Решение № 12117 от 7.12.2023 г. на ВАС по адм. д. № 7048/2023 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" (ДФЗ), чрез процесуалния му представител ст. юрисконсулт Ц. Цонева, против решение 159 от 22.06.2023 г., постановено по адм. дело 153/2023 г. по описа на Административен съд - Велико Търново, с което по жалба на П. Александров от [населено място], общ.Свищов е отменено негово Уведомително писмо /УП/ изх. 02-040-6500/4143 от 15.11.2022 г. за извършена оторизация и изплатено финансово подпомагане по мярка 10 Агроекология и Климат от Програмата за развитие на селските райони 2014-2020 г. за кампания 2019 г. и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне, при съобразяване с мотивите на съдебното решение. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Посочва, че решаващият съд не е съобразил обстоятелството, че ДФЗ няма как да извършва действия по допълнителни проверки от компетентността на Министерство за земеделието и храните /чл.41, ал.4 и ал.5 от ЗПЗП/. Оспорва и приетото от съда, че установеното застъпване се дължи на некоректно поведение на другия ползвател на имота Никополис ад Иструм 2010 ЕООД, като в случая няма ясно определена граница между северната и южната част на процесния имот и не може да се индивидуализира частта на всеки един от ползвателите, съгласно сключените от тях договори с община Свищов. Иска да бъде отменено оспореното решение и да бъде постановено друго, с което да се потвърди обжалваното УП за кампания 2019 г. Претендира направените по делото разноски за двете съдебни инстанции, в т.ч. и юрисконсултско възнаграждение в минимален размер и прави евентуално възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна. Ответникът П. Александров, в писмен отговор и писмена защита, чрез пълномощника си адв. Н. Бадев, оспорва касационната жалба като неоснователна и иска обжалваното решение като правилно да бъде оставено в сила. Претендира разноски за касационното производство. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Пето отделение, при извършената служебно проверка на оспореното решение по реда на чл. 218, ал. 2 АПК и предвид наведените в касационната жалба доводи, приема за установено следното: Обжалваното решение е валидно и допустимо като постановено в предвидената от закона форма от компетентния съд, след надлежно сезиране с жалба против административен акт от лице, чийто интереси са засегнати с него, а разгледано по същество е правилно. Предмет на оспорване пред АС-Велико Търново е УП изх. 02-040-6500/4143 от 15.11.2022 г. за извършена оторизация и изплатено финансово подпомагане по мярка 10 Агроекология и Климат от Програмата за развитие на селските райони 2014-2020 г. за кампания 2019 г., с което е оторизирана субсидия в размер на 0 лева, т.е. отказано е финансово подпомагане. В становище на зам.изпълнителния директор на ДФЗ във връзка с постъпилата жалба срещу УП е пояснено, че при кръстосаните проверки са установени площи, заявени от повече от един земеделски стопанин и тъй като в случая недопустимата площ е 12,31 ха или 39,3 % към установената за подпомагане в размер на 31,32 ха, е приложен чл.17 от Наредба 5 от 27.02.2009 г. за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания. Първоинстанционният съд, след извършената проверка за законосъобразност, е счел, че оспореният пред него административен акт е издаден от компетентен орган, при регламентирана в закона възможност за делегиране на правомощия, съгласно чл. 20а, ал. 4 от ЗПЗП и при надлежно оправомощаване, съгласно Заповед 03-РД/3088 от 22.08.2022 г., без допуснати съществени нарушения на административно производствените правила /отразените в УП причини за постановения отказ са допълнени с мотиви, изложени в становище във връзка с постъпилата жалба срещу него/, но в нарушение на материалния закон. Анализирайки нормата на чл. 43, ал. 3, т. 5 от ЗПЗП и кредитирайки заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза съдът е приел, че твърдяното от административния орган застъпване в размер на 11,87 ха в декларирания от жалбоподателя парцел 00237-695-18-1 се дължи на недобросъвестното поведение на кандидата за подпомагане Никополис ад Иструм 2010 ЕООД заявил много повече площ от отдадената му под наем /38,844 дка/, а именно 131 дка от имота, в който са наематели с жалбоподателя, като за ползване им е предоставена различна площ от имота /северна - за жалбоподателя и южна - за дружеството/, при липса на застъпване на самото ползване - нито като размер, нито като място. Констатирал е, че жалбоподателя е заявил площи за подпомагане от посочения имот, които реално са му били предоставени от община Свищов по договора от 24.06.2016 г. за предоставяне за индивидуално ползване на пасища, мери и ливади общинска собственост /вх.рег. 1928/30.06.2016 г./, което обстоятелство не е констатирано при проверките, извършени от ДФЗ-РА в системата ИСАК, в която фигурират само цели парцели физически блокове с очертани площи от земеделските стопани в рамките на тези парцели. Решаващият съд е счел за неоснователно възражението на административния орган, че при изясняване на правото на ползване се ползват само данните, представени от МЗХ, които ДФЗ не може да коригира. Посочил е, че това не означава, че ответникът не дължи проверка на тези данни, особено след като същите са установени с представените договори, като в тази връзка се е позовал на разпоредбите на чл.41, ал.7, ал.8 и ал.9 от ЗПЗП и Решение 9912 от 07.11.2022 г. по адм.д. 5428/2022 г. по описа на ВАС, което административния орган не е съобразил. Акцентирал е и върху последиците от невъзможността софтуерната система на МЗХ да отразява разделянето на имоти и поставяне на граници съгласно разпределението на ползване и липсата на техническа възможност за въвеждане на данни за части от поземлен имот, каквото ограничение нормативната уредба не поставя досежно възможността на множество ползватели на един имот да могат да кандидатстват за финансиране. В заключение е обобщил, че отказът да се финансира добросъвестния кандидат е незаконосъобразен и постановил оспореното решение. Настоящият състав на ВАС напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, че обжалваното УП е постановено в нарушение на материалния закон. Съдът правилно е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен административен орган, в предписаната от закона форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Неоснователно е възражението в касационната жалба, че съдебното решение е необосновано. Съдът е съобразил събраните в рамките на административното и съдебното производство доказателства и изводите му са съответни на установеното със същите. В касационната жалба не е посочено в какво се изразява необосноваността на решението, кои доказателства не са взети предвид или неправилно са тълкувани от съда, в нарушение на правилата на логическото мислене или е налице друго обстоятелство, обосноваващо неправилност на изводите. По отношение на несъответствието на процесното УП с материалния закон следва да се съобрази следното: Съгласно чл. 43, ал. 3, т .5 от Закона за подпомагане на земеделските производители (ЗПЗП), Разплащателната агенция намалява размера на плащането или отказва плащане по схемите за директни плащания, когато за една и съща площ са подадени две или повече заявления и застъпването на площи не е отстранено. Нормата на чл. 41 ал.3-ал.9 от ЗПЗП регламентира кои земеделски земи са допустими за подпомагане и по какъв начин се регистрират правните основания за ползването на земеделските земи. Вярно е посоченото от касатора, че съгласно чл. 41, ал. 5 от ЗПЗП, МЗ степенува, обобщава и предава на РА еднократно или на етапи данни за регистрираните правни основания за ползване на земеделските земи. Следва да се има предвид обаче, че съгласно чл. 41, ал. 8 от ЗПЗП, когато при проверката по ал.7 (при която се съпоставят данните по ал. 5 на същия текст, при спазване на изискванията на ал. 3 и 4 от с. з.) се установят заявени без правно основание за ползване земеделски земи, РА следва да извърши географско определяне на площта и местоположението им, като в този случай МЗ предоставя допълнителна информация на РА. Съгласно чл. 41, ал. 9 когато при проверките по ал. 7 и ал.8 не бъде установено регистрирано правно основание, РА прилага разпоредбата на чл. 43, ал. 3 от ЗПЗП. В настоящия случай, правилно решаващият съд е приел, че административния орган не е извършил тези дължими проверки, при които да установи наличието или липсата на правно основание относно заявените от двамата земеделски стопани площи, доколкото с договорите им за ползване са им предоставени различни части от един и същи парцел. ДФЗ не може да коригира данните от МЗ, но дължи посочените проверки, още повече, че за процесните имоти са предоставени доказателства - договорите, свързани с тези данни. При проверките процесният имот е установен като заявен и ползван от двама кандидати, но не е констатирано, че един от тях няма право на ползване върху по-голямата част от заявения от него за подпомагане имот, каквото в случая безспорно се установява досежно Никополис ад Иструм 2010 ЕООД. Не е установено ползването като размер и като местоположение. В този смисъл, правилно съдът е счел, че приетото за установено от фактическа страна от административния орган е опровергано от доказателствата по делото. Не могат да бъдат възприети и възраженията, че договорите с община Свищов, страдат от пороци, тъй като отдадената вещ не е точно индивидуално определена със своите граници, съответно липсва скица като приложение към договорите и след като и двамата земеделски производители са се съгласили да сключат подобни договори, същите следва да търпят неблагоприятните последици от това положение. След като нормативната уредба не поставя ограничение множество ползватели на един имот да могат да кандидатстват за финансиране, административният орган следва да изясни, в рамките на административното производство, каква част от конкретния имот се ползва на правно основание от съответния земеделски производител. Липсата на коректна проверка не може да бъде извинена и с обстоятелството, че системата на МЗ (сега МЗХ) не позволява разделяне на имотите и поставяне на граници съгласно разпределението на ползването, съответно липсата на техническа възможност за въвеждане на данни за части от поземлен имот. Ето защо правилен е и изводът на съда, че техническите затруднения, свързани със софтуера на МЗ, не следва да бъдат основание за носене на неблагоприятни последици, изразяващи се в намаление на финансирането от земеделските стопани, които коректно са заявили имотите, ползвани от тях на валидно правно основание. В случая не е спазена и процедурата по чл. 17 от Наредба 5 от 27.02.2009 г. за условията и реда за подаване на заявления по схеми и мерки за директни плащания (Наредбата), уреждаща процедурата за изясняване на застъпванията за заявени площи от повече от един кандидат и в тази връзка неоснователно е твърдениоето в касационната жалба, за приложимост на нормата на чл. 17, ал. 3 от Наредбата. От доказателствата по делото са установени елементите от фактическия състав на нормата на чл. 17, ал. 4 от Наредбата и се налага извода, че в случая е налице нарушение на материалния закон - нормите на чл. 43, ал. 3, т. 5 от ЗПЗП и чл. 17, ал. 4 от Наредбата 5/27.02.2009 г.. При липса на данни части от процесния имот да са изключени от специализирания слой, несъстоятелни се явяват и твърденията на касатора че и двамата ползватели са недобросъвестни, тъй като заявяват почти една и съща част от кадастралния имот, която е подходяща за подпомагане, а другата част не се заявява от никой от тях. По изложените съображения, настоящият състав приема, че постановеното съдебно решение е правилно, не са налице нарушения, съставляващи касационни основания за отмяната му и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото е основателна претенцията на ответника по касация за присъждане на разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, в размер на 1000 лева, действително внесена сума за един адвокат, установена с договор за правна защита и съдействие от 29.08.2023 г. Сумата е съобразена с фактическата и правна сложност на делото и не е прекомерна, като възражението на касатора в този смисъл е неоснователно. Ето защо и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, състав на Пето отделение,