Решение № 13545 от 12.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 1664/2014 г.

Решение № 13545 от 12.11.2014 г. на ВАС по адм. д. № 1664/2014 г., V о., докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Димитър Панайотов Димитров против решение № 7052 от 15.11.2013 г. по адм. дело № 2845/2013 г. на Административен съд София - град, с което е отхвърлена жалбата му против заповед рег. № 1093/21.02.2013 г. на директора на Главна дирекция "Гранична полиция" (ГДГП) при Министерство на вътрешните работи, с която на основание чл. 227, ал. 1, т. 5 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР отм.) му е наложено дисциплинарно наказание "уволнение". Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон и събраните доказателства, тъй като не са взети предвид допуснатите съществени нарушения на административнопроизводствените правила, както и обстоятелството, че служебното правоотношение е следвало да бъде прекратено поради направеното от служителя искане в този смисъл. Моли решението да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който оспорената заповед да бъде отменена, като му се присъдят направените по делото разноски. Ответникът - директорът на Главна дирекция "Гранична полиция" - МВР оспорва касационната жалба и моли решението да бъде оставено в сила, като на дирекцията се присъди юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност на заплатеното от другата страна адвокатско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото Върховният административен съд, пето отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 от АПК и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Решението на Административен съд София - град е постановено в съответствие с материалния закон. Правилно съдът приема, че не са налице основания за отмяна на оспорената заповед. Същата е издадена от компетентния съгласно чл. 228, т. 3 от ЗМВР (отм.) орган и при спазване на формалните изисквания на закона. Заповедта е писмена, подписана е от издателя и съдържа изброените в текста на чл. 246, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за Министерството на вътрешните работи (ППЗМВР отм.) реквизити - време и обстоятелства на извършване на нарушението, нарушените правни норми, правното основание и наказанието, което се налага. В съответствие с нормативната уредба е и заключението на съдебния състав, че при постановяване на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Дисциплинарното производство е образувано със заповед на дисциплинарно наказващия орган и е назначена комисия като дисциплинарно - разследващ орган. Констатациите на комисията са обобщени в справка, в която са описани, допуснатите от служителя нарушения. Правилно е прието, че дисциплинарното наказание е наложено в сроковете по чл. 225, ал. 1 от ЗМВР (отм.). Съгласно цитирания текст дисциплинарната санкция се налага не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от две години от извършването му. Според разпоредбата на чл. 223, ал. 1 от ППЗМВР (отм.) нарушението се счита за открито, когато органът, компетентен да наложи дисциплинарното наказание, е установил извършеното нарушение и самоличността на извършителя, след като материалите от дисциплинарното производство са постъпили при него (чл. 223, ал. 2 връзка с ал. 1 от ППЗМВР (отм.). В случая справката с данните от дисциплинарното разследване са постъпили при дисциплинарно наказващия орган на 25.01.2013 г. (дата на обобщената справка), поради което правилно е преценено, че заповедта е издадена в предвидения в закона срок за налагане на наказание. Аргументирани са и изводите, че в образуваното дисциплинарно производство правото на полицейския служител на защита не е накърнено. С оглед обстоятелствата, че същият не се явява на работа, не е намерен и не живее на адреса в гр. Свиленград, близките му не съобщават данни за местонахождението му и телефон за връзка, поради което всички опити да му бъдат връчени материали относно образуваното дисциплинарно производство за запознаване и покана за даване на писмени обяснения са неуспешни, правилно е преценено, че изискванията на чл. 229, ал. 1 от ЗМВР (отм.) са спазени, а служителят не е изслушан преди налагане на наказанието и не е представил обяснения по зависещи от него причини. Доводите на жалбоподателя, че правоотношението е следвало да бъде прекратено по негово желание с оглед подаденото в този смисъл заявление на 27.11.2012 г., правилно са приети за неоснователни. Към датата на подаване на заявлението и до 31.12.2012 г. служителят се е намирал в неплатен отпуск, поради което до приключване на отпуска органът не е разполагал с правомощие да прекрати служебното правоотношение по желание на служителя (чл. 248 от ЗМВР (отм.). Освен това заповед за прекратяване на правоотношението на основание чл. 245, ал. 1, т. 4 от ЗМВР (отм.) не е можело да бъде издадена и с оглед образуваното в срока за произнасяне на органа по заявлението на жалбоподателя дисциплинарно производство, което съгласно разпоредбата на чл. 245, ал. 8 от ЗМВР (отм.) е пречка за освобождаване на полицейския служител по негово желание. Аргументирано и в съответствие със закона е и заключението на съдебния състав, че заповедта е постановена след осъществяване от страна на жалбоподателя на тежко нарушение на служебната дисциплина, подлежащо на санкциониране с най-тежкото дисциплинарно наказание. Установено е, че на посочените в заповедта дати и за описаните в административния акт периоди жалбоподателят не се явява на работа, без да са налице уважителни причини за това. Отсъствието на служителя от работа продължава повече от два последователни дни, поради което правилно е преценено, че извършеното представлява тежко нарушение на служебната дисциплина по смисъла на 227, ал. 1, т. 5 от ЗМВР (отм.), за което се предвижда дисциплинарно наказание "уволнение". Убеждението на жалбоподателя, че към посочените в заповедта дати служебното му правоотношение вече е следвало да бъде прекратено, не обосновава различен извод. Служебното правоотношение се прекратява с изрична заповед на органа по назначаването в този смисъл (чл. 269 и чл. 270 от ППЗМВР отм.), поради което следва да се приеме, че до издаване на такъв акт държавният служител е длъжен да изпълнява служебните си задължения. В случая до 05.01.2013 г. заповед за прекратяване на служебното правоотношение на Димитров не е издадена, поради което правилно е преценено, че същият е следвало да изпълнява служебните си задължения и след 05.01.2013 г. съгласно представения график, а неявяването на работа след посочената дата до 09.01.2013 г., без да са налице уважителни причини съставлява тежко дисциплинарно нарушение, за което следва да му бъде наложено предвиденото в закона наказание. Ето защо като достига до заключение в този смисъл и по тези съображения отхвърля жалбата против административния акт, съставът на Административен съд София - град постановя решение в съответствие с материалния закон. Касационният довод за необоснованост на съдебния акт също е неоснователен. Решението на първоинстанционния съд съответства на събраните доказателства. Представените по делото протоколи за телефонни разговори с жалбоподателя, при които същият е канен да се запознае с данните от дисциплинарното разследване и с обобщената справка и да даде обяснения по случая, мотивират извода на съда, че при постановяване на заповедта не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, а обясненията на жалбоподателя не са приети и последният не е изслушан, въпреки опитите на дисциплинарно наказващия орган да направи това, по зависещи от служителя причини. Тези доказателства, заедно с липсата на такива, които да сочат, че са налице уважителни причини за отсъствие на жалбоподателя от работа повече от два последователни дни през посочения в заповедта период, обосновават заключението, че заповедта е издадена и след осъществяване на предвидените в закона предпоставки за санкциониране на служителя с най-тежкото дисциплинарно наказание, а правомощието на дисциплинарно наказващия орган е упражнено в рамките, установени от закона. Поради всичко изложено настоящият съдебен състав приема, че при постановяване на обжалваното решение не са допуснати посочените от касатора нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Оспореният съдебен акт е постановен в съответствие с материалния закон и събраните доказателства, не са налице основания за неговата отмяна и следва да бъде оставен в сила. С оглед изложеното, направеното искане и на основание чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения касационният жалбоподател следва да заплати на Главна дирекция "Гранична полиция" сумата 400.00 лева възнаграждение за юрисконсулт в касационното производство. По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение,