Решение № 321 от 11.1.2023 г. на ВАС, I о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/ и чл. 9б от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/. Образувано е по касационна жалба от Директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при Община Добрич срещу Решение 31/14.02.2022 г., постановено по адм. д. 601/2020 г. по описа на Административен съд Добрич, в частта, с която е отменен и изменен оспорения Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал.3 ДОПК 11463-1/17.01.2019г., издаден от орган по приходите в Дирекция Местни данъци и такси при Община Добрич. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като оспореният АУЗ е влязъл в сила. Намира още, че решението е неправилно като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и в нарушение на материалния закон - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Сочи, че първоинстанционният съд е разгледал възражения на оспорващия, които не са релевирани при административното обжалване и не е взел предвид, че част от задълженията по АУЗД вече са отменени с последващ акт за неговото изменение с 107-61#1/04.11.2020 г. В тези насоки развива подробни доводи в жалбата, като по същество претендира обезсилване, а в условията на евентуалност отмяна на атакуваното решение в обжалваната му част, ведно с присъждане на осъществените по делото разноски. Ответникът по касационната жалба А. Иванов от гр. Добрич, чрез процесуален пълномощник, с писмено становище оспорва основателността й и претендира присъждане на разноски по делото. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на Първо отделение, след като съобрази наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд Добрич е законосъобразността на АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК 11463/17.01.2019 г., издаден от орган по приходите в Дирекция "Местни данъци и такси" при община Добрич, мълчаливо потвърден от Директора на Дирекция "Местни данъци и такси" при община Добрич, с който на А. Иванов са установени задължения за местен данък върху недвижимите имоти /ДНИ/ и такса за битови отпадъци /ТБО/ за 2018 г, както и за данък върху превозните средства /ДПС/ за 2011 г. до 2018 г. включително. За да достигне до извод за частична основателност на жалбата първоинстанционният съд е приел следното от фактическа и правна страна: Оспореният АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК е издаден въз основа на декларация по чл. 14 ЗМДТ с вх. 5803001020/02.04.2018 г., с която А. Иванов е декларирал притежавани от него два недвижими имота, находящи се в строителните граници на гр. Добрич, и на декларация по чл. 54 ЗМДТ с вх. Т95948/01.01.1998г. за специална строителна машина по чл. 55, ал. 8 ЗМДТ. С процесния АУЗ е опреден ДНИ в размер на 53,78 лв. и лихви 2,21 лв., ТБО в размер на 289,55 лв. и лихви 11,90 лв. и ДПС в размер на 1 675,00 лв. и лихви 1 284 лв., като общият размер на задълженията възлиза на сумата от 3 316,69 лева. Съобщението за издадения АУЗ и поканата за доброволно изпълнение с изх. 94А-00-49/22.01.2019 г. са връчени на адресата по реда на чл.32 ДОПК - чрез прилагане към досието. На 24.09.2020 г. А. Иванов е подал жалба до Директора на Дирекция МДТ при община Добрич, вх. 94-АА-551 срещу процесния АУЗ 111463-1/17.01.2019 г. Същият е поддържал, че не е уведомен за акта и срокът за неговото обжалване е започнал да тече от узнаването. Директорът на Дирекция МДТ при Община Добрич не се е произнесъл по жалбата, но на 04.11.2020 г. е издаден Акт за изменение на спорния АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДПОК, съгласно който органът по приходите е установил задължения единствено за ДПС за периода 2014-2018 г. в размер на 625 лв. и лихви за забава в размер на 263,88 лв. Този акт за изменение на АУЗ не е обжалван и не е спорно между страните, че е влязъл в сила. По делото са проведени две съдебно-счетоводни експертизи, една съдебно-техническа експертиза и е разпитан свидетелят Е. Енев /братовчед на жалбоподателя/. След преценка на събраните в хода на административното и на съдебното производство писмени доказателства, първоинстанционният съд е приел, че предявената жалба срещу Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал.3 ДОПК 11463-1/17.01.2019г. е допустима. Според решаващия състав административният орган не е спазил императивните процедурни правила на чл. 32 ДОПК за съобщаване на акта, с оглед на което оспорващият не е редовно уведомен и срокът за обжалване не е изтекъл към 24.09.2020 г., когато е депозирана жалбата по административен ред. Срокът за произнасяне на горестоящия орган е изтекъл на 23.11.2020г., а жалбата до съда е подадена на 25.11.2020 г., с оглед на което е допустима. Според съда с издаденият от същия орган по приходите на 04.11.2020г. Акт за изменение на АУЗ е упражнено правото му на отзив, но без да са налице предпоставките по чл. 91, ал. 1 АПК поради изтичане на преклузивния 7-дневен срок. Поради това е приел, че предмет на спора е единствено Актът за установяване на задължение по чл. 107, ал. 3 ДОПК 11463-1/17.01.2019 г. с неговото първоначално съдържание, мълчаливо потвърден от Директора на Дирекция МДТ при община Добрич. При преценката на материалната законосъобразност на обжалвания АУЗД решаващият състав е приел, че същият е незаконосъобразен относно установените задължения за ДНИ в общ размер на 55,99 лв. за жилище с идент. 72624.622.4371.1.14 и търговски обект магазин с идент. 72624.622.4371.1.34 за 2018 г. и ТБО в общ размер 301,45 лв., тъй като посочените суми са заплатени от А. Иванов на 12.07.2019 г. За установените задължения за ДПС за специализирана строителна машина, марка Баркас , модел 1000, с рег [рег. номер] за периода от 2011 г. до 2018 г. в размер на 1 675 лв. и лихви в размер на 1 284,25 лв., съдът е счел, че за 2011 г., 2012 г. и 2013 г. вкл. е изтекла погасителната давност по чл. 171, ал.1 ДОПК, поради което и в тази си част АУЗ е незаконосъобразен. Според решаващия състав процесният автомобил БАРКАС 1000 е лекотоварен и дължимият за него ДПС за 2014, 2015, 2016, 2017 и 2018 г. е в общ размер на 89,10 лв. /по 17,82 лв. за година/ и лихва в размер на 21,84 лв. Над тези размери съдът е отменил обжалвания АУЗ за 2014-2018г. Така постановеното решение е частично недопустимо, а в останалата му част е окончателно и не подлежи на касационно обжалване. Основателно касаторът поддържа, че първоинстанционният съд не е съобразил предметните предели на спора, в резултат на което се е произнесъл свръх петитум и е постановил частично недопустим съдебен акт. Действително, при връчването на акта процедурата по чл. 32, ал.4 и 5 е опорочена, с оглед на което срокът за обжалването на процесния АУЗ е започнал да тече от неговото узнаване. Неправилно обаче съдът е игнорирал издаденият след получаване на жалбата по административен ред Акт за изменение на процесния АУЗ от 04.11.2020г., с който неговият издател частично го е отменил за ДНИ, ТБО и ДПС за 2011-2013г., като е установил единствено задължения за ДПС за 2014-2018г. Между страните не е спорно, че този акт за изменение е връчен на А. Иванов и е влязъл в сила, с оглед на което решаващият състав е следвало да съобрази неговия стабилитет и правно действие. С този последващ административен акт, издаден преди образуването на съдебното производство, частично е отменен нестабилният още първоначален административен акт. Административно-процесуалният кодекс допуска такова изменение единствено в хипотезата на чл. 91, наречен "Преразглеждане на акта", когато в 7-дневен срок, а когато органът е колективен - в 14-дневен срок от получаване на жалбата или протеста административният орган може да преразгледа въпроса и да оттегли сам оспорения акт, да го отмени или измени, или да издаде съответния акт, ако е отказал издаването му, като уведоми за това заинтересованите страни. Това преразглеждане на първоначалния акт по повод на оспорването на акта по административен ред, наречено в теорията "право на отзив", подлежи на съдебен контрол, като чл. 91, ал. 2 АПК изрично сочи, че новият акт подлежи на оспорване по реда на АПК. Именно регламентираната самостоятелна обжалваемост на новия акт налага извод, че неговата законосъобразност, включително и спазването на сроковете по чл. 91, ал.1 АПК, не може да се преценява от съда инцидентно чрез косвен съдебен контрол в друго съдебно производство по реда на чл. 145 и сл. АПК. След като новият акт по чл. 91, ал.1 АПК е издаден преди образуване на съдебното производство и е влязъл в сила, то с настъпването на неговия стабилитет в случая е отменен първоначалния АУЗ за установените задължения за ДНИ, ТБО и ДПС за 2011- 2013г. Ето защо, в тази му отменена част процесният АУЗ не е годен обект на оспорване и съдът е следвало да съобрази, че не е налице абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на жалбата в тази й част. На основание чл. 159, т.1 и т.4 АПК той е следвало остави без разглеждане жалбата в тази и част и да прекрати производството. Като не е сторил това решаващият състав е постановил частично недопустимо решение, което следва да се обезсили и производството по делото да се прекрати. В частта, с която съдът е отменил чрез изменение процесния АУЗ за установените задължения за ДПС за 2014- 2018г. за разликата над 89,10 лв. главница и лихви за забава над 21.84 лв., първоинстанционното решение не подлежи на касационно обжалване. Този извод следва от разпоредбата на чл. 160, ал. 7 ДОПК, която предвижда, че решенията на административния съд по дела, по които се обжалват установени с ревизионния акт публични вземания общо в размер до 750 лева, в които не се включват начислените лихви за забава, когато ревизионният акт е издаден на физически лица, и общо в размер до 4000 лева, в които не се включват начислените лихви за забава, когато ревизионният акт е издаден на юридически лица, са окончателни, т.е. не подлежат на инстанционен касационен контрол. По аргумент от чл. 144 ДОПК във връзка с чл. 4, ал. 1, изр. 2 от ЗМДТ редът за обжалване на ревизионен акт се прилага и за другите актове, издавани от органите по приходите, доколкото в ДОПК не е предвидено друго. Съгласно чл. 4, ал. 1 ЗМДТ установяването на задължения за местни данъци, какъвто е данъкът върху превозните средства и обжалването на издадените актове се извършват по реда на ДОПК. В чл. 4, ал. 3 ЗМДТ изрично е предвидено, че в производствата по чл. 4, ал. 1 ЗМДТ, служителите от общинската администрация имат правата и задълженията на органи по приходите. В случая с решението, предмет на касационно обжалване, съдът се е произнесъл по законосъобразността на АУЗ по чл. 107, ал. 3 ДОПК, изменен с АУЗ от 04.11.2020г., с който на адресата са установени задължения за данък върху превозните средства в общ размер на 625 лева главница. Тъй като тази сума е под минимума от 750 лева, то на основание чл.160, ал.7 ДОПК решението на първоинстанционния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване. Налице е хипотезата на чл. 215, т.4 АПК, поради което касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане, а производството по нея да се прекрати. При този изход на спора и направеното искане, в полза на Община Добрич следва да се присъдят осъществените в настоящото производство разноски съобразно уважената част от касационната жалба, възлизащи общо на сумата от 950 лв. В полза на ответника, на основание чл. 143, ал.3 АПК вр. с §2 ДР ДОПК следва да се присъдят разноски съобразно материалния интерес по прекратената част от касационното производство, възлизащи на сумата от 300 лв. заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал.3 АПК и чл. 215, т.4 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение