Решение № 13801 от 12.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3212/2018 г.

Решение № 13801 от 12.11.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3212/2018 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производство по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационната жалба на консулското длъжностно лице в Посолството на Р. Б. в гр. Д., Индия, против решение № 7965 от 20.12.2017 г. по адм. д. № 10899/2017 г. на Административен съд С.-град, с което съдът е отменил отказ за издаване на виза DEL 1701280/04.09.2017 г. и е върнал преписката за ново произнасяне по подаденото от С. С. заявление. Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила, материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди, че извода на съда за липса на мотиви е неправилен, тъй като е проведена съгласувателна процедура съобразно законовите изисквания и установените обстоятелства не е необходимо да се обсъждат в мотивите на отказа. Иска отмяна на решението и постановяване на ново по съществото на спора с отхвърляне на оспорването като неоснователно или, алтернативно, връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът С. С., чрез пълномощник, оспорва жалбата като неоснователна. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното: Първоинстанционният съд е установил от фактическа страна, че със заявление № 1701280/24.07.2017 г. С. С., гражданин на Р. И., е подал до Посолството на РБ в Индия искане за издаване на виза. Като причина за посещението в страната чужденецът е посочил придружаване на съпругата си А. Кямил, българска гражданка. Към заявлението са приложени копия от международни паспорти на двамата съпрузи; документи, удостоверяващи правото на помощи на съпругата, издадено от Служба за услуги на трудовия пазар в Австрия, както и документи, удостоверяващи, че същата е в трудово правоотношение с "Б. Б." ООД, гр. В.. Представени са и нотариални актове, от които е видно, че съпругата притежава недвижима собственост в гр. Б., служебна бележка за придобит доход през 2016 г., както и други документи, от които е видно, че А. Кямил е изпращала от Австрия пари на съпруга си в Индия. Приложен е и акт за сключен граждански брак между С. С. и българската гражданка А. Кямил. Административният орган е отказал издаване на дългосрочна виза на индийския гражданин на основание чл. 10, ал. 1, т. 17 във вр. с чл. 26, ал. 3 и ал. 4, т. 1 и т. 2 ЗЧРБ. Мотивирал е отказа си с това, че има данни, които поставят под съмнение съдържанието на сключения брак и е приел, че чрез института на гражданския брак се цели да се заобиколи действащия към момента визов режим между РБългария и РИндия. Според издателя на акта С. С. не е доказал целта и условията на планирания престой на територията на РБългария. В хода на съдебното производство е представено отрицателно становище на началник-сектор "Миграция"- Б. за издаване на исканата виза и докладна записка към него. С писмо рег. № М-11588/06.11.2017 г. от заместник- председателя на ДАНС съдът е уведомен, че съгласувателната процедура по подаденото от Сандееп заявление за виза е осъществено от ТД "Национална сигурност"- гр. Б.. Първоинстанционният съд е събрал и гласни доказателства за поведението на съпрузите. Според разпитаните свидетели съпрузите се запознали във гр. В., Австрия, където са живеели и работели. Там са сключили брак и са живеели на един адрес до депортирането на Сандееп в Индия. До момента те продължават да поддържат връзка и искат да живеят заедно, което е и причината за подаване на заявлението за виза. При така установената фактическа обстановка съдът е приел от правна страна, че административният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, но в противоречие с изискването на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Изложил е доводи, че във формуляра за отказ не са посочени конкретните фактически основания, послужили за приложението на чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ. Обосновал е извод, че липсата на мотиви препятства както правото на защита на засегнатото лице, така и съдебния контрол за законосъобразност на административния акт. Съдът е посочил, че съгласно чл. 30, ал. 2 от Наредбата за условията и реда издаване на визи и определяне на визовия режим (приета с ПМС № 198 от 11.07.2011 г.) консулските длъжностни лица издават или отказват виза за дългосрочно пребиваване след разрешение от Дирекция "Консулски отношения" въз основа на съвместно мотивирано становище на службите за административен контрол на чужденците в РБ и ДАНС, като в конкретния случай такова разрешение не е обсъдено в мотивите на оспорения отказ. Извел е извод, че при постановяване на отказа административният орган не е изложил никакви съображения за релевантното обстоятелство - до каква степен отказът би засегнал правото на личен и семеен живот на адресата, предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Конвенцията за защита на правата и човека и основните свободи. Решението е правилно. Видно от материалите, приобщени към административната преписка по издаване на обжалвания отказ, производството е по заявление за издаване на виза вид "D" - виза за дългосрочно пребиваване. С изменението и допълнение на ЗЧРБ (обн. ДВ, бр. 97/06.12.2016 г.) е приет нов чл. 10а, в чиято ал. 1 е предвидено, че отказите за издаване на виза могат да се обжалват по реда на АПК относно тяхната законосъобразност. Съгласно ал. 4 от същата разпоредба, отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 не подлежат на обжалване по съдебен ред, освен когато лицето претендира засягане на основни права и свободи по Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). Т. е., предвиден е съдебен контрол по отношение на отказите за издаване на визи по чл. 9а, ал. 2, т. 1 и т. 3 ЗЧРБ и изрично е изключен по отношение на откази за визи по чл. 9а, ал. 2, т. 4 ЗЧРБ. В случая именно такава виза е поискана от чужденеца. В жалбата пред първоинстанционния съд, жалбоподателят изрично е посочил, че е налице нарушение на чл. 8, ал. 2 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), поради което обжалваното съдебно решение е допустимо. В настоящия случай правното основание, посочено от органа за издаване на оспорвания отказ, е разпоредбата на чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, съгласно която се отказва издаване на виза на чужденец, когато последният не докаже достоверно целта и условията на заявеното пребиваване или транзитно преминаване, или летищен транзит. Съдът правилно е приел, че в оспорения отказ липсват мотиви относно така посоченото правно основание, такива не се съдържат и в друг документ от административната преписка, предхождащ издаването на акта. Липсата на доказателства за наличието на предпоставките по чл. 10, ал. 1, т. 17 ЗЧРБ, препятства възможността на съда да извърши преценка дали намесата в правото на личен и семеен живот на чужденеца е допустима с оглед разпоредбата на чл. 8, § 2 КЗПЧОС. АССГ е посочил, че има данни съпрузите да са живеели заедно преди депортирането на чуждия гражданин и че продължават да поддържат връзка; че съпругата му разполага с доходи в РБ. Административният орган не е изследвал всички факти от значение за случая, с което е нарушил разпоредбата на чл. 35 АПК. Към заявлението за издаване на виза тип "D" чужденецът е приложил документи, но по делото липсват доказателства за това консулското длъжностно лице да е спазило визираните в чл. 30 от Наредбата за условията и реда за издаване на визи и определяне на визовия режим процедури. От друга страна, разпоредбата на чл. 8, § 1 КЗПЧОС регламентира правото на всеки на зачитане на неговия личен и семеен живот. Според установения принцип на международното право, държавите, без да нарушават ангажиментите, произтичащи за тях от договорите, могат да контролират влизането на чужди граждани на тяхна територия, но вмешателството в правото по отношение на семейния им живот следва да отговаря на изискванията на § 2 на чл. 8 КЗПЧОС. Съгласно цитираната разпоредба намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона, и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В разпоредбата на чл. 8, § 2 са очертани рамките, в които, при спазване на принципа на съразмерност, е допустимо нарушение на правото на личен и семеен живот при най-малко засягане на правата и законните интереси на лицата. В обжалвания административен акт липсват мотиви относно така посоченото правно основание, такива липсват и в друг документ от административната преписка, предхождащ издаването на акта, както правилно е приел и първоинстанционният съд. С оглед изложеното не са налице пороците, сочени като касационни основания за неправилност на съдебния акт. Като е отменил обжалвания административен акт и е върнал административната преписка на органа за ново произнасяне, съдът е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. Воден от горното, Върховният административен съд