Решение № 303 от 23.8.2023 г. на ВКС по н.д. № 20238002200476/2023 г.

Производството е по реда на чл.346, т.1 от НПК.

Образувано е по повод на жалба от повереника на П. Ц., К. К. и Л. К., съответно съпруг и синове на пострадалата Цв. П. Ц., срещу решение № 91 от 2.03.2023г., постановено по ВНОХД № 68/23г. по описа на Софийски апелативен съд. С атакувания съдебен акт първоинстанционната присъда № 14 от 1.11.2022г. по НОХД № 398/22г. на Врачанския окръжен съд е изменена само досежно разноските, като присъдените на частните обвинители разноски за възнаграждение на повереник са намалени от по 9950лв. на по 1600лв. за всеки един от тримата. Присъдата е потвърдена в останалата й част, като подсъдимият Д. Т. Д. е признат за виновен в това, че на 24.11.2021г. в гр.Вр., на бул.“В. К.“, при управление на МПС - лек автомобил марка „А.“, модел „“, с ДК № ** , нарушил правилата за движение - чл.21, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинила смъртта на Цв. П. Ц., като деецът е избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл.343, ал.3, б.“б“, вр. ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, вр. чл.58а, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от четири години при първоначален общ режим на изтърпяване на наказанието. Лишен е от правоуправление за седем години. На основание чл.68, ал.1 от НК е приведено в изпълнение наказание лишаване от свобода за срок от пет месеца, наложено му с одобрено споразумение по НОХД № 1115/19г., влязло в сила на 26.11.2019г. на Врачанския районен съд. Приспаднато е времето на задържане.

В жалбата е релевирано касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Иска се изменение на решението и увеличаване на наказанието до предвидения максимум. Изтъква се, че високата степен на обществена опасност на дееца се обуславя от факта, че е осъществил деянието в изпитателния срок, определен по друго дело, и срещу него са издадени 14бр. наказателни постановления, че е управлявал след употреба на наркотични вещества, както и че е избягал от местопрестъплението и се е укрил.

Въззивното решение се атакува и в частта му, касаеща присъдените на частните обвинители разноски за адвокатско възнаграждение. Според повереника те са в размер на по 4975лв. в досъдебното производство, по 4975лв. в производството пред първата инстанция, по 9900лв. пред апелативния съд, за всеки един от тримата, и следва да им бъдат присъдени в пълен размер.

В съдебно заседание повереникът поддържа жалбата.

Представителят на ВКП изразява становище, че решението следва да бъде оставено в сила.

Защитникът на подсъдимия намира наказанието за справедливо.

Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

Съдебното следствие пред първата инстанция е проведено по реда на гл.ХХVII от НПК, като Д. е признал изцяло фактите по обвинителния акт. Съдът е изпълнил задължението си да се убеди, че подсъдимият е запознат с процесуалните последици от изявлението си, и че признанието се подкрепя от надлежно събрани доказателства, след което е одобрил съгласието да не се събират доказателства за признатите факти.

За осъщественото престъпление е предвидено наказание лишаване от свобода за срок от три до петнадесет години. Съдът е отмерил като справедливо лишаването от свобода за срок от шест години, като с оглед редукцията по чл.58а, ал.1 от НК подсъдимият е осъден на четири години. Срокът на така определеното наказание е равноотдалечен от минималния и средния размер и кореспондира на преценка за превес на смекчаващи вината обстоятелства. Този извод се споделя напълно от настоящия касационен състав. Въззивната инстанция е съобразила от една страна младата възраст на подсъдимия, оказаното съдействие за разкриване на обективната истина в досъдебната фаза, критичното отношение към извършеното и същественото съпричиняване от страна на пострадалата, а от друга, значителното превишаване на допустимата скорост, предходното осъждане и миналите нарушения на правилата за движение, за които е санкциониран по административен ред. Укриването на дееца неправилно е третирано като отделно отегчаващо обстоятелство, тъй като се субсумира в по-тежко квалифициращия признак. Не всяко напускане на местопроизшествието е неправомерно, възможно е да е осъществено по извинителна причина, поради което следва да се приеме, че по-тежката наказуемост не се обуславя единствено от обективното поведение на дееца, а и от причините за него. Според ППВС № 1/83г. на ВС „К валифициращият признак "избягал от местопроизшествието" е налице, когато деецът е напуснал местопроизшествието с цел да се укрие, макар и временно...“ Точно такъв е настоящият случай, т.е. при него не се откриват допълнителни обстоятелства, извън вече отчетеното с по-тежката квалификация.

Проявената строгост към подсъдимия Д. се отчита като достатъчна, и с оглед останалите неблагоприятни санкционни последици. Срокът на допълнителното наказание лишаване от право да управлява МПС надвишава с три години срока на лишаването от свобода. Отложеното наказание по предходното осъждане е приведено в изпълнение изцяло, без съдът да приложи възможността по чл.68, ал.2 от НК да го освободи изцяло или отчасти от изтърпяването му.

Съдържащото се в касационната жалба искане за отчитане на употребата на наркотични вещества като отегчаващо обстоятелство, е неоснователно. Става въпрос за факт от обвинението в предходното наказателно производство, като именно поради установяването му е наложено приведеното в изпълнение наказание. Недопустимо е Д. да бъде санкциониран двукратно за едно и също деяние. Без уважение следва да бъде оставено и искането за съобразяване на поведението му след произшествието като отегчаващо обстоятелство, по-специално това, че вместо да помогне на пострадалата е напуснал местопроизшествието, изоставил е автомобила и се е укрил. Посочените действия изпълват съдържанието на признака „бягство от местопроизшествието“ и са отчетени от съда с приложението на по-тежката квалификация.

В обобщение се налага изводът, че всички установени отегчаващи обстоятелства са регистрирани от съда, анализирани са и наказанието е съобразено с тях, поради което не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.

С жалбата се атакува и решението на апелативния съд да измени присъдатата в частта, с която подсъдимият е осъден да заплати на частните обвинители сумата 29850лв., общо, за направени от тях разноски за възнаграждение на повереник, както и отказът му да им присъди 29700лв. за ангажиране на адвокат пред въззивната инстанция. Съдебният състав се е позовал на чл.1 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС и с оглед незначителната фактическа и правна сложност и обема на извършената правна дейност е изменил присъдата, като е намалил присъдените суми за адвокатско възнаграждение на повереника до минималния нормативно установен размер от по 1600лв., а сам е присъдил по 2250лв. на всеки един от частните обвинители.

Адв. Б. П. от ВрАК е упълномощен с общо пълномощно от тримата наследници на починалата с посочена дата на съставянето му 5.12.21г. В хода на досъдебното производство е присъствал на разпитите на П. Ц., К. К. и Л. К., проведени на 20.01.2022г. за времето от 09.30ч. до 10.25ч., а на 8.07.2022г. от 17.25ч. до 17.45ч. се е запознал с материалите по делото. При предявяване на разследването е депозирал три броя договори за правна помощ от датата на упълномощаването, в които е записано, че за процесуално представителство в хода на досъдебното производство и пред първата и въззивната инстанции, всеки един от тримата му клиенти е заплатил в брой по 9950лв. Във Врачанския окръжен съд са проведени две съдебни заседания. На първото адв.П. е депозирал молба за конституиране на упълномощителите му като частни обвинители по делото. Молбата е уважена. В същото съдебно заседание подсъдимият е признал изцяло фактите от обвинителния акт по реда на чл.371, т.2 от НПК. На следващото заседание е постановена присъдата. Повереникът е изготвил въззивна жалба с искане за увеличаване на наказанието от името на тримата наследници. В Софийски апелативен съд е проведено едно съдебно заседание, на което адв.П. се е явил. Пред въззивната инстанция е представил нови три договора от 17.02.2023г. за правна помощ за представителство само пред апелативния съд, в които е записано, че по тях всеки от клиентите му е заплатил в брой по 9900лв.

Участието на повереника е продължило с изготвяне на касационната жалба, по която е образувано настоящото дело и с явяването му в съдебно заседание на 21.06.2023г., когато е представил нови три договора за правна помощ от 19.06.23г., според които за представителството пред ВКС клиентите му са заплатили по 9900лв. в брой, които той претендира да бъдат възложени в тежест на подсъдимия Д.. Във връзка с претенцията на повереника за незаконосъобразно присъдени разноски на частните обвинители, ВКС намери следното:

Основанието подсъдимият да бъде осъден по искане за заплащане на възнаграждението на повереник е чл.189, ал.3 от НПК. Според раздел „възнаграждение и начин на плащане“ на представените договори за правна помощ от 05.12.21г. заплащането по тях е общо за представителство на досъдебната фаза, на първата и на втората съдебни инстанции. С така формулираната клауза на първоначално представените три договора, наследниците на пострадалата са заплатили възнаграждение на адвоката си за процесуално представителство пред въззивната инстанция още на 05.12.21г. в брой. Представените пред САС договори от 17.02.2023г. също са за процесуално представителство пред въззивния съд. В тях не е посочено различно основание за плащане, те не представляват допълнение, изменение или анекс, към първоначалните договори, не съдържат информация относно причината за увеличение на първоначално договорената и заплатена на 05.12.21г. сума. С оглед пълната идентичност на основанието, следва да се приеме, че плащането по тях е за същата адвокатска услуга, за която вече е платено, т.е. сумите по тях са недължимо платени. При тази хипотеза частните обвинители биха могли да претендират възстановяване на платеното от получателя адв.П. на основание чл.55, ал.1 от Закона за задълженията и договорите, но не и от подсъдимия на основание чл.189, ал.3 от НПК.

С оглед изложеното, настоящият състав прецени като допустима претенцията на всеки от частните обвинители за възстановяване на разноските му за повереник до размера на 9950лв. за процесуално представителство до приключване на делото във въззивната инстанция и на 9900лв. за касационната инстанция. Макар и допустимо, искането е само частично основателно. Преценката на въззивния съд, че размерът на договорените суми е дотолкова висок, че възнаграждението е несправедливо и необосновано, и че е изключен извод за неговата еквивалентност с труда, за който адвокатът се е задължил, е правилна и се споделя от настоящата инстанция. Адв.П. е бил ангажиран с явяване двукратно в досъдебната фаза и общо в четири съдебни заседания за трите инстанции, които са се провели експедитивно. Делото не се отличава с фактическа и правна сложност, участието му не е предполагало активни процесуални действия в подкрепа на обвинението, тъй като подсъдимият е признал фактите по него. Повереникът е изготвил две жалби, които не са намерени за основателни от съдилищата. Обстоятелството, че е бил ангажиран от три отделни лица не се е отразило по никакъв начин на обема на осъществените от него правни услуги, интересите на тримата са били идентични и той ги е защитавал по общовалиден начин.

Подробно мотивираното, включително и с посочване на съдебна практика, решение на въззивната инстанция, че присъдените разноски на частните обвинители следва да бъдат намалени до нормативния минимум, е напълно законосъобразно. По същите съображения и касационният съд следва да уважи претенцията по чл.189, ал.3 от НПК само частично. Разпоредбата на чл. 1 от Протокол № 1 от ЕКЗПЧ е пряко приложима. С оглед тълкуването й, съдебното решение за разноските, постановено въз основа на правилото „загубилият плаща“ представлява намеса в правото на мирно ползване на притежанията. Държавата и институциите са задължени да не допускат нарушение на баланса между общия интерес и правата на осъдената страна в процеса, като я оставят да понесе прекомерна индивидуална тежест. Вътрешното законодателство в чл.36, ал.2 от Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения също регламентира необходимостта разноските за адвокатско възнаграждение да са справедливи и оправдани. Ако страните взимат решения дали да упражнят процесуалните си права под угрозата от прекомерно засягане на притежанията им, би било нарушено и правото по чл.6 от Конвенцията. Като е редуцирал размера на присъдените на частните обвинители разноски, въззивният съд е процедирал напълно законосъобразно и решението следва да бъде оставено в сила. За постигане на съразмерност и баланс между обществения интерес от справедлив съдебен процес, от една страна, и индивидуалните имуществени права на подсъдимия от друга, сумата, която той следва да заплати на частните обвинители, за да ги възмезди за направените от тях разноски за повереник пред ВКС, също следва да бъде намалена до предвидения минимум по чл.13, ал.1, т.4 от Наредба № 1. За направени разноски за процесуално представителство пред третата съдебна инстанция в едно проведено съдебно заседание подсъдимият дължи на всеки един от частните обвинители по 2250лв..

Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,