Решение № 7563 от 22.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9700/2015 г.

Решение № 7563 от 22.06.2016 г. на ВАС по адм. д. № 9700/2015 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационната жалба на началник-отдел "Местни данъци и такси" в Община Велико Търново против решение № 296 от 22.07.2015 г. по адм. д. № 116/2015 г. на Административен съд - Велико Търново. Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че съдът не е обсъдил в съвкупност доказателствата по делото, не е съобразил данните от акта за собственост на наследодателя на задълженото лице И. Г., поради което е достигнал до неправилен правен извод. Иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав или, алтернативно, произнасяне по съществото на спора, при което подадената жалба бъде отхвърлена като неоснователна. Ответникът И. Х. Г., чрез пълномощник, оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Предмет на оспорване пред първоинстанционния съд е АУЗД № 529-1/20.11.2014 г. на орган по приходите в Община Велико Търново, потвърден с решение № 9 от 22.01.2015 г. на началника на отдел "Местни данъци и такси" в общината. С него на И. Х. Г. са определени задължения за ДНИ и ТБИ за периода 1.01.2013 г. - 31.12.2014 г. върху недвижим имот, находящ се в гр. Велико Търново, ул. "Христо Ботев" № 88, представляващ незастроена земя, съгласно декларация вх. № 54001926/22.04.2014 г. и недвижим имот, находящ се в с. Балван, представляващ земя и сграда, съгласно декларация вх. № 5401002913/2.07.2014 г. Задълженото лице е обжалвало акта пред горестоящия административен орган, като с решение № 9 от 22.01.2015 г. началникът на отдел "МДТ" в общината го е потвърдил изцяло. Административният съд, съобразявайки обстоятелствената част на жалбата, е приел, че И. Г. оспорва акта само по отношение определените публични задължения за недвижим имот, находящ се в гр. Велико Търново. Съдът е изменил АУЗД в частта за определения ДНИ за този имот през проверявания период, като го е намалил съответно за главницата и лихвите за просрочие, а по отношение на определената ТБО за имота е отменил оспорения АУЗД. Съдът е обсъдил представените по административната преписка писмени доказателства, изслушал е две заключения на назначената по делото съдебно-счетоводна експертиза. Установил е, че оспорващият е съсобственик на недвижим имот, находящ се в гр. Велико Търново, ул. "Христо Ботев" № 88, заедно с Ю. Г. като наследници на Ю. И. Г. Наследодателката е декларирала, че притежава незастроена земя от 3 136 кв. м, на посочения адрес в гр. Велико Търново, като обезщетение по ЗОСОИ и по завещание, с декларация вх. № 931/20.03.2006 г. Не е спорно, че тази земя е част от терен - застроен и незастроен, с обща площ от 18028 кв. м по скица, в съсобственост с други физически лица и с "Арбанаси" ООД. Съгласно представената декларация по чл. 14 ЗМДТ от дружеството, то притежава 12350 кв. м от целия НИ с площ по скица 18028 кв. м, ведно с находящите се в имота 15 сгради, предназначени за промишлени нужди. По отношение на останалата част от имота с площ 5848,46 кв. м и сгради, същата е декларирана от друга група наследници и обозначена с партиден № 5401Н20617. Оспореният АУЗД е издаден на основание чл. 107, ал. 3 ДОПК по подадена от И. Г. декларация през 2014 г., както е вписано в акта. Първоинстанционният съд е приел, че административният орган е определил неправилно размера на дължимия ДНИ за проверявания имот в гр. Велико Търново, в нарушение на разпоредбата на чл. 12 ЗМДТ. Изложил е съображения, че при възникналата съсобственост върху процесния недвижим имот, макар и от съсобствениците да са подадени отделни декларации, с различни партидни номера, данъкът върху недвижимия имот е следвало да бъде изчислен върху целия имот, след което да се определят задълженията за ДНИ съответно на притежаваните от съсобствениците идеални части. Като е определил размер на задълженията отделно за всяка част от имота по подадените декларации, административният орган е постановил незаконосъобразен акт в тази част. Предвид заключението по приета допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, административният съд е намалил размера на задължението за ДНИ по отношение на съсобственика И. Г. Съдът е заключил, че след като неговата наследодателка е починала на 5.11.2013 г., данъкът за 2013 г. от наследника се дължи само за м. декември 2013 г. Решението в тази част е неправилно. За нуждите на данъчното право недвижимият имот представлява данъчен обект и е част от сложния фактически състав, от който възниква задължение, като връзката с данъчния субект се явява правото на собственост върху имота в негово лице. Поради това И. Г. е задължено лице по смисъла на чл. 11, ал. 1 ЗМДТ. Оспорващият е съсобственик само на терен от 3136 кв. м по наследство. Той не притежава сгради върху терена. В границите на целия имот от 18028 кв. м са разположени сгради, собственост на "Арбанаси" ООД, съгласно приложена декларация на дружеството по чл. 14 ЗМДТ. По своя характер задължението за ДНИ е публично общинско вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК и размерът му е нормативно установен. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗМДТ данъкът за недвижими имоти се определя върху данъчната оценка на недвижимите имоти, а съгласно чл. 21, ал. 1 ЗМДТ данъчната оценка на НИ на предприятията е по-високата между отчетната стойност и данъчната оценка, съгласно Приложение № 2 ЗМДТ. За периода 2013 г. - 2014 г. ДНИ за декларирания имот на съсобственика Г. е изчислен върху данъчната оценка съгласно чл. 19, ал. 1 ЗМДТ. Незаконосъобразен е изводът на съда, че е следвало размерът на данъка да се определи за целия НИ, след което да се изчисли задължението за Г. съобразно неговата идеална част. Върху целия имот са разположени промишлени сгради, чужда собственост. В декларацията на "Арбанаси" ООД са посочени обстоятелствата по чл. 14, ал. 2 ЗМДТ. В случая съсобствениците върху целия имот - парцел I, кв. 163а по плана на гр. Велико Търново, са подали отделни данъчни декларации с оглед различните придобивни основания и различния обем на правото на собственост. Данъчната оценка на сгради, съгласно чл. 4 от Приложение № 2 на ЗМДТ се определя въз основа на базисната данъчна стойност на един квадратен метър, корекционни коефициенти и площта по посочена формула, като един от коефициентите е за овехтяване. А данъчната оценка на недвижими имоти на предприятия се определя съгласно чл. 21, ал. 1 ЗМДТ. Т. е. при изчисляване размера на задълженията на отделните съсобственици-декларатори се прилагат различни облагаеми основи за данъчния период. Предвид констатациите по приетото от административния съд заключение на съдебно-счетоводната експертиза, определеният с оспорения АУЗД размер на ДНИ на И. Г. е съобразен с Наредбата на определянето и администрирането на местните такси на територията на Община Велико Търново и на чл. 13 от Приложение 2 на ЗМДТ. Съдът неправилно е заключил, че адресатът на акта дължи ДНИ само за м. декември 2013 г. По делото няма данни данъкът да е платен за предходния период на 2013 г. от наследодателката Ю. Г. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗМДТ с ДНИ се облагат недвижимите имоти, като нормата на чл. 11, ал. 1 ЗМДТ регламентира като данъчно-задължени субекти техните собственици. В публичното правоотношение едно лице се заявява като задължен субект пред общината с писмено уведомление и задължение за подаване годишна данъчна декларация за облагане на имота. От този момент нататък той се счита задължено лице по смисъла на закона за дължимите местни данъци и такси. И тъй като обект на облагане е недвижимият имот, а не неговият притежател, то И. Г. е задължено лице като наследник на Ю. Г. за заплащане на ДНИ за 2013 г. Предвид изложеното, като е изменил оспорения АУЗД в частта за дължимия ДНИ, съдът е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено. При изяснена фактическа обстановка следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което жалбата на И. Г. в тази част бъде отхвърлена като неоснователна. Административният орган е приел, че Г. е задълженият за ТБО субект, тъй като е собственик на нежилищния недвижим имот и в района са предоставяни всички услуги по чл. 62 ЗМДТ. Но издателят на оспорения акт не е извършил цялостна проверка на релевантните за задължението на лицето факти - има ли извършено разпределение на ползването между собственика на имота и собствениците на сградите, от една страна, и от друга, между "Арбанаси" ООД и другите съсобственици върху части от терена; дали, доколко и в какъв обем площта от имота, собственост на декларатора, се ползва като обслужваща производствените сгради територия. Позоваването от органа единствено на обстоятелството, че Г. е декларирал собственост върху недвижимия имот, е незаконосъобразно. Таксата за битови отпадъци не е данък. За целите на данъчното право определящи са вещноправните отношения, а именно тези по повод реализиране на правото на собственост и на ограниченото вещно право на ползуване. Те обосновават както облагането с данък върху недвижимите имоти, така и с такса за битови отпадъци. Задължението за заплащане на ТБО произтича от връзката между собствеността на имота и ползването му, от което се генерират битови отпадъци. Действително, в случая адресатът на акта не е подавал ежегодно декларации, че няма да ползва имота, респ. че няма да генерира битови отпадъци, но така определената ТБО за процесния период върху имота е незаконосъобразна. Правата, които собственикът на имота има, са фактически сведени до такъв обем, че по никакъв начин не отговарят на съдържанието на правото на собственост - пълна юридическа и фактическа власт върху имота, както и на значението, което частната собственост има за гражданите и юридическите лица - като средство да удовлетворяват своите потребности или да развиват стопанска дейност. Освен това, както правилно е приел първоинстанционният съд, за да е налице задължение за заплащане на такса за битови отпадъци е необходимо да е извършвано престиране и ползване на услугата. Въпреки указанията на съда в изпълнение на задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК, дадени с разпореждане от 4.03.2015 г., издателят на АУЗД не е ангажирал доказателства за реалното предоставяне на услугите по чл. 62 ЗМДТ. Нормата на чл. 63, ал. 2 ЗМДТ, с цел гарантиране обществения интерес, поражда пряко задължение за кмета на общината да предприеме действия по предоставяне на услугите по чл. 62 ЗМДТ. Поради това законът регламентира както вида акт, с който следва да се произнесе органът, така и срока за произнасяне. Как ще бъде приведен в изпълнение този акт е въпрос, който законодателят е оставил на дискрецията на органите на местно самоуправление, предвид тяхната автономия и преценка за целесъобразност. Ето защо издателят на АУЗД носи доказателствената тежест в производството да установи реалното изпълнение на услугите по чл. 62 ЗМДТ. Още повече, когато претендира заплащане на такса за извършването им. Поради това, като е отменил оспорения акт в частта за дължимото на ТБО за процесния имот в гр. Велико Търново, съдът е постановил решението си в съответствие със закона и доказателствата по делото. Воден от горното, Върховният административен съд