Решение № 127 от 10.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 679/2017 г.

Решение № 127 от 10.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 679/2017 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Производството е по чл. 290-293 ГПК. [община] чрез Кмета Н. А. и процесуалния представител Ж. М. - гл. юрисконсулт обжалват и искат да се отмени Решение Nо 303 от 22.11.2016 г., постановено по гр. В. д. Nо 437/2016 на ОС - Добрич по уваженият срещу Общината иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. С касационната си жалба се поддържа, че обжалваното въззивното решение е процесуално недопустимо, налице е произнасяне свръх петитум и неясна искова молба. Касационното обжалване е допуснато поради евентуална недопустимост на заявения иск за собственост въз основа на въпроса налице ли е произнасяне плюс петитум, в случаите когато ищецът е поискал да бъде установено, че е собственик на една конкретно посочена от него площ, а съдът се е произнесъл, като е признал, че е собственик на по голяма площ, без да е налице надлежно изменение на заявения първоначално иск? Ответникът по касация [фирма] оспорва наличие на основания за отмяна на обжалваното решение и поддържа, че същото, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено. Състав на ВКС след преценка на релевираните основания за отмяна и доводите на ответната стана, в правомощията по чл. 291 ГПК и чл. 290 ГПК / редакция до изм. ДВ. бр. 86/2017 г. /, намира: С посоченото решение, окръжният съд в правомощията му на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е отменил решението на първата инстанция, с което заявеният от [фирма] срещу [община] положителен установителен иск за собственост на 179/3409 идеални части от ПИ с идентификатор 2508.83.235 по КК и КР на [населено място], цялото с площ от 3409 кв. м. е бил отхвърлен и е постановил ново решение, с което е признал да установено по отношение на [община], че [фирма] е собственик на част от ПИ с идентификатор 2508.83.235 по КК и КР на [населено място] целия от 3409 кв. м., с площ на реалната част от 320 кв. м., означена между непрекъснатата и прекъсната линия в комбинирана скица - Приложение 6 от 11.04.2016 г. към експертно заключение на в. л. арх. А. Е., приподписана от съда и неразделна част от съдебното решение. За да постанови решение си, въззивният съд приема, че въззивникът - [фирма] е уточнил исковата му молба в смисъл, че се претендира собствеността на реална част от ПИ, заключена между северната имотна граница на парцела и уличната регулационна линия, доказал е, че претендираната част е част от отчуждените през 1964 г. парцели за изграждане на автогара при условията на чл. 30 ЗПИНМ (отм.), върху който през 1971 г. е учредено право на строеж за автогарата и същата е изградена, а понастоящем заедно с прилежащия и терен записан през 1994 г. в АДС като дворно място с площ от 3 230 кв. м., в т. ч. и спорната реална част от 179 кв. м., предадени на правоприемника, а понастоящем включен като апорт в капитала на търговското дружество ищец. Като е приел, че заснетата и "одобрена през 2004 г. кадастрална карта на северната граница е изместила от положението на КП от 1979 г. и съвпада с [улица], в резултат на което поземлен участък от 320 кв. м. е включен е обхвата на имота по КК, е уважил положителния установителен иск в този обем на правата на собственост. По въпросът, обусловил допускане на касационното обжалване Процесуалната недопустимост на съдебно решение е обусловена от различни основания - арг. чл. 130 ГПК; арг. чл. 270, ал. 3 ГПК; при нарушения, свързани с дипозитивното начало, установено като основен принцип на гражданското съдопроизводство с разпоредбата на чл. 6 ГПК Съдебният исков процес е организиран като система на процесуални действия на страните и съда с цел и гаранция за ефективна защита на субективните материални права на физическите, юридическите лица, държавата общините и други правни субекти, когато тези права са застрашени или нарушени. Именно спорното материално субективно право - претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, е предмет на делото. Правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения в рамката на заявената от страната-ищец защита. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, когато дава защита не на търсеното, а на друго право, което дадената защита е извън предметната рамка на спора, то постановеното съдебно решението се приема за процесуално недопустимо. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. Излизане извън пределите на търсената защита от гл. т. на форма или съдържание, обуславя недопустимост на съдебния акт по съществото на спора. В правомощията на втората инстанция е задължението да обезсили съдебното решение на първата инстанция, когато са налице процесуални пречки или липсват процесуални условия за съществуването и/или надлежното упражняване на правото на иск. Хипотезата на постановено съдебно решение на първоинстанционния съд при нередовна искова молба, сочи на изключение, при което въззивният съд, след указания за поправяне на констатираните нередовността се произнася сам по съществото на спора като може и да обезсилва решението на първата инстанция и прекрати исковото производство и/или върне делото за ново разглеждане на същия съд. С разясненията на т. 5 на ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС прие, че при хипотези на констатирана нередовност на исковата молба, постановките на ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС продължават да са актуални и при действащия ГПК. По основателността на касационната жалба С оглед на изложените съображения касационната жалба се явява основателна. При данните по делото се установява, че търсената от ищцовата страна защита на правото на собственост със заявения положителен установителен иск е очертана с петитума на исковата молба, а именно, че се касае до иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК с които да се приеме по отношение на ответника - [община], че [фирма] е собственик на 179/3409 идеални части кв. м. от ПИ с идентификатор 02598.83.235 по КККР на [населено място], [община], одобрени със Заповед No 300-5-5/04.02.2004 г. на Изп. директор на ИА "ГКК" [населено място], с административен адрес [улица], състоящ се от 3409 кв. м., застроено и незастроено място, с трайно предназначение на територията- урбанизирана, начин на трайно ползване - "ниско застрояване"/до 10 м./, номер на предходен плам - 1246, кв. 85 парцел III, при посочените съседи на мястото. В рамките на производството пред втората инстанция, след преценка на съда, че исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствена част и петитум, въззивникът -ищец [фирма] е уточнил/ с две писмени молби от 6.10.2016 г. - л. 28 и от 16.00.2016 г. - л. 31, че пртенцията му касае искане да се признае, че е собственик на 179 кв. м. - идеални части от ПИ с идентификатор 02598.83.235 по КККР на [населено място], [община]. Посочените условни граници на претендираните кв. м. в молбата от 16.10.2016 г. т. 1.3 изрично се сочи, че не се касае до претенция за реална част. С обжалваното решение, въззивният съд е произнесъл диспозитив, приемайки, че по естеството си заявеният положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото на собственост не само на реална част, заключена между посочените граници, но и с площ, далеч по-голяма /320 кв. м./ от тази претендирана от ищцовото дружество по делото. Съобразявайки, че диспозитивът на съдебното решение, който определя не само вида и обема на даваната от съда защита -санкция на спорното субективно материално право, но и определя субективните и обективни предели на силата на пресъдено нещо, не съответства на търсената защита със заявения от страната петитум относно обема и премета на спора, настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение е произнесено в грубо нарушения на процесуалните правила. Доколкото са били налице основания въззивният съд да приеме, че е налице нередовност на исковата молба и приложи разясненията, дадени с ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и след като за безспорно е приел, че претендираното право на собственост принадлежи на въззивникът - ищец, то несъобразяването с волята на страната, обективирана в двете посочени по-горе писмени молби, при постановяване на съдебния акт по съществото на спора, чрез излизане извън пределите на предмета на спора от гл. т. на защитимия обект на собствеността / идеална част от ПИ с идентификатор 02598.83.235 по КККР на [населено място], [община], / и неговия обем - 179 кв. м., а не 320 кв. м., налага извод за грубо нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, обуславящо недопустимост на съдебното решение. При този извод на съда, обжалваното съдебно решение следва да бъде обезсилено, а делото се върне на въззивния съд за произнасяне на процесуално допустимо съдебно решение от друг състав в рамките на заявеното за защита спорното материално право, очертано от исковата молба, съответно доуточнена при първоначалното разглеждане от въззивния съд / молби от 6.10.2016 г. и 16.10.2016 г. / и в рамката на обема на търсената от страната-ищец защита. По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК във вр. с чл. 270, ал. 3 in fine ГПК, състав на ВКС - второ отделение на гражданската колегия