Решение № 92 от 1.4.2025 г. на ВКС по т.д. № 20248002902027/2024 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. С. В., чрез процесуалните му представители адв. Д. Д. и адв. В. С., против решение № 138/20.06.2024 г. по гр.д.№ 101/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е отменено решение № 694/20.12.2023 г. по гр.д.№ 320/2023 г. на Окръжен съд - Велико Търново и е отхвърлен предявеният от касатора иск против ЗК „Лев Инс„ АД, за присъждане обезщетение за неимуществени вреди, търпими от смъртта на неговата баба по майчина линия – С. Й. П., настъпила при ПТП от 23.05.2018 г., причинено по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, лек автомобил. Необоснован, според касатора, е извода на въззивния съд, че не установява материалноправна легитимация да претендира обезщетение за неимуществени вреди, като лице извън кръга на легитимираните, очертан в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., съобразно задължителните указания в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Намира за достатъчно установена по делото дълбоката му и трайна емоционална връзка с починалата, както и търпимите от загубата й продължителни и значителни по интензитет болки и страдания. Преимуществено възпроизвеждайки съдържанието на свидетелските показания, касационната жалба акцентира на безпротиворечивото установяване на факта, че полаганата от починалата грижа за ищеца, като нейн внук, по същество е била почти изцяло заместваща родителската грижа, при фактическо отсъствие на баща в семейството и наложило се по икономически причини - изцяло поета от майката издръжка на семейството - непълноценно присъствие на същата в живота на детето й, вкл. с отсъствие от страната за определен период от време. Подчертава се, че грижата не е била ограничена до физическото отглеждане и битово обслужване на ищеца, а починалата е формирала личността му, благодарение на нейната любов и подкрепа е израснал пълноценен, полезен за обществото човек. Показател за изградената помежду им дълбока и трайна емоционална връзка на обич и доверие е обстоятелството, че поемайки собствения си път ищецът е продължил да общува ежедневно с баба си и да полага грижи за нея, с напредване на възрастта й. Касаторът счита, че независимо от преценката им в съответствие с чл. 172 ГПК, показанията на майка му няма причина да се приемат за недостоверни, доколкото изцяло се потвърждават от другите гласни доказателства. Намира, че главно и пълно е доказано наличието на изключение относно материалноправната легитимация за претендиране на обезщетение за неимуществени вреди, с цитиране на изобилна практика на касационна инстанция. Ответната страна – ЗК „Лев Инс„ АД – оспорва касационната жалба. Намира, че доколкото ПТП е настъпило преди постановяване на ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, то същото не намира приложение, а ищецът не обосновава материалноправна легитимация, съгласно ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/1969 г..Страната се позовава на ТР № 1/24.01.2022г. по тълк.дело № 1/2018г. на ОСНК и ТР № 3/28.03.2023 г. по тълк.дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според които, последващи тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента на постановяването им и обявяване по съответния ред. Дори да се сподели приложимост на ТР № 1/ 2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, разрешението на въззивния съд, според ответника, не е в противоречие със същото. С определение № 3401/13.12.2024г., касационното обжалване е допуснато по въпроса за: „предпоставките за присъждане обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от лица, от причинена смърт на техни близки, когато не попадат в кръга, очертан с ППВС № 4/61г. и ППВС № 5/69г.“, при допълнителен селективен критерий, обоснован в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с Тълкувателно решение № 1/21.06.2018г. по т.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. За относими са посочени и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения по т.д.№ 2458/22 г., т.д.№ 2760/21 г., т.д.№ 2401/21 г. на І т.о. и т.д.№ 1505/2016г., т.д.№ 1275/2019г., т.д.№291/2020 г., т.д. № 597/21 г., т.д.№ 2090/21г., т.д. № 1720/22 г. и т.д. № 1199/2015 г. – всички на ІІ т.о. на ВКС. Върховен касационен съд, първо търговско отделение, съобразно доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, за да се произнесе съобрази следното: В обосноваване на материалноправната си легитимация по иска, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, като внук на починалата при ПТП С. Й. П., в исковата молба ищецът се позовава на следните факти / изключая наведените оценъчни изводи за съдържанието и характера на съществувалата приживе с починалата връзка /: Родителите му се разделят / фактическа раздяла /, когато е едва двегодишен, а няколко години по-късно се развеждат. Още от фактическата раздяла ищецът и брат му остават да живеят при майка си, която трудно се справя с отглеждането им, доколкото се налага да осигурява издръжката на семейството и при това работи на смени. Независимо, че е живеела отделно, С. ежедневно е пребивавала в дома им, изцяло поемайки грижите за децата, в отсъствието на майката, като много често и преспивала при тях. Когато ищецът е на 13г. / 1996 г. / майка му заминава да работи в Гърция и пребивава там повече от 10 години. През това време ищецът и брат му остават изцяло на грижите и възпитанието от баба си. Контактите на децата с майка им са само по време на отпуските й. Ищецът твърди, че се е образовал, възпитал и формирал като личност благодарение единствено на грижите на баба си, бидейки изцяло лишен от друга родителска грижа. Започвайки работа, след завършване на средното си образование, ищецът продължил да общува с баба си, в свободното си време я посещавал и й помагал в стопанството, което поддържала, направил ремонт на къщата й, за да я пригоди към нуждите на възрастта й, водел я на лекар когато се налагало, пазарувал й, изцяло бил отдаден в грижите си за нея, като за човек, който реално е заместил родителите му и го е отгледал. Ищецът твърди, че бил много привързан към баба си, животът им бил хармоничен, белязан с много любов и взаимна подкрепа. Загубата й се отразила тежко върху емоционално – психическото му състояние, тъй като внезапно бил лишен от помощта и подкрепата й, на които винаги можел да разчита. При това починалата, въпреки възрастта си, била много жизнен и деен човек, все още много полезна, лъчезарна, добронамерена и отзивчива и към другите. Загубата се отразила на ежедневието на ищеца, ограничавайки социалното му общуване. За установяване на тези обстоятелства са допуснати и разпитани свидетели. Св. Р. П., майка на ищеца, потвърждава заявеното в исковата молба, че след тежкия развод със съпруга си, при който й било присъдено упражняването на родителските права върху двете им деца / за което имала куража да настоява, точно предвид подкрепата на родителите си /, майка й - С. П. - поела грижите за Р., чиято възраст предполагала постоянни грижа и внимание, които работата й на смени не позволявала, до приемането му в детска градина. Но и насетне, до завършването на училище, се наложило майка й да се грижи за детето, тъй като тя поела работа на три смени. Твърди, че майка й поела почти всички грижи, като негов родител, за да може свидетелката да работи и „да поеме икономическата част на нещата„. Тъй като С. живеела на село, постоянно пътувала. Почти всекидневно водела и прибирала ищеца от училище. Не получавали присъдената издръжка от бащата, поради което им било много трудно да се справят. Когато предприятието, в което свидетелката работела, обявило фалит, тя заминала на работа в чужбина, към който момент Р. бил на 13 год.. Тогава майка й поела всички грижи за децата, непрекъснато пътувайки, тъй като учели в Търново, грижела се за домакинството, ходела на родителски срещи и комуникирала с учителите му единствено тя. Организирала абитуриенския бал на Р., както и всички негови празници, винаги изрядно. Свидетелката сочи себе си като „финансовата страна на нещата „, признава неадекватността си като родител и че за Р. С. била като майка. Затова и вече самостоятелен, той започнал да се грижи за нея, особено след смъртта на съпруга й, по начина, по който бил научен от самата нея – на всичко за поддържането на едно домакинство. Чувал я всяка вечер от какво има нужда, пълнел хладилника й, помагал й на село в двора, ремонтирал къщата й, за да й е удобна с напредването на възрастта. Дори екранната снимка на телефона му е на С.. Смъртта й понесъл тежко и все още я преживява, на погребението, по думите на присъстващи, бил като зомби. Споделя, че Р. живее сам, не е семеен, няма деца. Свидетелката М. Г., братовчедка на починалата, потвърждава факта за поета от починалата грижа за децата на дъщеря й след развода. Летата били изцяло при нея, а през останалото време пътувала постоянно до Търново, където живеели с майка си и дори често преспивала там. Майката работела на смени и затова „ги предоставила на баба им„. След заминаването й на работа в Гърция, грижите за Р. изцяло поела С.. Ходела и по родителски срещи, организирала бала му, изпращането в казармата. Поела всички грижи и отговорности за него, като родител. Гледала го „като родно дете„. Когато Р. започнал да работи „нещата се обърнали„. Той започнал да се грижи за нея, идвал всяка седмица в Раданово, носел и „разни неща„, помагал й в къщи, подобрил жилището й. На погребението бил неадекватен, „гледал в нищото„. Оттогава, при срещите й с Р. той винаги говорел за баба си с любов, продължава да се грижи за къщата й в Раданово, макар че живее в Търново. Свидетелката посочва, че „ работи при него в Раданово „. Първоинстанционният съд е уважил иска изцяло, за претендираната сума от 50 000 лева, като е приел, че ищецът установява, по изключение, материалноправна легитимация да претендира обезщетение за неимуществени вреди, съгласно ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Материалноправната легитимация на ответника не е спорна – деянието и вината на дееца са установени с влязла в сила присъда, задължителна за гражданския съд, съгласно чл. 300 ГПК. Няма спор и относно наличието на застрахователно правоотношение с ответника, по което и към датата на ПТП, МПС на делинквента е застраховано, по задължителна застраховка „Гражданската отговорност„ на автомобилистите. За да отмени първоинстанционното решение и отхвърли иска, възпроизвеждайки съдържанието на свидетелските показания, въззивният съд е приел, че същите – и на двете свидетелки - следва да се възприемат с резерва, съгласно чл. 172 ГПК, поради възможна тяхна заинтересованост, тъй като първата е майка на ищеца, а втората „работи при него“. Съдът е приел за съществено обстоятелството, че ищецът имал брат, по-голям с три години и следователно починалата е полагала грижи и за него, тъй като липсата на голяма възрастова разлика предполага и сходно дължими грижи за всяко от децата. Съдът подчертава, че от доказателствата не се установява пострадалата да е полагала специални грижи за ищеца и да е имала специално отношение към него, различно от това към брат му, което би означавало по- силна, по-близка и по-особена връзка помежду им. Макар да приема за установено, че починалата е била ангажирана с грижите, възпитанието, вкл. личните празници на внуците си, поддържането на домакинството им и пр., съдът счита, че установените отношения не доказват изключителност на изградената връзка между Р. и С., съдържанието на която да надхвърля рамките на традиционно установените в националния ни бит отношения между деца и прародител. Съдът акцентира и на обстоятелството, че независимо от ежедневната нужда от нея, починалата продължила да живее в друго населено място, не се е преместила да живее при дъщеря си и децата, вкл. след заминаването на майката за Гърция. Няма и доказателства, че след развода и до смъртта на баща им през 2015г., същият не е полагал каквито и да било родителски грижи за Р. и брат му. Не са ангажирани и доказателства, какво е било съдържанието на връзката между ищеца и починалата в периода от навършване на пълнолетие / 2000 г. / и до смъртта на С. / 2018 г. /. Свидетелите сочат поведение на ищеца, което демонстрира признателност и благодарност към баба му, но такива чувства, според съда, са характерни за родствената връзка между двамата. Така мотивирайки се съдът е приел, че претърпените от ищеца болки и страдания не надхвърлят по интензитет и продължителност нормалните, присъщи и обичайни за родствената връзка баба – внук, мъка и тъга от загубата. По правния въпрос: Според Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, надлежно цитирано и от въззивния съд, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. С тълкувателното решение е обявено за изгубило сила Постановление № 2 от 30.11.1984 г. на Пленума на Върховния съд, според което кръгът на лицата с право на обезщетение е определен изчерпателно с ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г. най- близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт). По отношение на бабите / дядовците и внуците е прието, че само формалната връзка на родство с починалия не е достатъчна, за да им бъде признато право на обезщетение. За да получат обезщетение, тези лица следва да докажат, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между тях и починалия е станала толкова силна, че те търпят от неговата смърт морални болки и страдания, които надхвърлят по интензивност и времетраене нормално присъщите за тези отношения на родство и от гледна точка на справедливостта обосновават в достатъчна степен основание да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. за обезщетяване само на най-близките на починалия. Посочените разяснения налагат извод, че обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смърт на близък, попадащ извън кръга на лицата, очертан в двете пленумни постановления, се присъжда само по изключение. В практиката са изведени възможни, но не и изчерпателни критерии за „изключителност„ на връзката приживе. В решение № 17/16.03.2021 г. по т.д.№ 291/2020 г. на ІІ т.о. на ВКС, с препращане към решение № 92/17.11.2020 г. по т.д.№ 1275/2019 г. на ІІ т.о. на ВКС / цитирани и от касатора /, след като изрично е подчертано, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, като примерни ситуации за възникване на такава връзка са посочени продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина, трайно полагане на грижи за бабата/дядото от внука, в м е с т о от неговите родители. Ориентир за наличие на изключение, наред с конкретните житейски обстоятелства, като причина за възникването й, е и съдържанието на възникналата между съответните лица връзка, което следва да надхвърля типичното за конкретната степен на родство съдържание и да се характеризира с по-голяма от обичайната близост, привързаност, споделеност и грижа. В този смисъл са и постановените съдебни актове по реда на чл. 290 ГПК - решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 92/2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на II т. о., решение № 17/2021 г. по т. д. № 291/2020 г. на II т. о., решение № 60070/2021 г. по т. д. № 904/2020 г. на I т. о., решение № 33/2022 г. по т. д. № 377/2021 г. на I т. о., решение № 50020/2023 г. по т. д. № 1439/2022 г. на I т. о. и др., разрешенията по които се споделят изцяло от настоящия съдебен състав. По съществото на касационната жалба: Като е приел за недоказана активната материалноправна легитимация на ищеца, въззивният съд се е отклонил от даденото задължително тълкуване. Въззивният съд е придал ненужно значение на наличието и на друг внук, брат на ищеца, за който починалата се грижела равностойно, поради което не била доказана по-специална връзка между нея и ищеца, спрямо връзката между брат му и починалата. ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС не залага като критерий изключителност на връзката спрямо връзката между починалия и друго лице от същата степен на родство с починалия. Изхождайки от наличието на конкретни житейски обстоятелства е логично претендиращите обезщетение лица, чието битие е еднакво повлияно от тези обстоятелства, да установят идентични по съдържание връзки с друго лице, предопределени от същите обстоятелства. ТР не изисква установяване на субективно различно отношение между тези лица / предпочитание, пристрастност /, извън причинност с обективните обстоятелства при които са били поставени. При това, в конкретния случай дори не е доказано, че братът на ищеца е претендирал и получил обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баба си С. П.. В хода на устните състезания ответникът е споделил за присъдено обезщетение единствено на майката на ищеца – Р. П.. Неоснователно въззивният съд е приел за недоказан факта, че ищецът е бил лишен от грижата на своя баща. Свидетелските показания са безпротиворечиви относно това, че бащата на Р. ги е изоставил още от 3 - годишната му възраст, като не е плащал и издръжка за отглеждането и възпитанието на децата. Съдът, заявявайки кредитиране показанията на свидетелите с резерва, съгласно чл. 172 ГПК, по същество е отказал да ги възприеме в пълнота, въпреки взаимната им подкрепеност и липсата на други доказателства, с които да влизат в противоречие. Още повече, че относно св. М. Г. не е имал и основание за прилагането на чл. 172 ГПК, тъй като изявлението, че „работи при него„ / ищеца/, не е равнозначно на твърдение, че ищецът й е работодател или че свидетелката е в каквато и да било икономическа зависимост от същия. Показанията на свидетелите са достатъчни, за да се приеме, че бащата на ищеца е напуснал живота му окончателно от 3–годишната му възраст насетне, доколкото ответникът не е доказал противното. Неправилно въззивният съд е отрекъл и наличието на конкретни житейски обстоятелства и ситуации, по смисъла на ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/ 2016 г. на ОСНГТК на ВКС, които са били от естество да провокират много по-дълбока, здрава и надхвърляща обичайната между баба и внук родствена връзка. Такива са установените от свидетелите факти, че още преди развода на родителите му, а след него, и поради предоставяне на родителските права и за двете деца на майката, тежката за семейството ситуация, вкл. поради неплащана от бащата издръжка, е предпоставила абдикирането на майката от присъщите на родител функции, в тяхната пълнота и непрекъснатост, признание за което заявява и тя самата. Същата е била изцяло ангажирана с осигуряване издръжката на семейството, което налагало работа на три смени. Макар да не са изключени полагани и от нея грижи за отглеждането и възпитанието на детето, налице е доказана, съпътстваща и надхвърляща по вид и време грижата на родителя / по начало непълноценна, като полагана само от един родител / грижа от починалата. Родителската грижа не е била основната, а осъществяваната от починалата – спомагателна, спорадична, в случай на възникнала необходимост. Доколкото се установява, че нуждата от тази грижа и полагането й са били постоянни, а не инцидентни, доказан е и трайния й характер. Не е абсолютен критерий за наличието на изключителна по съдържание връзка факта на общо съжителстване, съответно на общо домакинство или живеене в едно и също населено място. На много по - голямо основание, в конкретния случай съдът е следвало да приеме съществувалата между баба и внук привързаност за надхвърляща обичайната, предвид обстоятелството, че за да замести равностойно грижата на родителя С. П. е приемала почти ежедневно неудобството да пътува до населеното място по местоживеене на внука си, а последващо - до мястото, където учи. Особено важно значение на конкретно житейско обстоятелство, по смисъла на ТР № 1/2018 г. по тълк.дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, има факта, че след 13 – годишната възраст на Р. и до пълнолетието му същият е бил лишен от каквато и да било пряко полагана родителска грижа, тъй като със заминаването на майка му на работа в чужбина грижите за отглеждането и възпитанието на Р. се поели изцяло и основно от баба му, с помощ и от дядо му – нейн съпруг. Свидетелите са споделили достатъчно, нетипични за обичайното съдържание на връзката баба – внук обстоятелства: починалата поддържала домакинството на ищеца, различно от собственото й; била лицето, което поддържало контакт с учителите на Р. и посещавала родителските срещи в училището му; организирала всички негови празници – самостоятелно, а не в помощ на родител. След като станал самостоятелен и започнал работа, Р. от своя страна започнал да се грижи за баба си, особено след смъртта на дядо си. Свидетелство за особената им привързаност е факта, че контактите им не са се свеждали до обичайното общуване, преимуществено по телефон, а до конкретни действия на ищеца, облекчаващи бита на починалата, при това ежеседмично. Показателен е израза на св. Г., че когато Р. започнал да работи „нещата се обърнали„, като квалификация за последвалата реципрочна грижа от същия към баба му. Той поддържал домакинството на баба си, „както бил научен от нея“, „пълнел хладилника„, ремонтирал къщата й, за да й е удобна с напредването на възрастта и й помагал за поддържането на двора. Съобразимо житейско обстоятелство е и факта, че в периода на пълнолетието му, доколкото ищецът няма собствено семейство, а майка му е работила в чужбина до смъртта на С., починалата била неговото семейство / доколкото не се споменава за съдържанието на връзката с брат му /. С. е човекът на когото ищецът твърди, че „дължи всичко“. Достатъчно доказателство за тази признателност е споделения от св. П. факт, че именно снимка на С. е на дисплея на телефона му. Следователно, необоснован е извода на въззивния съд, за липса на доказателства за връзката между починалата и ищеца след навършване на пълнолетие, както и че събраните са недостатъчни да обосноват връзка, надхвърляща обичайната грижа и признателност между баба и внук. Несъстоятелен е и извода за недоказано настъпили от смъртта й страдания на ищеца, надхвърлящи обичайната скръб от загубата. Споделената от свидетелите квалификация на реакцията му, непосредствено след случилото се - „гледал в нищото“, бил „като зомби„ – е доказателство за претърпян емоционален шок, проекция на дълбока скръб от необратимото. Обстоятелството, че и оттогава ищецът не спира да говори с любов за баба си и продължава да се грижи за къщата й, са проявление на демонстрирана и след смъртта й благодарност за присъствието й в живота му. Въззивното решение се явява неправилно и подлежи на отмяна. Анализът на събраните доказателства обосновава извод за наличието на изключение досежно материално-правната легитимация на ищеца, като лице, претендиращо обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на родственик, извън кръга на лицата по ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/ 1969г., по смисъла на ТР № 1/2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Доколкото се касае за връзка, която по съдържание в значителна степен изчерпва съдържанието на връзката родител – дете и съобразно въведения в практиката на ВКС стандарт за справедливост на обезщетението в такива случаи, претендираното от ищеца обезщетение в размер на 50 000 лева се явява адекватно и обосновано, вкл. с оглед икономическата конюнктура към момента на увреждането. Обезщетението ще следва да се присъди със законна лихва от началния момент, определен от първоинстанционния съд, доколкото въззивната жалба на ответника не съдържа доводи за неправилност при определянето му. С оглед правния резултат ще следва да се присъди на процесуалния представител на ищеца – адв. Д. Т. Д., представлявал Р. В. по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. и на основание ал. 2 от същата разпоредба – адвокатско възнаграждение за осъществявана процесуална защита на ищеца във всички инстанции, както следва: 2 000 лева за първа и по 1000 лева за въззивна и касационна инстанции. Посочените размери съдът намира за съответни на защитения материален интерес по делото, фактическата му и правна сложност, при фактическа обстановка изяснена единствено и изцяло в първоинстанционното производство и при идентичност на защитните правни доводи във всяка от инстанциите. Съобразно изхода на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в общ размер от 4 030 лева, от която: 2 000 лева за първа инстанция, 1 000 лева за въззивна и 1 030 лева - за касационна инстанция. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение