Решение № 2823 от 4.03.2009 г. на ВАС по адм. д. № 14997/2008 г.
ВАСVI отделение04.03.2009 г.докладчик Маргарита Славова
Диспозитив
Оставя в сила Решение от 27.10.2008 г., постановено по адм. д. № 543/08 г. на Административен съд - гр. Монтана. Решението не подлежи на обжалване.
Мотиви
Решение № 2823 от 4.03.2009 г. на ВАС по адм. д. № 14997/2008 г., VI о., докладчик съдията Маргарита Славова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба на Йордан Атанасов Йорданов от гр. Монтана против Решение от 27.10.08 г., постановено по адм. д. № 543/08 г. на Административен съд - гр. Монтана, с което е отхвърлено оспорване на Решение № 12/220165/11.08.08 г. на и. д. директор на РЗОК гр. Монтана, отказващо издаването на европейска здравноосигурителна карта на жалбоподателя, на основание чл. 109 ал. I от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО). С жалбата не се релевират конкретни касационни основания за исканата отмяна на атакуваното решение на АС - гр. Монтана, поради което касационният контрол е при хипотезата на чл. 218, ал. II АПК. В писмено становище (наименувано "граждански иск") по делото, касаторът поддържа неправилност на съдебния акт, като противоречащ на конституционно гарантирани негови граждански права, каквито са здравните. Поради това моли за отмяна на атакуваното съдебно решение. Ответникът по касация - Директорът на РЗОК гр. Монтана не се представлява и не изразява становище по жалбата. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното обжалване. Върховният административен съд, Шесто отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. За да отхвърли оспорването срещу Решение № 12/220165/11.08.08 г. на и. д. директора на РЗОК - гр. Монтана, първоинстанционният съд, в производство по чл. 145 и сл. от АПК, във връзка с § 8 ПЗР АПК и чл. 21 ал. III АПК е приел, че обжалваното волеизявление на административния орган с отказно съдържание, попада в легалната дефиниция на § 1, т. 2 "б" от ДР на Закона за администрацията и е постановено при липса на отменителни основания по смисъла на чл. 146 АПК. Настоящият касационен състав, прецени събраните по делото писмени доказателства, обсъди правилността на обжалваното решение съобразно доводите в касационната жалба и след служебна проверка за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон на атакувания съдебен акт, намира жалбата за неоснователна, по следните съображения: Правилно Административният съд гр. Монтана е установил фактите по спора и в съответствие със закона е приел за безспорно наличието на правопрепятстващо обстоятелство по смисъла на чл. 109, ал. I ЗЗО, което е обосновало отказа на административния орган за издаване на европейска здравноосигурителна карта (ЕЗОК) на касатора. По правно значимия факт - прекъснати ли са били здравноосигурителните права на заявителя по вх. № 220165/11.08.08 г., е нямало спор между страните. Той не е опроверган и към момента на настоящото произнасяне, при хипотезата на чл. 228, във връзка с чл. 142, ал. II АПК. А щом е безспорно, че жалбоподателят е с прекъснати здравноосигурителни права, то следва извод за правилно приложение на нормата на чл. 80г, във връзка с чл. 109, ал. I ЗЗО, която е ясна и е от публичен порядък. Не се нуждае от някакво друго тълкуване, като освен това, поставя решаващата дейност на ответния по касация административен орган в условията на обвързана компетентност. Процедурата по издаване на документи, необходими за упражняване на здравноосигурителни права съгласно правилата за координация на системите за социална сигурност, е уредена с нормите на чл. 80а - чл. 80г ЗЗО, която е спазена от административния орган в рамките на инициираното пред него производство от настоящия жалбоподател. Неправилно е било позоваването в оспорения индивидуален административен акт (чл. 21, ал. III АПК) на "Вътрешни правила за издаване от РЗОК на документи, необходими за упражняване на здравноосигурителни права съгласно правилата за координация на системите за социална сигурност" № РД-16-36/27.12.2006 г., утвърдени от директора на НЗОК, за които няма данни да са обнародвани, респ. доведени до знанието на ЗЗОЛ. Тези правила имат вътрешнослужебен характер и не са задължителни за здравноосигурените лица. Същите са приложени по делото (л. 27-л. 34) и в основната си част възпроизвеждат текстове от Закона за здравното осигуряване, а в останалата - конкретизират действията и отговорностите на длъжностните лица в системата на НЗОК по издаване на ЕЗОК и заместващите я удостоверения, както и на удостоверенията по образци (Е-формуляри), утвърдени от Административната комисия на ЕО за социална сигурност на работниците-мигранти, съгласно Регламент (ЕИО) № 1408/71 на Съвета и Регламент (ЕИО) № 574/72 на Съвета, които имат пряко приложение в България след 1.01.2007 г. Предвид горното, правилно АС гр. Монтана не е констатирал противоречие между приложимите норми на ЗЗО и обсъдените "Вътрешни правила", което би опорочило оспореното пред него решение с отказно съдържание. При съдебния контрол за законосъобразност на административните актове, определящо значение имат фактическите основания, послужили за неговото издаване (чл. 59 ал. II т. 4 АПК), като в конкретния случай те се свеждат до установения факт, че заявителят за издаване на ЕЗОК е с прекъснати здравноосигурителни права по смисъла на чл. 109 ал. I ЗЗО. Това обстоятелство именно е легнало в основата на волеизявлението на компетентния орган в оспорвания смисъл. А постановеният резултат произтича пряко от императивната норма на чл. 80г от ЗЗО. С тези уточнения, съображенията на първоинстанционния съд и крайния резултат по оспорването, се споделят от настоящата съдебна инстанция. За да бъде отговорено на поддържаното в касационната жалба оплакване, че търсената защита от касатора била срещу "отказ на здравни права" от административния орган, на което не бил получил адекватен отговор с решението - предмет на касационния контрол, настоящият състав намира за необходимо да допълни мотивите му в следния смисъл: Както КРБ, така и специалните закони повеляват, че отказът от права е недействителен (напр: КТ, КСО, ЗН и мн. др.), като този принцип има социална насоченост и брани интересите на гражданите, тъй като подтиквани от различни подбуди, те биха могли да се откажат свои конституционно гарантирани права. Касаторът, обаче, атакува отказ на административен орган да признае съществуването и упражняването на негово право по смисъла на чл. 52, ал. I КРБ. Това не е относимо към твърдения в жалбата "отказ на права" и не попада в приложното поле на разпоредбата на чл. 57, ал. I КРБ. Правилно първоинстанционният съд е отговорил на поддържания и пред него довод в горния смисъл, като логически последователно и в съответствие с правилата за граматическо, систематично и историческо тълкуване на нормата на чл. 52, ал. I КРБ е извел извод, че въведения принцип на безусловно право на здравно осигуряване, гарантиращо достъпна медицинска помощ на гражданите, както и на безплатно ползване на медицинско обслужване, не е въобще, а само при условията и по ред, определени със закон. Такъв закон е именно приложимия Закон за здравното осигуряване, под нормите на който правилно са субсумирани фактите по спора. Очакването на касационния жалбоподател, ВАС да не приложи материалния закон, воден от някакви представи за справедливост, различни от изначално заложените в действащото законодателство, не може да бъде оправдано от гледна точка на възложеното му със същата КРБ задължение по чл. 125, ал. I - да осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване. Не може да се търси аргумент и в чл. 5, ал. II КРБ, повеляващ непосредственото действие на конституционните норми, защото относимата към спора норма на чл. 52, ал. I КРБ, изрично предвижда упражняването на здравноосигурителните права на гражданите да става при условия и ред, определени със закон. Настоящият състав не е компетентен да установява противоконституционност на законови норми, предвид изричния регламент на чл. 147, ал. I, т. 2 КРБ, а такава в случая и няма. Предвид изложеното, касационният съдебен състав приема, че решението на Административен съд гр. Монтана, следва да бъде оставено в сила, като постановено при отсъствие на касационни основания за неговата отмяна. По тези съображения и на основание чл. 221, ал. II от АПК, Върховният административен съд, Шесто отделение