Решение № 12265 от 11.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 7245/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на К. Мехмет, гражданин на Република Турция, подадена чрез процесуален представител адвокат Д. Хабиб, срещу решение 207/08.06.2023 г. по адм. дело 128/2023 г. на Административен съд-Кърджали, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед 292з-326/14.02.2023 год. на директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Кърджали. Наведени са доводи за необоснованост на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, по които се претендира отмяната му, ведно с присъждане на разноски. Ответникът директорът на ОД на МВР-Кърджали не ангажира становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Върховният административен съд, четвърто отделение приема касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, а разгледана по същество - за неоснователна, по следните съображения: Производството пред административния съд е образувано по жалбата на К. Мехмет, срещу заповед 292з-326/14.02.2023 год. на директора на ОД на МВР-Кърджали, с която на основание чл. 40, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в република България /ЗЧРБ/ е отнето правото му на постоянно пребиваване в Република България. В съответствие с представените доказателства е констатирано, че на турският гражданин е издадено разрешение за постоянно пребиваване в Република България от 21.02.2019 г. на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. На 24.01.2023 г. чужденецът е подал заявление до Дирекция "Миграция"-Кърджали за издаване на български личен документ "разрешение за пребиваване". При извършените административни проверки е констатирано, че лицето е отсъствало от територията на Република България за период по- голям от 12 последователни месеца, а именно за времето от 26.09.2021 г. до 24.01.2023 г. В проведено интервю на 24.01.2023 г. заявява, че в периода на отсъствие не е пребивавал на територията на държави-членки на Европейски съюз. Последното се потвърждава и от извършената, във връзка с чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, справка в АИС Граничен контрол . Посочено е, че при провеждането на интервю на 24.01.2023 год. Мехмет е бил уведомен, че срещу него е започнато производство по налагане на принудителна административна мярка Отнемане на правото на пребиваване в Република България , на основание чл.40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ, като му е била осигурена възможност да представи обяснения и възражения във връзка с административното производство. В тази връзка е представен здравен доклад за инвалидност, с превод от турски на български език, относим за периода на отсъствие му от Република България, като от доклада е видно, че лицето е с диагноза диабет от 30 години, на база на което е освидетелстван за инвалидност определена на 84%. Установено е също, че К. Мехмет е семеен, живее със съпругата си постоянно в Република Турция в гр. Чанаккале, община Меркез и двамата са пенсионери, имат четири деца Е., на [възраст], С., на [възраст], С., на [възраст] и Р., на [възраст], като всички те са семейни и постоянно живеят и работят в Република Турция. За да отхвърли жалбата срещу атакуваната заповед, съдът е приел, че тя е издадена от компетентен орган в кръга на делегираните му правомощия, без при това да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с приложимия материален закон. Посочил е, че представения здравен доклад за инвалидност от 29.08.2022 год. категорично не се отнася за жалбоподателя Мехмед, т.е. не той е медицински освидетелстваното в този доклад лице, а неговата съпруга Ш. Качар, родена на [дата]год. в Тевфикийе. Именно тя е лицето, подало формуляр за освидетелстване за инвалидност на 22.08.2022 год., тя е с посочената в доклада диагноза [диагноза] от 30 години и именно на нея определена инвалидност 84%, безсрочно, а не на жалбоподателя К. Мехмед. Предвид посоченото съдът е приел, че този здравен доклад за инвалидност по никакъв начин не може да обоснове наличието на извънредно обстоятелство по смисъла на §1, т.7 от ДР на ЗЧРБ, което да е довело до прилагането на неотложна медицинска помощ, както и на друго събитие, настъпило не по волята на чужденеца, което той не е могъл да предвиди или предотврати и съответно, този доклад по никакъв начин не доказва невъзможността на чуждия гражданин да пътува до Република България и да пребивава известено време на територията й. Постановеното решение е правилно. Съгласно чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ, въз основа на който е издадена оспорената заповед, отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага и когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите-членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 ЗЧРБ. Аналогично, с разпоредбата на чл. 9, пар. 1, т. "в" от Директива 2003/109 ЕО е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от територията на общността за период от дванадесет последователни месеци. В съответствие с предвидената в чл. 9, пар. 2 от Директива 2003/109 ЕО възможност, в нормата на чл. 40, ал. 1, т. 6 от ЗЧРБ са регламентирани хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца да не са причина за отнемане или загуба на статута. Установено е, че такива изключения не са налице по отношение на К. Мехмед. От друга страна разпоредбата на чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ предвижда при прилагане на принудителните административни мерки компетентните органи да отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. По делото няма спор, че К. Мехмед няма семейство на територията на Република България, предвид обстоятелството, че със съпругата си и пълнолетните им деца живеят и работят в Турция. Тези обстоятелства са посочени от чужденеца в даденото от него интервю и следователно не попада и в категорията уязвими лица, по отношение на него не са установени и производства по ЗУБ. Следва да бъде споделен и изводът на първоинстанционния съд, че представените по делото доказателства - медицински документи, не сочат на непредвидени причини или извънредни обстоятелства за отсъствието му от страната, тъй като се отнасят до съпругата му и не са били могли да представляват пречка за изпълнението на изискването да не отсъства повече от 12 месеца от територията на страната. С оглед установеното от фактическа страна, административният съд, след като е обсъдил наведените от страните доводи и представените по делото доказателства от значение за правилното решаване на спора, е приел, че административният орган е издал законосъобразен акт, на посоченото в него правно основание - чл. 40, ал. 1, т. 6 ЗЧРБ. Направените в тази връзка обосновани и правилни изводи, че заповедта е издадена от компетентен орган, мотивирана е с посочване на фактическите и правни основания за това и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с приложимия материален закон и неговата цел, се споделят изцяло от настоящата инстанция, поради което не следва да бъдат излагани повторно в мотивите на настоящото решение. Първата инстанция, като приела заповедта за отнемане на правото на постоянно пребиваване за законосъобразна и отхвърлила, като неоснователна подадената срещу нея жалба, е постановила правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора, неоснователно се явява предявеното от процесуалния представител на касатора искане за присъждане на разноски. Такива не са поискани от ответника по касация, поради което съдът не присъжда разноски с настоящото решение. Водим от горното и на основание 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение