Решение № 4487 от 15.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5166/2019 г.

Решение № 4487 от 15.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5166/2019 г., VII о., докладчик съдията Калина Арнаудова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба подадена от П. Александров срещу Решение № 88 от 6.03.2019 г. постановено по адм. дело № 168/2018 г. на Административен съд (АС) – Велико Търново, с което съдът е отхвърлил жалбата на Александров против принудителна административна мярка (ПАМ) – принудително задържане с техническо средство (скоба) на лек автомобил "Фолксваген голф" с рег. [рег. номер на МПС], приложена чрез действие "блокиране на колелото на неправилно паркирано пътно превозно средство", допълнително обективирана в протокол за принудително задържане № 101 от 16.02.2018 г. на инспектор при "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД – гр. Велико Търново ("ОДПГ" ЕООД – гр. Велико Търново). Касационният жалбоподател сочи, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че принудителната административна мярка (ПАМ) е акт, издаден от компетентен орган, тъй като липсва надлежно оправомощаване на лицето приложило процесната ПАМ да я прилага. В заповедта на кмета, с която "ОДПГ" ЕООД – гр. Велико Търново е определено като служба за контрол по чл. 167, ал. 2, т. 2 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), не са посочени конкретни служители, които да прилагат процесната мярка. Прави искане решението да бъде отменено, като бъде обявена нищожността на ПАМ. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – Контрольор в "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД – гр. Велико Търново изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, имаща интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е основателна. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на П. Александров против ПАМ – принудително задържане с техническо средство (скоба) на лек автомобил "Фолксваген голф" с рег. [рег. номер на МПС], приложена чрез действие "блокиране на колелото на неправилно паркирано пътно превозно средство", допълнително обективирана в протокол за принудително задържане № 101 от 16.02.2018 г. на инспектор при "ОДПГ" ЕООД – гр. Велико Търново и е осъдил Александров да заплати на "ОДПГ" ООД – гр. Велико Търново сумата от 200, 00 лв. – разноски по делото. За да постанови решението си съдът е установил от фактическа страна, че на 16.02.2018 г. около 13 часа бащата на Александров е паркирал лекия автомобил, собственост на жалбоподателя на ул. "Васил Левски" зона за платено паркиране, определена от кмета на Община Велико Търново. Съдът е посочил, че твърдението за изпратен СМС за заплащане на дължимата цена за паркиране се оборва от представените по делото извлечения – справки за платено паркиране (синя зона) от които е видно, че за посочения автомобил е заплатена дължимата цена до 13, 48 часа на посочената дата. Опитът на водача на МПС да заплати цената за продължаване на престоя на МПС от 14, 53 минути е останал неуспешен, тъй като на МПС вече е било поставено техническо средство - скоба. Със Заповед № РД-22-1490 от 17.09.2014 г. издадена на основание чл. 44, ал 2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), чл. 167, ал 2, т. 1 и 2 ЗДвП и във връзка с Решение № 141 от 07.06.2000 г. на Общински съвет - Велико Търново "ОДПГ" ЕООД е определено за служба за контрол по смисъла на чл. 167, ал. 2, т. 1 и 2 ЗДвП, считано от 17.09.2014 г. Съдът е посочил, че по делото са представени снимков материал, съобщение за ПАМ, фискален бон за заплащане на цената от 16 лева, докладна записка, длъжностна характеристика на контрольор в звено Принудително задържане на бпс, както и актуалната Наредба за реда за спиране, престой и паркиране на ППС на територията град Велико Търново, в която са определени зоните за паркиране, а в глава трета са уредени ПАМ при неправилно паркиране. Представена е и схема за организация на движението "Зона за кратковременно паркиране на улица "Васил Левски", като с жълто е оцветено паркомясто с платено паркиране, заето от жалбоподателя, както и изображение на пътните знаци и пътната маркировка към Зона за кратковременно паркиране на същата улица. При така установеното съдът е приел, че са налице елементите на фактическия състав, при наличието на който се прилага ПАМ, изразяваща се в принудително задържане с техническо средство тип "скоба" на ППС, установен в чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП – налице е паркиране на моторно превозно средство в зона, определена за платено паркиране, във време, за което е дължимо заплащане и това плащане не е извършено към установения за валидността му момент. Съдът е приел за неоснователни възраженията на жалбоподателя относно компетентността на органа наложил ПАМ. Изложил е, че със Заповед № РД 22 – 1490 от 17.09.2014 г. на кмета на Община Велико Търново "ОДПГ" ЕООД е определено от кмета на общината за служба за контрол на дейността по паркиране. Лицето, приложило оспорената принудителна мярка е служител на дружеството. Дейността на контрольора е изрично регламентирана и в приложената по делото длъжностна характеристика. Органът приложил мярката е длъжностно лице, въпреки че заема длъжността по силата на сключен трудов договор. В чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП няма изискване длъжностното лице да бъде със статут на държавен служител, което качество не е елемент и от определението за длъжностно лице. Със заповед № РД 22-1688 от 4.10.2017 г. на кмета на Община Велико Търново, служебно известна на съда, конкретно са изброени служители на "ОДПГ" ЕООД, е възложено прилагането или нареждането за прилагане на ПАМ от вида на процесната. Решението е неправилно. Видно от доводите на касатора спорът по делото е досежно компетентността на органа, приложил процесната принудителна административна мярка. Безспорно е, че използването на техническо средство за принудително задържане на пътно превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране по чл. 99, ал. 3 ЗДвП, е принудителна административна мярка по смисъла на чл. 22 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Принудителните административни мерки са вид държавна административна принуда, която с оглед на чл. 23 ЗАНН се прилага в случаите, от органите и по реда определени в закон. Разпоредбата на чл. 167, ал. 2 ЗДвП регламентира вида на принудителната мярка – техническо средство за задържане на пътното превозно средство. Същата разпоредба регламентира и случаите, когато тя се прилага – при незаплащане на дължимата цена за паркиране по чл. 99, ал. 3 ЗДвП. Разпоредбата определя и органа, който определя субекта, който може да осъществява функциите на служба за контрол – кметът на общината. В упражняване на това си правомощие кметът на Община Велико Търново е определил – със Заповед № РД-22-1490 от 17.09.2014 г., че именно "Организация на движението, паркинги и гаражи" ЕООД ще бъде служба за контрол по смисъла на чл. 167, ал. 2 ЗДвП. Така определената служба за контрол обаче не може да осъществява властническо административно правомощие каквото представлява прилагането на принудителната административна мярка. В случая службата е търговско дружество, чийто едноличен собственик е общината. Търговското дружество формира воля само чрез органите си, но определянето на дружеството като служба за контрол не значи автоматично и определяне на органите му за управление като административни органи, които могат да прилагат принудителната административна мярка. При липса на изрично нормативно регламентиране, че определянето от кмета на даден субект като служба по контрол значи и определяне на органите му за управление като орган за прилагане на принудителната административна мярка е необходимо кметът на общината изрично да определи тези от служителите на службата за контрол, които имат правомощието да прилагат принудителната административна мярка. Горното е в съответствие с изискванията на закона – чл. 23 ЗАНН. Тъй като в случая става въпрос за принудителна мярка, която се прилага за правонарушение, установявано от местната власт – чл. 99, ал. 1 и 3 ЗДвП във вр. с § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА, разпоредбата на чл. 167, ал. 2 ЗДвП следва да се тълкува в контекста на изискването на чл. 23 ЗАНН. С посочването в чл. 167, ал. 2 ЗДвП на кмета на общината като орган, който трябва да определи службите за контрол, законодателят фактически е определил органът, който следва да определи и лицата, които да осъществяват властническите административни правомощия по прилагане на регламентираната в точка 2 принудителна мярка. Съгласно чл. 44, т. 1, 7, 8 и 17 ЗМСМА кметът на общината е този, който ръководи цялата изпълнителна дейност на общината, организира изпълнението на актовете на общинския съвет, организира изпълнението на задачите, които произтичат от законите, утвърждава устройствения правилник на общинската администрация, т. е. правомощие на всеки кмет на всяка община е да регламентира начините на изпълнение на тези дейности, в т. ч. и с оглед на спецификите на всяка община да разпредели правомощията за тяхното изпълнение. Именно поради това, което от своя страна е проявление на принципа на местното самоуправление – конституционно установен в чл. 2, ал. 1 от Конституцията, законодателят не е посочил точно органът, който във всяка община е компетентен да приложи принудителната административна мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП, а е определил органът, който е компетентен да го определи – кметът на общината. Изричното определяне от кмета на общината на конкретните служители на службата за контрол като органи, които са компетентни да прилагат принудителните административни мерки, прави тези лица административни органи по смисъла на § 1, т. 1 АПК, което им дава правомощието да прилагат от името на държавата административна принуда. В случая кметът не ги оправомощава, защото не им делегира свои правомощия, а ги определя да изпълняват правомощията, които са регламентирани в закона. Включването в длъжностната характеристика на дейността по т. 1.1.5. "Задържа нередовните ППС с техническо средство тип "скоба" не е определяне на служителя като орган, компетентен да прилага принудителната мярка, защото длъжностната характеристика е съвкупност от функциите, правата и задълженията за съответната длъжност, изискванията към формалните и личностните качества на работника или служителя, мястото и взаимовръзките в йерархията на структурната единица, но не е акт по определя на работника или служителя като орган, компетентен да прилага принудителна административна мярка най-малкото защото не се издава от определения в закона орган, а в случая от управителя на дружеството. Длъжностната характеристика следва да отразява правомощието на лицето като задължение на заеманата от него длъжност, но това става въз основа на акт за определянето му за компетентен да прилага мярката орган от надлежния орган. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса административният орган следва да докаже, че оспореният пред съда акт е издаден от компетентен орган, като съдът може да направи обосновани фактически и правни изводи след като е изпълнил процесуалните си задължения за разпределение на доказателствената тежест и оказване на необходимото процесуално съдействие на страните. В случая съдът е изпълнил задължението си по чл. 171, ал. 4 вр. с чл. 9, ал. 4 АПК и с разпореждане от 20.03.2018 г. изрично е указал на административния орган да представи заповед на кмета на Община Велико Търново, за упълномощаване на конкретното лице да приложи процесната ПАМ. Въпреки, че такава заповед не е представена по делото, АС – Велико Търново е посочил в решението си, че в Заповед № РД 22-1688 от 4.10.2017 г. на кмета на Община Велико Търново, конкретно са изброени служители на "ОДПГ" ЕООД, на които е възложено прилагането или нареждането за прилагане на ПАМ от вида на процесната. Тази заповед обаче не се съдържа в кориците на делото. Съдът е посочил, че тази заповед му е служебно известна, но не е съобщил предварително на страните това, каквото е изискването на чл. 155 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) вр. с чл. 144 АПК. Предвид посоченото направеният от първоинстанционния съд извод за компетентност на органа, приложил процесната ПАМ, не може да бъде споделен от настоящата инстанция. АС – Велико Търново е постановил неправилно съдебно решение, мотивите на което не съответстват на анализа на събраните по делото доказателства, поради което решението следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа страна и след отмяната на съдебния акт, при условията на чл. 222, ал. 1 АПК, следва да бъде постановено ново решение, по съществото на спора, с което следва да бъде обявена нищожността на приложената ПАМ. При този изход на спора на П. Александров следва да бъдат присъдени направените от него разноски в общ размер на 730, 00 лв., от които 80, 00 лв. за заплатените държавни такси (10, 00 лв. в първоинстанционното и 70, 00 лв. в касационното производство), както и 650, 00 лв., за заплатено адвокатско възнаграждение (350, 00 лв. в първоинстанционното и 300, 00 лв. в касационното производство). Неоснователно е направеното от ответника възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение в настоящето производство, доколкото то не превишава минималния посочен в чл. 8, ал. 3 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения размер. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2, вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение