Решение № 5649 от 4.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13626/2016 г.

Решение № 5649 от 4.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13626/2016 г., II о., докладчик председателят Захаринка Тодорова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от пълномощник на И. Д. Д., от гр. С., ул. "И. В.".№..., срещу Решение № 6023/30.09.2016 г., постановено по адм. дело № 4023/2016 г. по описа на Административен съд С.-град (АССГ), с молба за отмяната му като неправилно и с претенция за присъждане на разноски. В съдебното заседание касационният жалбоподател, редовно призован, не се явява и не се представлява. Ответната страна - Началник на РДНСК Югозападен район С., чрез юрк С., оспорва жалбата, счита решението правилно и настоява за оставянето му в сила, като подробни съображения се излагат в писмена защита. Юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция не е претендирано. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав при Второ отделение, намира касационната жалба, подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК, насочена срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, за процесуално допустима. За да се произнесе по съществото й, съобрази следното: С обжалваното решение Административен съд С.-град, 29-ти състав, е отхвърлил оспорването на настоящия касатор, против заповед № ДК-19-С-01/21.01.2016 г., с която Началникът на РДНСК- Югозападен район, на основание чл. 178, ал. 5 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, е забранил ползването на строеж - "Надстройка на сграда с един етаж", находящ се в УПИ VII-7, кв. 452, м. "Центъра", по плана на гр. С., ул. "И. В." №..., без да е въведен в експлоатация по установения ред, в нарушение на чл. 178, ал. 1 ЗУТ. Изложил е съображения, обосновали изводите, че процесната заповед е издадена от компетентен орган, в съответствие с административнопроизводствените правила и с материалния закон. Като безспорно установено по делото е прието, че се касае до надстройка на 5-ти етаж на жилищна сграда, която е в завършен вид и се ползва за живеене, преди да е въведена в експлоатация по реда на чл. 177 ЗУТ. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно. Същото е постановено при спазване на съдопроизводствените правила и правилно приложение на относимите материалнноправни норми. Първоинстанционният съд е отграничил конкретния предмет на спора, свеждайки го до проверка на законосъобразнастта на заповедта за забраната на достъпа до строежа, игнорирайки навежданите доводи за неговата незаконност, поради изпълнението му в отклонение от одобрените проекти и при промяна в предназначението му. Правилна е преценката, че обжалваната заповед е валиден индивидуален административен акт, издаден от компетентен орган в кръга на правомощията, предоставени му със закона - чл. 178, ал. 5 от ЗУТ и заповед № РД-13-180/11.08.2014 г. на началника на ДНСК. Обосновано и въз основа на точен и подробен анализ на доказателствата, събрани в административната преписка и в съдебната фаза на процеса е приетото, че обектът е от трета категория съгласно чл. 137 ЗУТ, за който е издадено разрешение за строеж № 34/08.04.1998 г., изцяло завършен и ползван за живеене, който подлежи на въвеждане в експлоатация, данни за което не са налице. Изводите за наличие на основанията за издаването на процесния административен акт, са изведени след съвкупна преценка на доказателствата, включително и гласните такива, като с основание са игнорирани свидетелските показания на св. Георгиев, като противоречиви и дадени при установен личен интерес при предоставянето на обекта за полване от туристи и други "външни лица, с достъп до него". Несъстоятелно е твърдението в касационната жалба, че съдът си е позволил "да разсъждава и прави изводи досежно спазването на други нормативни актове - Закона за туризма, Наредбата за категоризацията на туристическите обекти, които са извън предмета на настоящото производство". Доколкото има подобно обсъждане в мотивите на решението, то е отграничено и сведено до установяване на относимото в процеса - че апартаментът трайно се ползва като място за настаняване и нощувки на туристи, срещу заплащана цена. Неоснователно е и твърдението за представени от жалбоподателя и необсъждани в съдебния акт доказателства. В хода на първоначално образуваното пред същия съд адм. дело № 3934/2016 г. (приложено, в което е и административната преписка), е постановено определение № 2174/15.04.2016 г., за спиране на допуснатото по закон предварително изпълнение на въпросната заповед. В него (стр. 2), подробно е описан начинът на изграждането и придобиването на строежа към 1999 г. и последвалата през 2000-та година доброволна делба, като е отчетено и, че по тези факти няма спор и административният орган не твърди липса на строителни книжа. В решението по същество е ненужно преповтарянето на факти, които не се оспорват, затова и съдът не ги е обсъждал, приемайки собственост на жалбоподателя на въпросния строеж. Доколкото е обсъждан момента на изграждането му, то е във връзка с изтъкваните противоречия в свидетелските показания на Г., за завършен през 1998 г., а не 1999 г. строеж, която се сочи в жалбата и се установява от доказателствата. Всъщност основният спорен момент по делото е досежно наведеното и във възражението на Д. срещу КА, и пред АССГ, сочено и в касационната жалба, че съгласно § 6 от Наредба 2/2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите, същата не се прилага за строежи, изградени до 31.03.2001 г. Нормата се интерпретира неправилно от жалбоподателя, в смисъла, че въпросният строеж не подлежи изобщо на въвеждане в експлоатация, като заварен строеж. С наредба се определя ред, условия, компетентност, изискуеми документи и пр., като същите се издават по законова делегация. Изискването за въвеждане на строежите в експлоатация е въведено от закона, а по какъв ред и предпоставки да стане това, определя подзаконовия нормативен акт. Затова и съдът обосновано е посочил, че дори и да се приеме твърдението за изграждане през 1998 г., както сочи свидетелят, то е действала Наредба № 6/1993 г. за държавно приемане и разрешаване ползването на строежите в РБ, отм. с Наредба № 6/1999 г., издадена на основание чл. 201, ал. 1 ЗТСУ и чл. 304, ал. 4 ППЗТСУ, тя пък - отменена с Наредба № 6/2001 г. и т.н. С оглед така изложените съображения, касационната жалба е неоснователна, решението е правилно и следва да бъде оставено в сила, при липсата на основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяната му, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,