Решение № 14571 от 4.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16717/2013 г.

Решение № 14571 от 4.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16717/2013 г., VIII о., докладчик съдията Димитър Първанов Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). Образувано е по касационна жалба на "Дия Инвестмънт Турс" ЕООД, ЕИК 102907047, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. "Гурко" № 52, ет. 2, ап. 4, представлявано от Станислав Павлов, чрез процесуалния му представител адв. Иван Йовчев, срещу решение № 2390 от 24.10.2013 г., по адм. дело № 2681/2012 г. по описа на Административния съд - Пловдив, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Ревизионен акт (РА) № 241004858 от 17.02.2012 г. издаден от органа по приходите при териториалната дирекция (ТД) на Националната агенция за приходите (НАП) Пловдив, потвърден с Решение № 873 от 17.07.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" (ОУИ) Пловдив при централното управление (ЦУ) на НАП. Дружеството е осъдено да заплати на Дирекция "ОДОП" Пловдив при ЦУ на НАП, направените по делото разноски по осъществена юрисконсултска защита е размер на 4 337 лв. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е постановено при пороци по чл. 209, т. 3 АПК, изразяващи се в противоречие на съдебното решение с материалния закон - чл. 177 от Закона за данъка върху добавената стойност (ЗДДС). Твърди, че нито с решението, нито с РА е доказана връзката между доставките, за които на "Стройконсулт Инженеринг" ЕООД и "П и С Турс" ООД, е отказано право на данъчен кредит и извършената към РЛ доставка. Неправилно е прието, че търговците по процесните сделки са "свързани лица" по смисъла на § 1, т. 34 от допълнителните разпоредби (ДР) на Закона за данъка върху добавената стойност (ЗДДС), във връзка с § 1, т. 3 ДР на ДОПК. Органът не е доказал, че РЛ е знаело, че данъкът няма да бъде внесен от доставчиците. Иска се отмяна на решението. Ответникът по касационната жалба - Директорът на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) - Пловдив при ЦУ на НАП, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Панова иска оставяне в сила на решението и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като обсъди допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, намира жалбата процесуално допустима, а по съществото й съобрази следното: По делото е установено, че между ревизираното лице и "Строй консулт инженеринг" ЕООД са сключени пет договора за финансов лизинг, според които на ревизираното лице се предоставят за ползване пет броя недвижими имоти - апартаменти № 1,9,18,3 и 7, ведно с прилежащите им избени помещения, находящи се в жилищна сграда с обслужващ партер и подземен паркинг - тяло 1, изградена в УПИ 1-7, квартал 139 по плана на гр. Бургас, ЖК "Меден рудник". Издадени са 5 броя фактури с данъчна основа платена първа вноска и ДДС, начислен върху цялата лизингова цена като общата стойност на фактурите е платена в брой от ревизираното лице, а фактури са включени в данъчния период на доставчика. Между ревизираното лице и "ПИС Турс" ООД, е сключен предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот - семеен хотел със заведение за бързо хранене на партерния етаж, построен в степен на завършеност "груб строеж" в УПИ Х-733 по плана на гр. Приморско, обл. Бургас. Продажна цена е в размер на 697 431.03 лв. без ДДС, от която при подписването на предварителния договор е заплатена сума в размер на 50 000 лв. без ДДС. За сумата е издадена фактура с данъчна основа 50 000 лв. и ДДС - 10 000 лв. и с предмет "авансово плащане". Видно от представената разпечатка на контролна лента от фискално устройство на доставчика сумата от 60 000 лв. е платена на 15.06.2010 г. - датата на издаването на фактурата. На 3.08.2010 г. между този доставчик и ревизираното лице е сключен договор за финансов лизинг, съгласно който имотът, предмет на предварителния договор, се предоставя за ползване на ревизираното лице. Издадена е фактура № 13 от 13.08.2010 г. с предмет на доставка "първоначална вноска по договор за лизинг". По делото не е било спорно, че касатора е получател по облагаеми доставки и е ползвал право на данъчен кредит по фактурите, издадени от посочените по-горе доставчици през месеците на издаването им като ползваният данъчен кредит е свързан пряко с невнесения от доставчиците начислен данък за съответните данъчни периоди. Не е било спорно и че доставчиците имат невнесени данъчни задължения - "Строй консулт инженеринг" ЕООД за м. 07.2010 г. в размер на 54 855.48 лв., установени окончателно с РА № 2001105007 от 5.08.2011 г., влязъл в сила и "ПИС Турс" ООД за м. 06.2010 г. в размер на 9 998 лв. и за м. 08.2010 г. в размер на 129 486.21 лв., установени в влязъл в сила РА № 071102140 от 24.11.2011 г. По делото е било спорно единствено знанието на РЛ, че данъка няма да бъде внесен от доставчиците. За да отхвърли жалбата на ревизираното лице, първоинстанционният съд е приел за доказани всички елементи на фактическия състав на солидарната отговорност за чужди действия по чл. 177 ЗДДС. Обжалваното решение е правилно постановено. Задължение за внасяне на данък върху добавената стойност (ДДС) по една облагаема доставка на стоки и/или услуги е на доставчика, който се явява като посредник между задълженото лице за данъка (получателя по доставката) и държавата. Законовите предпоставки, за да се ангажира тази солидарна отговорност на получателя, са дължимият данък да не е ефективно внесен като резултат за данъчен период, от който и да е предходен доставчик по облагаема доставка с предмет същата стока или услуга, независимо дали в същия, изменен или преработен вид, и облагаемата доставка е привидна, заобикаля закона или е на цена, която значително се отличава от пазарната. В чл. 177, ал. 1 ЗДДС е посочено, че получателя отговаря за дължимия и невнесен данък, доколкото е ползвал право на данъчен кредит, свързан пряко или косвено с доставката (пряка или предходна). В чл. 177, ал. 2 ЗДДС законодателят е предвидил презумпция за знание от страна на получателя, че данъкът няма да бъде внесен ефективно. В настоящия случай не е спорно, че данъка не е внесен от доставчиците, поради което е налице предпоставката, предвидена в чл. 177 ЗДДС, за да се ангажира солидарната отговорност на получателя по доставката. Правилно първоинстанционният съд е обсъдил всички хипотези, посочени в чл. 177 ЗДДС и е установил, че органите по приходите са доказали съществуването им. Мотивите на първоинстанционния съд в тази насока са правилни и се споделят и от настоящия състав. Неоснователно е твърдението на касатора, че съдът неправилно е приел, че търговците по процесните сделки са "свързани лица" по смисъла на § 1, т. 34 от допълнителните разпоредби (ДР) на ЗДДС, във връзка с § 1, т. 3 ДР на ДОПК. По делото правилно е установено, че между трите дружества са налице различни обвързаности - едни и същи лица са участвали в управлението и/или като съдружници и в трите дружества; едни и същи лица са осъществявали представителни функции и за трите дружества; между част от тези лица са налице родствени връзки; налице е абсолютно съвпадение на адреси, телефони и имейли на дружествата; едно и също лице е подавало СД и отчетните регистри и за трите дружества. Посочените обстоятелства доказват, че трите дружества са "свързани лица" по смисъла на § 1, т. 3 ДР на ДОПК. След като е установено, че дружествата са "свързани лица", правилно е прието, че ревизираното лице е знаело, че дължимото ДДС, няма да бъде внесено. Правилен е извода на първоинстанционния съд, че сделките заобикалят закона и със сключването им са постигнати непозволени резултати - касаторът като получател по доставката е упражнил право на приспадане на данъчен кредит, а доставчиците не са внесли дължимия данък съобразно установения му с РА размер. Посредством сключването на договорите за финансов лизинг между ревизираното лице и двамата доставчици се цели ощетяване на фиска без да се търси постигането на действителен краен резултат по тях. Съдът правилно е приел, че ревизираното лице е ползвало право на данъчен кредит по договорите за финансов лизинг, по които действителната воля на страните не е да бъдат породени последиците на въпросния финансов лизинг, а да се ползва данъчния кредит, което обосновава извода за привидност на сключените сделки. Предадените обекти, към датата на сключване на договорите са били на етап "груб строеж", поради което няма как да са ползвани и престацията по договора да бъде действително осъществена. Извода за привидност на сделките се подкрепя и от факта, че два от обектите са продадени на трети лица в срока на действието на договора за финансов лизинг с надлежни нотариални актове от страна на доставчика "Строй консулт инженеринг" ЕООД, без в тях да е посочено, че има тежести върху имотите. Първоинстанционният съд правилно се е позовал на практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) по отношение на солидарната отговорност. Принципът на допустимост на солидарната отговорност и съответствието му с Директива на Съвета 2006/112/ЕО е потвърдена с решение на Съда ЕО по дело С-384/04, където Съдът посочва, че чл. 21, ал. 3 от Шестата директива (отм.), сега чл. 205 от Директива на Съвета 2006/112/ЕО, позволява законодателство, предвиждащо, че данъчно задължено лице, на което са доставени стоки или услуги, и което е знаело или е имало разумни причини да подозира, че част или целия ДДС, дължим във връзка с тази доставка, или всяка предходна или бъдеща доставка, няма да бъде платен, е солидарно отговорно за неплатения данък. Действително, в решение по обединени дела С-354/03, С-355/03 и С-484/03 съдът подчертава, че отчитането на намерението на друг търговец, различен от данъчно задълженото лице, включено в същата верига на доставка или възможен измамен характер на друга сделка от веригата, предходна или следваща, би било в противоречие с целите на общата система на ДДС, но в т. 59 и т. 61 в решението по обединени дела С-439/04 и С-440/04 се уточнява, че преценката относно това дали данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че със своята покупка е участвало в сделка, свързана с измамно избягване на ДДС, се извършва от националния съдия въз основа на обективни фактори. Съобразно приетото в решение по дело С-271/06, при зачитане на принципа на пропорционалността, изискването данъчно задълженото лице да предприеме всяка разумна стъпка, която да осигури него самото, че предприетата от него сделка няма да има за последствие участие в отклонение от данъчно облагане не противоречи на Общностното право. При така очертаните принципни постановки, съотнесени към конкретния спор, е правилен изводът на съда, че спрямо РЛ са налице всички предпоставки за възникване на солидарна отговорност по чл. 177 ЗДДС. Оспореното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и като валидно допустимо и правилно следва да остане в сила. Юрисконсултско възнаграждение на ответника по касационната жалба не следва да се присъжда, защото такова вече е присъдено от първоинстанционния съд в размера по чл. 161, ал. 1 ДОПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение