Решение № 8252 от 29.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9703/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Министерство на вътрешните работи (МВР), чрез гл. юрк. К. Райкова, против решение 13695/02.08.2024 г., постановено по адм. д. 3835/2024 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което Министерство на вътрешните работи е осъдено да заплати на Д. Е. Д. сумата от 11 776,76 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в периода 26.05.2017 г. до 25.01.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 15.10. 2020 г. и са присъдени разноски. Касационният жалбоподател оспорва съдебното решение с доводи за неправилност, като счита че същото е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго по съществото на спора, с което да се отхвърли иска. Не претендира разноски. Ответната страна - Д. Е. Д., чрез адв. А. Икономов, оспорва касационната жалба по съображения в писмена защита и в открито заседание, като излага доводи за неоснователността й. Счита постановеното решение за валидно, допустимо и правилно и иска да бъде оставено в сила. Претендира разноски по представен списък. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, Пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С оспореното решение 13695/02.08.2024 г., постановено по адм. д. 3835/2024 г. по описа на АССГ Министерството на вътрешните работи е осъдено да заплати на Д. Е. Д. сума в размер на 11 776,76 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени в периода 26.05.2017 г. до 25.01.2018 г., ведно със законната лихва, считано от 15.10.2020 г., с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) във вр. чл. 237, ал. 6 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР). За да постанови този резултат административният съд е приел, че са налице и трите предпоставки за реализиране на отговорността на МВР, а именно: 1. отпаднало основание на за временно отстраняване по чл. 214, ал. 4 от ЗМВР и отменена Заповед 8121К-844/08.02.2018 г. на министъра на вътрешните работи, с което, за деянията, за които е повдигнато обвинение на Д., на ищеца е наложено дисциплинарно наказание уволнение; 2. претърпени имуществени вреди, изразяващи се в правото на ищеца да полага труд и да получава възнаграждение през времето на отстраняването му и 3. причинна връзка между незаконосъобразния акт и претърпените имуществени вреди. Решението е валидно като постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и подписано от разгледалия делото съдия. Решението е допустимо, тъй като е постановено при наличие на положителните и липса на отрицателните предпоставки за упражняване на правото на иск. Решението е правилно като постановено при липса на сочените от касатора отменителни основания. Административният съд изключително задълбочено е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които е обсъдил при правилно разпределяне на доказателствената тежест в процеса и въз основа на тях правилно е установил наличието на трите предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника МВР на основание чл. 237, ал. 6 от ЗМВР, които е разгледал подробно в мотивите си. Изводите на първоинстанционния съд са правилни и законосъобразни и изцяло се споделят от настоящата инстанция, като в условията на чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК препраща към тях. Неоснователни са твърденията на касатора за неправилно конституиране на Министерството на вътрешните работи като ответник в производството по адм. д. 3835/2024 г. на АССГ. Съгласно чл. 205, ал. 1 АПК искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Правилни са изводите на решаващия съд, че с оглед издателя на отменения акт, от който се претендират вредите, то Министерство на вътрешните работи е пасивно легитимирано да отговаря по предявения от Д. Д. иск. Допълнително този извод се подкрепя и от самата искова молба, която е предявена именно срещу Министерство на вътрешните работи, доколкото по делото не са налице данни за изпълнение на процедурата по чл. 205, ал. 2 от АПК. Твърденията на касатора, че Главна дирекция Гранична полиция, която е юридическо лице и основна структура в МВР и към която Д. Д. е заемал длъжността началник смяна в ГКПП - Аерогара София от ГПУ - София към РДГП - Аерогари на ГДГП - МВР, са неоснователни. Правилни са изводите за осъществен фактически състав на чл. 237, ал. 6 от ЗМВР. В посочената разпоредба законодателят е предвидил, че в случаите на отстраняване от длъжност по реда на Наказателно-процесуалния кодекс и по чл. 214, ал. 4, когато наказателното производство спрямо отстранения служител бъде прекратено или той бъде оправдан, или при отпадане на основанието за отстраняването му държавният служител може да предяви пред съответния съд иск за обезщетение при условията и по реда на ЗОДОВ. В конкретния случай отпадането на основанието от 26.01.2018 г. за временно отстраняване по чл. 214, ал. 4 от ЗМВР и отмяната като незаконосъобразна на Заповед 8121К-844/08.02.2018 г. на министъра на вътрешните работи, с което, за деянията, за които е повдигнато обвинение на Д., на ищеца е наложено дисциплинарно наказание уволнение е налице първата предпоставка. Установено е, че за времето през което ищеца е отстранен от длъжност, същия не е получавал възнаграждение и не е работил на друго служебно или трудово правоотношение, поради което е осъществена и втората предпоставка. Претърпяната имуществена вреда, равняваща се на неполученото основното месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения за прослужено време, за работа при специфични условия и за изпълнение на специфични служебни дейности е в пряка причинна връзка с отпадането на основанието за отстраняване от длъжност след промяната на мярката за неотклонение от задържане под стража в подписка и с последвалата отмяна на заповедта за уволнение като незаконосъобразен акт. В касационната жалба са посочени получени обезщетения от Д. Д. във връзка с отмененото като незаконосъобразно уволнение. Тези обезщетения обаче са получени на правно основание чл. 237, ал. 1 от ЗМВР. Доколкото производството по адм. д. 3835/2024 г. на АССГ е образувано по реда чл. 203 от АПК, във вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 237, ал. 6 от ЗМВР и целят обезщетяване на претърпени вреди с оглед отстраняване от длъжност на служителя - в конкретния случай основанието за отстраняване от длъжност на служителя е отпаднало с постановление на прокурора от 26.01.2018 г. с което е променена взетата мярка за неотклонение на подписка. Следователно освен, че обезщетенията са с различно правно основание, то те обезщетяват претърпени вреди за различни периоди. Периодът на временно отстраняване от длъжност на служител на когото е наложена мярка за неотклонение задържане под стража или домашен арест по реда на НПК продължава докато съответната мярка не бъде отменена или заменена с по-лека, след което служителят се възстановява на заеманата длъжност по арг. от чл. 214, ал. 4 и ал. 7 от ЗМВР, като служебното правоотношение не е прекратено, като редът за обезщетяване е този по чл. 237, ал. 6 от ЗМВР, за разлика от фактическия състав на чл. 237, ал. 1 от ЗМВР, който предвижда незаконно прекратяване на служебното правоотношение и правото на обезщетение за времето през което служителя е останал без работа, но за не повече от 6-месеца. По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното решение трябва следва да бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно, постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и при неоснователност на наведените касационни оплаквания. При този изход на делото, на основание чл. 143, ал. 3 вр. с чл. 228 от АПК разноски следва да бъдат присъдени на ответника по касационната жалба. С оглед своевременното направено искане и представените доказателства, Министерство на вътрешните работи следва да бъде осъдено да заплати на Д. Д. сумата от 1 400 лв. (хиляда и четиристотин лева), представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за касационна инстанция. По изложените съображения, Върховният административен съд, Пето отделение,