Решение № 11183 от 4.11.2021 г. на ВАС по адм. д. № 5004/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на началника на Трето Районно управление в Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Варна (Трето РУ в ОД на МВР Варна) срещу Решение 292 от 05.03.2021 г. на Административен съд Варна по адм. дело 2167/2020 г. С решението е отменен Отказ рег. 439000-19584 от 10.09.2020 г. на началника на Трето РУ в ОД на МВР - Варна да бъде издадено на Л. Миланов разрешение за съхранение и носене на късо нарезно оръжие за самоохрана и самозащита и преписката е върната на началника на Трето РУ в ОД на МВР - Варна за произнасяне по заявление с УРИ 387400-895 от 21.08.2020 г. на Л. Миланов, съобразно дадените указания по тълкуване и прилагане на закона. Касационният жалбоподател началникът на Трето РУ в ОД на МВР Варна, счита първоинстанционното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Счита за неправилен направения от съда извод за допуснати в хода на административното производство нарушения на процесуалните правила, които са довели до неправилно приложение на материалния закон. Сочи, че непредставянето на достатъчно доказателства относно необходимостта от предоставяне на огнестрелно оръжие за самоохрана не съставлява хипотеза на чл. 83, ал. 2 от Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия (ЗОБВВПИ). В този случай органът не следва да уведомява заявителя за отстраняване на непълноти и/или несъответствия. Не споделя изводите на съда, че органът е следвало да съобрази факта на издаденото предходно разрешение. В производството органът действа при условията на оперативна самостоятелност. Не е достатъчно лицето да събере целия набор от документи за това, че отговаря на изискванията за предоставяне на огнестрелно оръжие. В хода на производството не са ангажирани достатъчно доказателства за необходимостта на Миланов за самоохрана с огнестрелно оръжие. Тежестта да докаже необходимостта от предоставяне на огнестрелно оръжие е на заявителя. Неправилен е и извода на съда, че при издадено предходно разрешително от органа следва да се установи отпадането на необходимостта за подновяването му. Прави искане решението да бъде отменено. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Не претендира присъждане на внесената държавна такса за касационното производство. Касаторът се представлява от юрисконсулт Г. Георгиев. Ответникът Л. Миланов, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Сочи, че от касационната жалба не става ясно защо касаторът счита, че непредставянето на доказателства за необходимостта от предоставяне на огнестрелно оръжие за самоохрана не съставлява хипотеза на чл. 83, ал. 2 ЗОБВВПИ. Изискването на чл. 61, ал. 1, т. 3 ЗОБВВПИ е в заявлението да се посочи основателна причина за издаване на исканото разрешение, като следва да се посочат определени факти и обстоятелства, които налагат конкретната необходимост от притежаването и носенето на огнестрелно оръжие. Непосочването на такива факти и обстоятелства в заявлението означава, че то е непълно и несъответно на изискванията. Поради това административният орган, при условията на чл. 83, ал. 2 ЗОБВВПИ, е бил длъжен да уведоми писмено заявителя и да му даде указания за отстраняване на нередовността по заявлението. Това в случая не е сторено, поради което е налице съществено процесуално нарушение водещо до отмяна на акта. Прави искане решението да бъде оставено в сила. Ответникът се представлява от адв. Р. Христова. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал.1 от АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е основателна. За да постанови решението си съдът е приел от фактическа страна, че административното производство е започнало с подадено заявление, УРИ387400-895 от 21.08.2020 г., от Л. Миланов до началника на Трето РУ в ОД на МВР -Варна с искане за издаване на разрешение за съхранение и носене на късоцевно оръжие Байкал 442, кал. 9х18, XEK0973, тъй като изтичал срока на разрешението му за носене и съхранение. Със заявлението Миланов е представил изискуемите в закона документи. В попълнения от него на 21.08.2020 г. анкетен лист Миланов е посочил като причина за необходимостта от оръжието самоотбрана. По повод заявлението на Миланов са извършени проверки от полицейски служители, констатациите от които са отразени в докладни записки от 25.08.2020 г., 01.09.2020 г. и 02.09.2020 г. На 10.09.2020 г. началникът на Трето РУ в ОД на МВР - Варна е издал Отказ 439000-19584 от 10.09.2020 г., с който на основание чл. 59 АПК във вр. с чл. 58, ал. 1, т. 10 ЗОБВВПИ е отказал да издаде на Л. Миланов разрешение за съхранение и носене на късо нарезно оръжие за самоохрана и самозащита. Мотивите за отказа са, че заявителят не е посочил основателна причина за издаване на разрешение за съхранение и носене на огнестрелно оръжие. При така установената фактическа обстановка и след анализ на относимите разпоредби от ЗОБВВПИ, касаещи установения в него режим за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие, съдът е достигнал до извод за незаконосъобразност на административния акт. Приел е, че актът е издаден от компетентен орган, в кръга на предоставените му от закона правомощия, но в нарушение на административно-производствените правила, в резултат на което е постановен и при неправилно приложение на материалния закон. Съдът е посочил, че по делото не е спорно, че Миланов притежава собствено късо нарезно оръжие - пистолет Байкал 442, кал. 9х18, XEK0973, за съхранението и носенето на което е имал надлежно издадено разрешение. Поради това, че срокът на разрешението е изтекъл, той подал процесното заявление с искане за издаване на разрешение за носене и съхранение на оръжието. Според съда тези факти и обстоятелства е следвало да бъдат съобразени при произнасяне по преписката от административният орган. След като органът е установил, че в заявлението не са изложени конкретни факти и обстоятелства, които да мотивират издаването на акт по искането, на основание чл. 83, ал. 2 ЗОБВВПИ, е следвало да даде указания на заявителя за отстраняване на тази нередовност. Като не е процедирал по този начин, а се произнесъл по същество и отхвърлил искането, административният орган е допуснал съществено процесуално нарушение и е нарушил правото на защита на заявителя. На него не му е дадена възможност да обоснове и докаже фактите и обстоятелствата свързани с причината поради която иска издаване на ново разрешение, с което да бъде продължен срока за носене и съхранение на оръжието му. Така му е попречено да получи ново разрешение за следващия петгодишен период, с което да запази правата си по предходното си разрешение и да носи и съхранява оръжието, което има в съответствие със законовите изисквания с цел самозащита. Решението е неправилно. Разрешението за съхранение, носене и употреба на огнестрелно оръжие по своята правна същност е облагоприятстващ административен акт, който органът издава при наличие на установените в закона предпоставки. В чл. 58, ал. 1 ЗОБВВПИ са регламентирани материалноправните изисквания, при липсата на някое от които органът по чл. 83, ал. 5 ЗОБВВПИ е длъжен да откаже издаване на разрешение. Изискванията са свързани с личността на заявителя (т. 1 - 9 на чл. 58, ал. 1) и с целта, за която се иска разрешението (т. 10). Освен материалноправните изисквания, при наличието на които органът издава разрешение, законодателят, с оглед на правния субект, който иска издаване на разрешение и с оглед на целта, за която се иска издаване на разрешението, е регламентирал изрично и съдържанието на заявлението, което лицата следва да подадат, както и необходимите документи, които следва да бъдат приложени към него - чл. 76, ал. 3, 4, 5, 6 и 7, чл. 77, чл. 78, ал. 1 и 2, чл. 78а, чл. 79, чл. 80, чл. 81 и чл. 81а ЗОБВВПИ. С оглед на разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ЗОБВВПИ органът е длъжен при констатиране на непълноти и/или несъответствия с изискванията на закона да уведоми заявителя и да му даде възможност да ги отстрани. Разпоредбата представлява изрично правило в производството по издаване на разрешително и е проявление именно на облагодетелстващия характер на акта, който се иска да бъде издаден. Разпоредбата сочи кога и какво органът е длъжен да укаже на заявителя. Той трябва да му укаже, че представените документи са непълни или несъответни на изискванията, т. е. че липсват изискуеми от закона документи или че представените не отговарят на изискванията. Освен задължението да укаже липсата или несъответствието на изискуем документ законодателят изрично е регламентирал и кои релевантни факти органът установя сам, т. е. за кои факти той събира служебно доказателства по смисъла на чл. 36, ал. 1 АПК. Съгласно чл. 83, ал. 4 ЗОБВВПИ органът служебно проверява обстоятелствата по чл. 58, ал. 1, т. 3, както и дали срещу съответното лице има обвинение за умишлено престъпление от общ характер. С тази разпоредба законодателят изрично е разпределил задълженията по събиране на доказателствата между органа и заявителя. Следователно органът е длъжен, ако при извършената проверка на съответствието на заявлението и на приложените към него документи със законовите изисквания установи, че липсва изискуем документ, в т. ч. документ, изискван с оглед на правния статус на заявителя и на предмета на исканото разрешително или че представен документ е непълен да уведоми заявителя и да му даде срок да отстрани нередовността на документа. Това негово задължение следва както пряко от чл. 83, ал. 2 ЗОБВВПИ, така и от разпоредбата на чл. 9, ал. 4 АПК. Органът е длъжен, също така, служебно да събере доказателства за посочените в чл. 83, ал. 4 ЗОБВВПИ обстоятелства. Органът обаче няма задължение да събира доказателства за обосноваване на причината за исканото разрешително. С оглед изложеното приетото от съда, че органът допуснал съществено нарушение на административнопроизводственото правило по чл. 83, ал.2 ЗОБВВПИ, тъй като не изпълнил задължението си да укаже на Миланов да изложи конкретни факти и обстоятелства, които да мотивират причината, която е посочил в искането си да му бъде издадено разрешително, не съответства на законовите изискания. Това дали и с какви факти ще мотивира причината за издаване на разрешително, съответно дали ще посочи доказателства за изложените факти е изцяло в преценката на заявителя. Органът не би могъл да знае дали съществуват факти различни от заявените, съответно доказателства, които да ги подкрепят. Съдебната практика по приложението на специалния ЗОБВВПИ безпротиворечиво приема, че в тежест на иницииралото производството лице е да докаже нуждата от придобиване, съхранение и/или носене и употреба на огнестрелно оръжие. В конкретния казус при от данните по делото се установява, че Миленов не е посочил и установил факти и обстоятелства, които да доказват заявената от него цел за издаване на разрешение. Следователно не са налице материалноправните предпоставки за постановяване на позитивен (облагоприятстващ) административен акт по искането на Миланов. Наличието на предходно издадено разрешително не освобождава заявителя от задължението да представи и да докаже при всеки случай, с всяко следващо заявление, наличието на обстоятелствата за издаването на разрешение за съхранение, носене и употреба на оръжие. Законът не въвежда различни условия, на които следва да отговаря лицето в случаите, в които вече му е било издавано такова разрешение за предходен период, каквито мотиви прозират в тезата на съда. Процедурата и изискванията за първоначалното издаване на разрешения за дейностите, предвидени в закона, се прилагат за всяко следващо отправено искане. Противното би означавало, че разрешението не би следвало да е скрепено със срок. Не съществува законово задължение за органа при веднъж издадено разрешение задължително да продължава срока му на действие. Напротив, същият е длъжен при липса на предпоставките за подновяването му да издаде отказ, както е сторено и в настоящия случай. Като е приел, че оспореният отказ е незаконосъобразен, първоинстанционният съд е постановил решението си в нарушение на материалния закон и то следва да бъде отменено. Делото е изяснено от фактическа страна и след отмяната на съдебния акт, при условията на чл. 222, ал. 1 АПК, следва да бъде постановено ново решение, по съществото на спора, с което жалбата на Л. Миланов срещу отказа на началника на Трето РУ при ОД на МВР Варна следва да бъде отхвърлена, като неоснователна. При този изход на спора, заявеното от процесуалния представител на касационния жалбоподател искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и на основание чл. 143, ал. 3 АПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, ответника по касационната жалба следва да бъде осъден да му заплати сумата от 200, 00 лв., за юрисконсултско възнаграждение, от които по 100, 00 лв. за всяка инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение