Решение № 465 от 9.7.2024 г. на ВКС по г.д. № 20238002103894/2023 г.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 543/2604.2023 г. по гр.д. № 1675/2022 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 260011/17.03.2022 г. по гр.д. № 472/2020 г. на Окръжен съд – Враца в обжалваните части, по исковете на децата И. П., ЕГН [ЕГН], и К. П., ЕГН [ЕГН], български граждани, предявени от баща им Й. П. на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е прогласил за нищожен договора по н.а. № 53/24.02.2020 г., с който децата са продали на ответниците И. В. И. и П. С. Ц. един свой застроен имот в [населено място] и на основание чл. 34 ЗЗД е осъдил съпрузите И. И. и П. Ц. да върнат застроения поземлен имот, предаден им по нищожния договор. Решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, 2, пр. 2 ГПК, което задължава настоящият състав да се произнесе по неговата допустимост. Исковете по чл. 26, ал. 1, пр. 3 и чл. 34 ЗЗД са предявени от Й. П., баща на ищците/на децата И. П. и К. П.. Бракът на родителите им е прекратен с развод по взаимно съгласие и упражняването на родителските права е предоставено на майката Т. Г. И. - акт № 1.943/17.09.2019 г. на нотариус в Атина. С предоставените на майката родителски права се запазват задълженията на бащата към двете му деца, български граждани, но действията по закрила, защита и представителство следва да извършва майката – ППлВС № 1/12.11.1974 т. по гр.д. № 3/1974 г. Същото се приема и в мотивите към т. 2 ТР № 1/03.07.2017 г. по тълк. д. № 1/2016 г. ОСГК на ВКС. Отчитайки, че правото на иск, макар и недопустимо упражнено от бащата, обслужва правата и интересите на децата, както и противоречието не техните интереси с този на майката – договорът по н.а. № 53/24.02.2020 г. е сключен с разрешение по чл. 130, ал. 3 СК, дадено по нейно искане с решение № 311017/31.12.2019 г. по гр.д. № 72295/2019 г. на Софийски районен съд, настоящият състав предостави правна помощ на децата под формата на процесуално представителство и назначи адв. Й. Й. за техен особен представител (чл. 29, ал. 4 ГПК, вр. чл. 15, ал. 8 ЗЗД). С потвърдените от него процесуални действия по исковете по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и по чл. 34 ЗЗД с обратна сила е поправен порокът на исковата молба на малолетната К. П., а са допустими въззивното и първоинстанционното решение в частта, с която тези искове са уважени. Нежеланието на непълнолетния И. П., изслушан от настоящата инстанция при условията по чл. 15 ЗЗД, да потвърди процесуалните действия по предявените и за него искове по чл. 26, ал. 1, пр. 3 и чл. 34 ЗЗД от неговия баща без представителна власт, е пречка нередовната искова молба да се санира, а с това – и порокът на въззивното и на първоинстанционното решение в частта, с която тези искове са уважени – арг. от чл. 28, ал. 2 ГПК. Касационната инстанция е длъжна да обезсили двете решения и да прекрати производството по тях. Неоснователен е доводът на адв. Й., че отказът на непълнолетния да потвърди извършените процесуални действия е отказ от права и съгласно чл. 130, ал. 4 СК е нищожен. Непълнолетният не се разпорежда с правото си на иск. То е недопустимо упражнено от баща му. Не е относима и практиката на Върховния касационен съд, на която адв. Й. се позовава – определение № 55/28.01.2019 г. по ч.т.д. № 3015/2018 г., I-во ТО, и определение № 759/30.12.2010 г. по гр.д. № 654/2010 г., IV-то ГО. В нея е изяснено, че съгласно чл. 130, ал. 4 СК е нищожен отказ от иск от дете, практиката се базира на последиците по чл. 233, изр. 2 ГПК, близки до силата на пресъдено нещо. Практиката не е по чл. 28, ал. 2 ГПК. По касационната жалба от ответниците И. И. и П. Ц. по допустимите части от решението настоящият състав намира, че въззивният съд правилно е установил следната фактическа обстановка: с предварителния договор от 05.11.2019 г. майката на ищците, като техен законен представител, и ответниците си обещават да сключат окончателен, с който децата, малолетни към онзи момент, да им продадат един свой имот в [населено място] от 543 кв.м., застроен с жилищна сграда на разгърната площ 246 кв. м. на цена 100 000 лв., платима по банкови сметки на децата. С друг договор от същата дата майката се задължава да продаде на ответниците съоръжения, оборудване и мебели в сградата, подробно описани в договора, на цена 320 000 лв., платима по банковата й сметка. С анекс от 11.11.2019 г. страните по втория договор се съгласяват майката да се откаже от правото си на ползване на имота. Това право тя си е запазила, респ. й е било учредено с договора по н.а. н.а. № 16/16.02.2017 г., с който родителите на децата са им дарили застроения имот в [населено място]. По искане на майката с решението от 31.12.2019 г. районният съд дава разрешение децата да сключат окончателния договор, така както е обещано по предварителния договор от 05.11.2019 г. с декларация от 24.02.2020 г. с нотариална заверка на подписа майката се отказва от правото на ползване. Обещанието, поето с предварителния договор, е изпълнено с договора по н.а. № 53/24.02.2020 г. Двете деца са прехвърлили право на собственост в пълен обем (неограничено от права на трети лица или тежести) и ответниците са превели цената 100 000 лв. по банковите им сметки. Към 24.02.2020 г. пазарната стойност на застроения имот е 365 000 лв. При тази фактическа обстановка въззивният съд е заключил, че договорът по н.а. № 53/24.02.2020 г. е нищожен като накърняващ добрите нрави. Основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е мотивирал с това, че въпреки даденото разрешение по чл. 130, ал. 3, пр. 1 СК, действията на майката, законен представител на децата, са в явно нарушение на принципите на справедливост и добросъвестност. Това е така, защото на една и съща дата – 05.11.2019 г., тя е сключила два договора – предварителния, в изпълнение на който с обещания договор по н.а. № 53/24.02.2020 г. двете деца получават от ответниците цената 100 000 лв., и втория договор, по който майката е уговорила да получи от ответниците за съоръженията, оборудването и обзавеждането в сградата, част от които оборудване и съоръжения са неотстраними без съществено увреждане на сградата, т.е. са нейни принадлежности, цена от ответниците три до четири пъти по-висока от цената за нейните деца, уговорена с договора по нотариалния акт. Тези действия на майката демонстрират, че още към 05.11.2020 г. нейното поведение е недобросъвестно, насочено към облагодетелстване за сметка на децата и в противоречие с техните интереси. Подобно поведение е в нарушение на моралното задължение, въздигнато в нормативно, всяка майка да се грижи за правата и интересите на своите деца. Въззивният съд е добавил, че тези мотиви не са по основанието за нищожност на договора по чл. 40 ЗЗД – такива искове децата са предявили, но са били отхвърлени с влязлата като необжалвана част от първоинстанционното решение, а по основанието по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Приел е, че с уговорената цена - три до четири пъти по-ниска от пазарната, и при такова поведение на майката, достига до извода, че по своето съдържание, цели и начин на извършване сключеният договор по н.а. № 53/24.02.2020 г. е в явно и грубо нарушение на правилата на морала. Исковете по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и по чл. 34 ЗЗД са уважени, включително предявените от К. П.. Основателни са оплаквания в касационната жалба, че решението е неправилно поради необоснованост, а с това – и в нарушение на материалния закон. За да уважи иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, въззивният съд е изложил мотиви, релевантни за основанието по чл. 40 ЗЗД, и е спестил необходимите мотиви по основанието за нищожност по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Касационната инстанция е длъжна да отмени решението в частта по неправилно уважените искове на К. П. и да реши спора по същество. Касационните основания по чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК не налагат повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия. За да се приеме, че договорът за покупко-продажба по н.а. № 53/24.02.2020 г. е нищожен само поради нееквивалентност на престациите, е необходимо престацията на купувачите/на ответниците към продавача/към ищеца К. П. да е сведена практически до нулева стойност. При двустранните възмездни договори, включително при покупкопродажбата, еквивалентността поначало се преценява от страните според техния интерес. Обяснението е в договорната свобода (чл. 9 ЗЗД). Договорът по н.а. № 53/24.02.2020 г., сключен от майката на малолетния продавач К. П. с разрешението по чл. 130, ал. 3 СК, е на цена 100 000 лв. или 50 000 лв. за дела на този ищец. Цената е три до четири пъти по-ниска от пазарната към момента на сключения договор, т.е. формалното му съдържание не извежда явна, очевидна нееквивалентност, при която престацията на купувачите е сведена практически до нулева стойност. От друга страна, в преценката по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД съдът не е ограничен до формалното съдържание на сделката, а поради естеството на порока – нищожност поради накърняване на добрите нрави, е необходимо да съобрази съпътстващите сключването й обстоятелства и дали нейните краен резултат и последици са съвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Настоящият състав намира за недопустимо да третира като съпътстващи сключването на договора в изяснения смисъл обстоятелствата, при които майката е поискала и получила разрешението по чл. 130, ал. 3, пр. 1 СК. Първо, договорът попада в действията, които малолетният ищец може да извърши с разрешение на съда – арг. чл. 130, ал. 3, пр. 1 СК, а разрешението е дадено. Второ, при твърденията, че е нищожен, без значение са действията на майката в охранителното производство, по което разрешението е било издадено, включително ако са били престъпни – обратно, доводите и твърденията в исковата молба. С изключеното участие на заинтересовани лица и/или на прокурора в охранителното производство и неоспоримост на даденото разрешение по чл. 130, ал. 3 СК по реда и условията по чл. 546, ал. 3 ГПК, законът отчита, че третите лица е необходимо да му се доверят. Такива трети лица са и ответниците/купувачите по договора по н.а. № 53/24.02.2020 г. Те са се доверили на разрешението по чл. 130, ал. 3, пр. 1 СК, а обстоятелствата, при които майката на децата го е получила, не следва да се обсъждат по иска по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Касационният състав намира за неотносимо по така въведеното основание на иска да обсъжда поведението на майката с двата договора от 05.11.2019 г. и по н.а. № 53/24.02.2020 г. според това, дали тя и ответниците са се споразумели във вреда на децата/на представляваните. Уговорената цена – три до четири пъти по-ниска от пазарната, вторият договор от 05.11.2019 г., с който майката продава на ответниците „само“ обзавеждане и оборудване в сградата, една част от което неотделимо от сградата, срещу цена три до четири пъти по-висока от цената по нотариалния акт със задължението ответниците да я платят по нейна сметка, са все обстоятелства, релевантни за основанието за нищожност по чл. 40 ЗЗД – в установяване, респ. изключване на неговите обективен и субективен елемент (т. 3 ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк.д. № 5/2014 г. ОСГТК на ВКС) и по иск по чл. 284, ал. 2 ЗЗД. Първоинстанционното решение като необжалвано обаче е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 40 ЗЗД. Настоящият състав е длъжен да зачете задължителното му действие (чл. 297 ГПК), а иск по чл. 284, ал. 2 ЗЗД в настоящото производство не е предявен. Касационният състав намира, че след като формалното съдържание на договора по н.а. № 53/24.02.2020 г. не свежда практически до нулева стойност цената 100 000 лв., която ответниците са се задължили и платили на продавачите по договора по н.а. № 53/24.02.2020 г., в т.ч. на К. П. по банковата й сметка, а по делото не са установени други обстоятелства – съпътстващи сключването на договора или свързани с неговия резултат и последици, които да са несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност, искът по чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е неоснователен, а с това – и искът по чл. 34 ЗЗД. На особения представител адв. Й. Й. се дължи възнаграждение за предоставената правна помощ и представителство на двете деца/на ищците пред касационната инстанция – чл. 15, ал. 8 ЗЗД и чл. 29, ал. 4 ГПК. Остойностявайки неговия труд по писмените становища, в откритото съдебно заседание и писмената защита, съдът го определя за сумата 1 000 лв., и според изхода на делото го поставя в тежест на майката – законния представител на децата (ППлВС № 1/12.11.1974 г.), интересите на която с техните са противоречиви - чл. 29, ал. 4, изр. 2, пр. 2 ГПК. При тези мотиви, съдът