 11 734, 98 лева на фактическо основание, че автомобил с посочената във фактурата рама не съществува, като всъщност това изключва изобщо извършването на доставка, както изрично е прието и в мотивите на отменителното Решение на ВАС. По отношение на останалите доставки, декларирани като ВОД, липсват всякакви доказателства за реализация на процесните стоки. В случая е неприложима разпоредбата по чл. 85 ЗДДС, съгласно която данъкът е изискуем и от всяко лице, което посочи данъка във фактурата и/или известие по чл. 112 ЗДДС, тъй като в издадените фактури не е начислен такъв. По отношение декларираните доставки на услуги с предмет предоставяне на автомобили под наем на регистрирани в Италия търговски дружества също няма основание за начисляване на данък. Видно от справките на КАТ се установява, че процесните автомобили не са напускали територията на страната, но също така липсват каквито и да било доказателства, да са били предоставени за използване на територията на РБългария на трети лица. Гореизложеното налага извода, че липсва извършена услуга, респ. настъпило данъчно събитие, с които юридически факти, в крайна сметка се свързва възникването на данъчното задължение. Т.е. правилно е приел решаващият съдебен състав, че в случая не се установява да е налице данъчно събитие, поради което и няма основание за начисляване на данъка. Решението е правилно постановено, поради което при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Касационната жалба на Директора на Дирекция ОДОП София срещу Решение 20531 от 18.10.2024 г., постановено по адм. дело 9612/2023 г. по описа на Административeн съд София-град, също е неоснователна. С Решение 9273 от 04.10.2023 г. по адм. дело 1507/2023 г. по описа на ВАС, Осмо отделение, е отменено първоначално постановеното решение от АССГ, с което е отхвърлена жалбата срещу РА Р-22220419000955-091-001/19.05.2020 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП-София, в частта, потвърдена с Решение 1838/04.12.2020 г. от директора на Дирекция ОДОП - София при ЦУ на НАП, в частта на установените задължения общо в размер на 31 260,14 лева главница и лихви общо в размер на 8 907,67 лева за данъчни периоди м.12.2016; м.02, 05, 07 и 09.2017 г., и именно в тази част делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Съдът е обвързан да разгледа делото само в частта, в която е било върнато. Доводите за наличие на установени с РА задължения в различен размер в случая не попадат в хипотезата на чл. 175 от АПК, доколкото съдът не е допуснал грешки в пресмятането или други очевидни неточности. Решението е правилно постановено, поради което при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, Осмо отделение