Решение № 4069 от 3.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13007/2016 г.

Решение № 4069 от 3.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 13007/2016 г., II о., докладчик съдията Анелия Ананиева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. А. Р. и от главния архитект на община М., чрез адв. Иванов като процесуален представител, срещу решение 513 от 11.10.2016 г., постановено по адм. дело № 397/2016 г. по описа на Административен съд - М. Излагат се доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон. Прави се искане за отмяната му и за постановяване на друго, с което оспорената заповед да се отмени. Ответникът - началникът на РДНСК - Северозападен район (СЗР), чрез юрк. Апостолова като процесуален представител, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд, състав на второ отделение, като взе предвид, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, намира същата за процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение са отхвърлени като неоснователни жалбите на Н. А. Р. и на главния архитект на община М. срещу заповед № ДК-10-СЗР-20 от 27.10.2015 г. на началника на РДНСК - СЗР, с която на основание чл. 216, ал. 6 ЗУТ във вр. с чл. 149, ал. 5 АПК е прогласен за нищожен акт за узаконяване (АУ) № 1/20.06.2014 г., издаден съгласно § 127, ал. 2 и ал. 6 ПЗР ЗИДЗУТ от главния архитект на община М. за строеж "Жилищна сграда", изпълнен от Н. А. Р., в УПИ I, кв. 36 по плана на кв. "Кошарник", гр. М. Административният съд се е произнесъл в производство по реда на чл. 226 АПК, след като с решение № 9307 от 28.07.2016 г. по адм. дело № 3714/2016 г. Върховният административен съд е отменил предходно решение на същия съд и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав със задължителни указания при новото разглеждане на делото да се изискат доказателства от органа за наличие на компетентност на издателя на акта за узаконяване. За да отхвърли оспорванията, съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган по протест на Окръжна прокуратура - М. срещу акта за узаконяване с твърдения за неговата нищожност, при спазване на изискванията за форма и в съответствие с материалния закон. По отношение процедурата по издаване на акта за узаконяване е изложил съображения за неприложимост на § 127 ПЗР ЗИДЗУТ, тъй като строежът не попада във времевите граници да е изпълнен до 31.03.2001 г. с оглед подадената към заявлението декларация за завършването му към м. април 2003 г. Обосновал е извод за наличие на стабилен административен акт, подлежащ на изпълнение - заповед за премахване на строежа № ДК-02-СЗР-8/17.01.2011 г., влязла в сила на 15.03.2012 г. Възприел е констатацията в заповедта на началника на РДНСК - СЗР за неприложимост на § 127 ПЗР ЗИДЗУТ спрямо заповеди за премахване на строежи, влезли в сила преди влизане в сила на разпоредбата. В този смисъл съдът е достигнал до заключение, че като противоречащ на влязлото в сила решение, актът за узаконяване е нищожен на основание чл. 177, ал. 2 АПК. Изложил е съображения за неговата нищожност и поради издаването му от некомпетентен административен орган. Обжалваното решение е правилно. Законосъобразно административният съд е приел, че влязлата в сила заповед за премахване на строежа като незаконен е пречка за развитие на производството по узаконяването му по реда на § 127, ал. 2 ПЗР ЗИДЗУТ. Тази разпоредба е приложима по отношение на строежите, за които не е издадена заповед за премахването им като незаконни до 26.11.2012 г., когато нормата е влязла в сила. В случая производството за узаконяване е образувано по заявление на Н. Р. с вх. № 94-Н-384 от 16.06.2014 г. Разпоредбата на § 127, ал. 2 ЗУТ ПЗР ЗИДЗУТ се прилага занапред поради материалноправния й характер. Издадените и влезли в сила заповеди за премахване на незаконни строежи преди 26.11.2012 г. представляват основание за отказ, а не за издаване на акт за узаконяване на строежа. В случая заповедта за премахването на процесния строеж е от 17.01.2011 г. и е влязла в сила на 15.03.2012 г. след оспорването й по съдебен ред. Производството по узаконяването на строежа е започнало при наличие на вече влязла в сила заповед за премахването му. Отделно от това заявлението е подадено извън преклузивния едногодишен срок по § 127, ал. 3 ПЗР ЗИДЗУТ, който е изтекъл на 26.11.2013 г. От съдържанието на § 127, ал. 2 ЗУТ следва, че разпоредбата е приложима само за строежи по § 184 ПЗР ЗИДЗУТ (ДВ, бр. 65 от 22.07.2003 г.), а това са незаконни строежи, извършени в периода от 01.07.1998 г. до 25.07.2003 г., датата на която влиза в сила § 184, които не са били заявени за узаконяване до влизането на този закон в сила. Независимо от грешното заключение на съда за неприложимост на § 127, ал. 2 ЗУТ, доколкото строежът като завършен през м. април 2003 г., не попада във времевите граници, предвидени в нормата, то крайният извод за нищожност на акта за узаконяване е законосъобразен и обоснован. Сезираният с искането по § 127, ал. 2 ПЗР ЗИДЗУТ главен архитект на община М. е овластен да се произнесе съгласно § 127, ал. 3 във вр. с чл. 148, ал. 2 ЗУТ, а компетентен да се произнесе по законосъобразността и валидността на акта за узаконяване е началникът на РДНСК - СЗР съгласно § 127, ал. 11 ПЗР ЗИДЗУТ, с оглед което оспорената заповед не е нищожна. Същевременно актът за узаконяване е издаден при пълна липса на материалноправните предпоставки по § 127, ал. 2 ПЗР ЗИДЗУТ, след като е налице стабилен административен акт, с който е разпоредено премахването на строежа като незаконен, изпълнен без строителни книжа, влязъл в сила преди приемането на разпоредбата. В случая въпросът относно недопустимостта на строежа по разпоредбите, които са действали по времето, когато е извършен и по действащите разпоредби на ЗУТ, е изследван в съдебното производство по оспорване на заповедта по чл. 225 ЗУТ и определянето му като незаконен вече е разрешен с влязъл в сила съдебен акт. Правилно съдът е приел, че като противоречащ на това решение, актът за узаконяване е издаден в нарушение на чл. 177, ал. 2 АПК, съгласно който актове и действия на административния орган, извършени в противоречие с влязло в сила решение на съда, са нищожни. Неоснователно в касационната жалба се поддържа, че актът за узаконяване е валиден акт поради това, че е издаден от компетентен административен орган. В случая не е налице упълномощаване на арх. Юдина по делегация, независимо от позоваването на § 1, т. 4 ДР ЗУТ в решение № 3/18.06.2014 г., както неправилно е приел съдът, а е налице оправомощаване при условията на заместване за времето, когато главният архитект на община М. отсъства поради излизане в годишен отпуск или отпуск по болест през 2014 г. В хипотеза като тази принципно заместващият изпълнява всички дейности от компетентността на замествания, като издаваните в изпълнение на тази компетентност административни актове се считат за издадени от името на титуляра. Оспореният пред началника на РДНСК - СЗР акт за узаконяване е издаден на 20.06.2014 г., на която дата главният архитект на община М. е отсъствал поради отпуск по болест. Видно обаче от съдържанието на решение № 3/18.06.2014 г., арх. Тонева като главен архитект на общината е предоставила само част от своите функции на арх. Юдина за времето на отсъствията си, които са изрично изброени, като сред тях не е посочено издаването на актове за узаконяване, макар те да се приравняват като последици на разрешенията за строеж. При тези данни правилен и съответен на материалния закон е изводът на съда и на органа по чл. 216, ал. 6 ЗУТ за издаване на акта за узаконяване от некомпетентен административен орган, след като подписалото го лице не е разполагало с това правомощие при отсъствие на главния архитект на община М. По тези съображения и при извършената по реда на чл. 218, ал. 2 АПК проверка настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице твърдените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК за отмяната му, поради което следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, второ отделение,