Решение № 589 от 17.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1817/2008 г.
ВКСII гражданско отделение17.11.2009 г.докладчик Светлана Калинова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Софийския окръжен съд, постановено на 14.01.2008 г. по гр. д. № 150/2007 г. ОСЪЖДА Т. Д. В. и Г. Г. П. да заплатят на И. С. П. и Й. П. В. сумата 300.00 лв. /триста лева/, представляваща направените по делото разноски.
Мотиви
Решение № 589 от 17.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1817/2008 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Светлана Калинова Производството е по реда на § 2, ал. 3 ПЗР на ГПК, обн. ДВ. бр. 59/2007г, в сила от 1.03.2008 г., във вр. с чл. 218а, ал. 1, буква "а" ГПК (отм.). Т. Д. В. и Г. Г. П. обжалват решението на Софийския окръжен съд, постановено на 14.01.2008 г. по гр. д. № 150/2007 г. Поддържат, че същото е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по смисъла на чл. 218б, ал. 1, буква "в" ГПК (отм.). Молят обжалваното решение да бъде отменено. Ответниците по касационна жалба Й. П. В. и И. С. П. изразяват становище, че касационната жалба е неоснователна по съображения, изложени в съдебно заседание и писмени бележки. Претендират заплащане на направените по делото разноски. Ответниците по касационна жалба Й. Б. Г. и Г. П. Т. не изразяват становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 218ж ГПК (отм.), приема следното: Предявен е установителен иск по реда на чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) и насрещен иск за предаване владението върху същия имот. С обжалваното решение, постановено на 14.01.2008 г. по гр. д. № 150/2007 г. Софийският окръжен съд, действувайки като въззивна инстанция, е отменил решението на първоинстанционния съд и вместо това е признал за установено по отношение на Т. Д. В. и Г. Г. П., че Й. П. В. и И. С. П. са собственици на 66 кв. м. от имот, находящ се в с. Б., Община Самоков, ул. "Г", целият с площ от 880 кв. м., представляващ УПИ *, 840 в кв. 10 по регулационния план на селото, която представлява придадена по регулация към УПИ * част от УПИ * и е осъдил Т. Д. В. и Г. Г. П. да предадат владението върху този имот, като н. а. № 100, том I, н. д. № 203/1995 г. е отменен в частта, с която Г. Г. П. е продал на Т. Д. В. 385/965 ид. части от спорните 66 кв. м. Предявеният от Т. Д. В. и Г. Г. П. иск за признаване за установено по отношение на Й. Б. Г., Г. П. Т., Й. П. В. и И. С. П., че дворищнорегулационният план на с. Б., утвърден със заповед № 0-613/1961 г. не е приложен между УПИ * и УПИ *, 840 в кв. 10,както и че Т. Д. В. и Г. Г. П. са собственици на 66 кв. м., представляващи част от УПИ *, придадена по регулация към УПИ *, 840 и частично обезсилване на н. а. № 50,том ХХА, н. д. № 243/2004 г. и н. а. № 127,том II А, н. д. № 315/2004 г. в частта, касаеща процесните 66 кв. м. е отхвърлен като неоснователен. Прието е, че Т. Д. В. и Г. Г. П. от една страна и от друга Й. П. В. и Й. С. П. са собственици на два съседни имота-УПИ * и УПИ *, 840,като праводателите на Й. П. и Й. С. са придобили собствеността върху УПИ * по наследство от А. С. Г., който е бил признат за собственик на основание давностно владение през 1979 г., а праводател на Т. Д. и Г. Г. е Г. Н. П., който също е бил признат за собственик на основание давностно владение през 1979 г. Спорните 66 кв. м. са били включени в площта на УПИ *, 840 през 1961 г. по силата на одобрения регулационен план, действуващ без изменение и към настоящия момент-придадени от съседния имот пл. № 285. Прието е, че доколкото не е установено да е извършено изменение на регулационния план, пространственият обхват на правото на собственост се лимитира от дворищнорегулационните линии, които очертават границите на УПИ, а оттам собственици на този спорен имот са притежаващите УПИ *, 840 лица. Прието е, че Т. Д. и Г. Г. не са придобили тази част по давност с оглед установената в ЗПИНМ (отм.) и ЗТСУ (отм.) забрана за придобиване на части от парцели с размери, по-малки от предвидените по действуващите разпоредби. Обжалваното решение е валидно, процесуално допустимо и правилно. Неоснователни са изложените в касационната жалба оплаквания за неправилно приложение на материалния закон досежно момента, в който се счита че регулацията е приложена/чл. 110 и чл. 33 ЗТСУ (отм.), както и § 6 и § 8 ПР на ЗУТ/, както и за значението на упражняваната върху придадената част фактическа власт. На първо място следва да се отбележи, че от съществено значение при спор за собственост е обемът права, който страните по спора, респ. техните праводатели са придобили, както и дали след придобиването на собствеността са се осъществили такива юридически факти, които да имат за правна последица промяна в принадлежността на първоначално придобитото право. В случая съставените през 1979 г. н. а. № 17 и н. а. № 26 легитимират А. С. като собственик на парцел ****УПИ/ VIII-303,840 с площ по регулационния план на селото от 1961 г. и в границите, очертани от плана, а Г. Н. собственик на парцел ****УПИ/ VII-285 с площ по същия регулационен план и при очертаните от него граници. Нотариалните актове, които не са били оспорени в хода на производството, както правилно е приел и въззивният съд, удостоверяват придобиване по давност на правото на собственост върху съответните урегулирани вече имоти, т. е. удостоверяват че въз основа на упражнявано явно, необезпокоявано и непрекъснато владение за период от 1969 г. до 1979 г. върху имотите в очертаните от регулационния план граници е упражнявана фактическа власт от позовалите се на изтекла придобивна давност лица. Т. е. удостоверено е, че А. С. е придобил през 1979 г. правото на собственост върху парцел ****УПИ/ VIII-303,840, след като е владял същия, вкл. и процесните 66 кв. м., за период по-дълъг от 10 години след влизането в сила на регулационния план от 1961 г., а удостовереното по този начин завладяване на придадената към този урегулиран имот част от съседния имот пл. № 285 сочи, че регулацията още към 1979 г. е била приложена, в който смисъл е и разпоредбата на чл. 33, ал. 1, изр. второ ЗТСУ (отм.)., поради което разпоредбата на § 8 ПР ЗУТ не намира приложение, както правилно е приел въззивният съд. Обстоятелството дали сметките по регулация са били уредени или не в този случай е ирелевантно с оглед вида на придобивното основание на праводателите на страните, което се е осъществило, както вече беше отбелязано, след влизане в сила на регулационния план и сочи същите като собственици на имотите в парцелните, а не в имотните им граници. Не е установено Г. Н. да е притежавал правото на собственост върху спорните 66 кв. м. преди 1979 г. и както правилно е приел въззивният съд, придобиване на такава част от урегулиран поземлен имот по давност не е възможно, тъй като същата не отговаря на изискванията за обособяване на самостоятелен имот. В подобни хипотези следва да се приеме, че регулацията е приложена още през 1979 г. с издаването на нотариални актове по обстоятелствена проверка, които сочат на обема права, които праводателите на страните са придобили, позовавайки се на изтекла в тяхна полза придобивна давност. За да достигне до извода, че процесните 66 кв. м. са собственост на И. С. и Й. П. въззивният съд е обсъдил в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, преценил е основателността на всички наведени в производството правоизключващи и правопогасяващи възражения, и правилно е приложил материалния закон, като изводите му са логически последователни и обосновани. Не са налице сочените в касационната жалба основания за отмяна на постановеното от въззивния съд решение, поради което по реда на чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.) същото следва да бъде оставено в сила, като с оглед изхода на правния спор на И. С. и Й. П. следва да бъде присъдена сумата 300.00 лв., представляваща направените по делото разноски. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение