Решение № 8139 от 5.7.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5319/2021 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на А. Маденджи, гражданка на Република Турция, срещу решение 50 от 15.03.2021 г., постановено по адм. дело 468/2020 г. от Административен съд Сливен. С цитираното решение е отхвърлена като неоснователна жалбата на Маденджи против заповед 343з-2347/10.11.2020 г. на началник група Миграция към ОДМВР Сливен за налагане на принудителна административна мярка (ПАМ) Отнемане на правото на пребиваване в Република България", издадена на основание чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/. В касационната жалба и представеното допълнително становище към нея се съдържат твърдения за неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяната му и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът - началник група Миграция към ОДМВР Сливен в писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли съда да остави в сила обжалваното съдебно решение. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл.211, ал.1 от АПК за процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Сливен е образувано по жалба на А. Маденджи срещу заповед 343з-2347/10.11.2020 г. на началник група Миграция към ОДМВР Сливен, с която на основание чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ на жалбоподателката е наложена принудителна административна мярка по чл.39а, т.1 от ЗЧРБ Отнемане на правото на пребиваване в Република България". С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна. Установената от съда фактическа обстановка е следната: С решение рег. 593996 от 28.05.2018 г., издадено на основание чл.29, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, на А. Маденджи е предоставено право на постоянно пребиваване в Република България. Като постоянен адрес за пребиваване в страната Маденджи посочва [населено място], община Сливен, [улица].От приложената по делото декларация за трайно пребиваване на чужденец, съдът установява, че оспорващата е запозната с изискването на ЗЧРБ да не отсъства от територията на България или друга държава-членка на ЕС за период по-голям от 12 последователни месеца. Маденджи е декларирала, че в РБ ще пребивава постоянно на горепосочения адрес. На 07.10.2020 г. служители на група Миграция" при ОДМВР-Сливен извършват проверка на посочения адрес. При проверката наемодателят на оспорващата и живеещ на същия адрес Д. Мустафов, дава сведения, че Маденджи живее заедно със семейството си в Турция; най-дългият период, за който е оставала на посетения адрес е около 5 дена; наемателката нямала ключ от къщата и багаж в нея. Наемодателят посочва, че Маденджи не се е нанесла да живее постоянно в къщата, а целта й била да вземе двойно гражданство. Констатациите от извършената проверка са отразени в докладна записка рег. 343р-12023/08.10.2020 г. с приложена справка за пътуване за периода от 01.01.2016 г. до 06.10.2020 г. От справката е установено, че след датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване, оспорващата е посетила България общо шест пъти като последното влизане в страната е на 19.08.2020 г. Общият престой на жалбоподателката в България възлиза на 35 дни. При проверката е изискана справка от НАП, според която по отношение на Маденджи няма регистрирани трудови договори и данни за здравно осигуряване. Въз основа на резултатите от проверката е образувано административно производство по чл.40 от ЗЧРБ и на основание чл.26 от АПК на лицето е изпратено съобщение за това. С оспорената заповед 343з-234 от 10.11.2020г., издадена на основание чл.40, ал. 1, т.3 и т. 5 от ЗЧРБ, началникът на група Миграция към ОДМВР-Сливен налага на А. Маденджи принудителна мярка по чл.39а, т.1 от ЗЧРБ. Като фактическо основание за издаване на заповедта се сочи, че данните за получаването на разрешение за постоянно пребиваване са неверни и в едногодишен срок след издаването на разрешението жалбоподателката не се е установила и не пребивава на територията на страната. Направен е извод за формално поддържане на разрешеното постоянно пребиваване с цел получаване на българско гражданство. В хода на производството за изясняване на обстоятелства по делото са разпитани двама свидетели, чиито показания съдът кредитира като кореспондиращи с останалите доказателства по делото. Първоинстанционният съд приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган в кръга на делегираните му със заповед 343з-320/14.02.2018 г. на директора на ОДМВР Сливен правомощия, в предвидената в закона форма с изложени фактически и правни основания, и при спазване на административнопроизводствените правила. Оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл.40, ал.1, т.3 и 5 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Съдът приема, че действително оспорващата не се е установила на територията на страната, а освен това липсват и данни, че тя изобщо е имала намерение да се установи да живее в България. По тези съображения съдът приема, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е законосъобразна и е отхвърля жалбата срещу нея. Обжалваното решение е правилно. Разрешението за постоянно пребиваване на А. Маденджи е издадено на основание чл.25, ал.1, т. 9 от ЗЧРБ. Цитираната норма предвижда, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Съгласно чл.23, ал.6 от ЗЧРБ, за получаване право на постоянно или дългосрочно пребиваване чужденецът подава лично в дирекция Миграция" или в сектори/групи Миграция" при областните дирекции на Министерството на вътрешните работи заявление по образец и документи съгласно правилника за прилагането на закона. По аргумент от чл.34, ал.1 във вр.с чл.40 от ППЗЧРБ, определящ документите, необходими за получаване на право на постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ , в тези случаи се изискват и доказателства за осигурено жилище. По делото липсва спор относно гражданството и статута на жалбоподателката, както и че за получаване на разрешение за постоянно пребиваване е заявила като постоянен адрес: [населено място], община Сливен, [улица]. Събраните по делото доказателства обосновават извода на първоинстанционния съд, че в случая лицето не пребивава на посочения адрес и предоставените в тази насока данни са неверни. От събраните в хода на административното производство сведения, както и от показанията на свидетелите, дадени в съдебното производство, се установява, че касаторката е посещавала посочения от нея адрес за пребиваване в страната в 12-месечния период от получаване на разрешението за постоянно пребиваване общо 6 пъти за по няколко дни, като най-дългият й престой в страната е 10-дневен. И наемодателят, и свидетелите по делото са категорични, че жалбоподателката въобще не е живяла на този адрес, няма ключ от къщата, не е оставил в нея лични вещи. Посещавала е България за кратко и не винаги е отсядала в наетия от нея имот, а и при други роднини. Според свидетелите оспорващата живее в гр.Бурса, Турция заедно със семейството си. При това положение напълно обосновано и административният орган, и първоинстанционният съд са достигнали до извод, че чужденката не се е установила и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Ето защо е налице визираната в чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България- в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Предвид установеното, че Маденджи не пребивава на посочения адрес, обоснован е и изводът, че с цел получаване на разрешение за постоянно пребиваване тя е декларирала неверни данни, с което е изпълнена и хипотезата на т.3 на чл.40, ал.1 от ЗЧРБ. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденката на територията на Република България както и принадлежността и към някоя от категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. Във връзка с това следва да се приеме за неоснователно твърдението в жалбата, че причината оспорващата да не се установи на територията в РБ е неин здравословен проблем и обстановката с COVID-19. От представената по делото служебна бележка се установява, че на 16.10.2017 г. на касаторката е направена хирургична операция на щитовидната жлеза, а на 02.04.2019 г. е направено лабораторно изследване. В този период от време обаче за жалбоподателката очевидно не е имало проблем да пътува до България и да подаде документи, въз основа на които да й бъде разрешено постоянно пребиваване в страната. Освен това в представената служебна бележка не се сочи, че жалбоподателката се е нуждаела от болнично лечение в лечебно заведение в Турция. В посочения период след 28.05.2018 г., тя е можела спокойно да се установи на посочения от нея адрес в България. Изложеното се отнася и за епидемичната обстановка, предизвикана от COVID-19, която датира от обявяването на извънредно положение в България от 13.03.2020 г., т.е. началото й е близо две години след получаване на разрешението за пребиваване. По изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,