Решение № 50099 от 24.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1715/2022 г.

Решение № 50099 от 24.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1715/2022 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Росица Божилова Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на З. Д. С. против решение № 36/17.03.2022 г. по гр. д. № 475/2021 г. на Апелативен съд – Бургас, в частта му, с която е потвърдено решение № 260074/16.07.2021 г. по гр. д. № 3/2021 г. на Ямболски окръжен съд, за отхвърляне предявеният от касатора против ЗК " Лев Инс " АД иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в причинност с ПТП от 21.11.2017 г., настъпило по вина на водача на застрахован при ответника, по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите лек автомобил, за разликата над присъдените 21 000 лева и до претендираните 90 000 лева. Касаторът намира, че безмотивно въззивният съд е споделил справедлив размер на обезщетението 30 000 лева, намален до размера от 21 000 лева, поради уважено възражение за съпричиняване на вредоносния резултат в размер от 30 %. Не са обсъдени, според касатора, остатъчните проявления на увреждането, вкл. не са отчетени адекватно психологичните последици от същото, тежестта на търпимите от ищцата социално - битови ограничения, вкл. съобразно възрастта й към момента на увреждането - 13-годишна, продължителността на лечението и социално-икономическите условия в страната към същия момент. Оспорва приетото съпричиняване на вредоносния резултат, в евентуалност - приетите 30 % за същото, тъй като не е отчетено психофизическото развитие на пострадалата /малолетна към датата на ПТП/, съобразимо, според формирана от касационна инстанция практика, в хипотези на съпричиняване от малолетни лица. Ищцата – касатор намира, че и без изчисления е установимо обстоятелството, че ако делинквентът би реагирал от момента, в който обективно е могъл да я възприеме като потенциална опасност /пресичащ платното пешеходец/, ударът е бил изцяло предотвратим. Ответната страна - ЗК "Лев Инс" АД – оспорва касационната жалба и споделя за обосновани и правилни решаващите изводи на въззивния съд относно наличието на съпричиняване, предвид нарушени от ищцата чл. 113, ал. 1 и чл. 114 от ЗДвП, процента на същото, както и относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Относно последния акцентира на недобросъвестен опит на ищцата да получи обезщетение и за увреждане, което не е в причинна връзка с деликта, а също и на липсата на медицинска документация, диагностицираща пострадалата с психиатрично разстройство, което от своя страна предпоставя назначаване на "EMDR терапия" или "когнитивно – поведенческа терапия ". Във всички случаи ответникът намира прекалено завишен претендирания от ищцата размер на обезщетение, вкл. присъдения от въззивния съд, макар да няма подадена от него касационна жалба. С определение № 50339/18.05.2023 г. касационното обжалване е допуснато по въпроса " за приложението на критерия за справедливост, въведен с чл. 52 ЗЗД ", при обоснованост на допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с приетото в ППВС № 4/1968 г.. Върховен касационен съд, съобразно доводите и възраженията на страните и правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Спорни са справедливия размер на дължимото на пострадалата ищца обезщетение за неимуществени вреди, наличието на съпричиняване на вредоносния резултат и евентуално процента на същото. Назначената по делото СМЕ установява, че в резултат на ПТП от 21.11.2017 г. З. С. е получила множествени закрити фрактури на двете кости на лява подбедрица, разкъсно-контузна рана на главата, изкълчване на лява раменна става и фрактура на ключица. Фрактурата на подбедрицата е лекувана оперативно, с поставяне на метална остеосинтеза и мекаментозно. Фрактурата на ключицата е изисквала покой, а при движение – обездвижване на ръката към тялото, като нормалния период за възстановяване е 25-28 дни. Вещото лице установява, че пропукването на ключицата е било без разместване, зараснало е и няма остатъчни последици. Първоначалният 10–дневен болничен престой е последван от нов, във връзка с установеното изкълчване на ляво рамо – съответно имобилизирано, при потвърдена причинност с ПТП. На 23.04.2019 г. е установена пълна консолидация на подбедрицата и възстановен обем движения на ляво рамо. Имплантите от левия крак са отстранени на 10.07.2019 г., като към същия момент е установен пълен обем и сила на движение на крайника, с болки при свиване на коляното, напълно зараснали фрактури на подбедрицата и спокоен цикатрикс. Към момента на прегледа от вещото лице – 19.05.2021 г. - се наблюдава отзвучаващ посттравматичен оток на лява подбедрица, но неболезнен при допир и компресия, както и разлика между двете подбедрици / лявата е с 1 см. по-голяма обиколка /. Констатираната гръбначна болест на Шоерман Мау / ювенилна кифоза / е отречена да е в причинност с увреждането при ПТП. Разпитана като свидетел, майката на пострадалата – М. Д. - твърди, че по време на болничния престой, като нейн придружител, и последващо е обслужвала дъщеря си в ежедневните й битови нужди – хранене, обличане, тоалет. Два - три месеца е спазван режим на легло, с ползване на подлога. Твърди, че в продължение на 5-6 месеца З. не е могла да се придвижва сама, а е ползвала патерици и други помощни средства, не е можела да ходи на училище и се наложило да държи приравнителни изпити за преминаване в по-горен клас. Свидетелката споделя, че и понастоящем дъщеря й продължава да изпитва болки от счупванията и дори е освободена от часовете по физическо възпитание поради това, страда от нарушения на съня и има страхови изживявания при пресичане на улицата и близост с автомобили, което наложило и посещения при психолог. Вещото лице от назначената съдебно-психиатрична експертиза установява при ищцата типични симптоми на посттравматично стресово разстройство от лека степен, с придружаващите го тревожност и депресивност, документирани като проявили се непосредствено след ПТП, обострени и дългосрочно поддържани от типични за тийнейджърската възраст физически, вегетативни и психични промени, а понастоящем по-слабо проявяващи се, в резултат на благоприятния терапевтичен ефект от емоционалната близост и доверие в по-голямата сестра, заниманията с творчество, промяната на училището и подкрепящата семейна среда. Вещото лице констатира, че проявите на посттравматичното стресово разстройство вече отшумяват, като остават силни придружаващи невротични реакции, силна тревожност, депресия от умерен към тежък тип, с неувереност в бъдещето, страхове и често физическо неразположение. В открито съдебно заседание вещото лице споделя, че извън травмата от ПТП, други фактори, обуславящи поведението на пострадалата - унила, депресивна, некомуникативна и към момента - не е установило, вкл. налични проблеми в семейната и социална среди. Потвърждава заявеното от майката, предходно спрямо образуването на делото, ангажиране на специализирана психологична помощ, потвърдила наличието на посттравматично стресово разстройство. Относно механизма на ПТП е разпитана единствено бабата на пострадалата, придружавала я към момента на инцидента, която не заявява възприети обстоятелства за същия / била извърнала глава, не си спомня /. Назначената САТЕ е работила по материалите от досъдебното производство, но възражение, съответно касационен довод за негодност на ползвания от експертизата материал, не е въведено, нито са оспорени фактическите констатации на експертизата относно механизма на ПТП. Според същия, пострадалата е навлязла внезапно на пътното платно, пресичайки на необозначено като пешеходна пътека място, насочвайки се към обособената към насрещното платно за движение автобусна спирка. Имала е обективната възможност да възприеме приближаващия автомобил от мястото на което е била позиционирана - 80 до 100 метра. От момента на навлизането й на пътното платно, предвид скоростта на автомобила / 38, 52 км. /ч. / и тази на пешеходката / 7, 5 км. /ч. /, водачът не е имал обективната възможност да реагира безопасно и да предотврати сблъсъка. Първоинстанционният съд е приел, че справедлив размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е сумата от 30 000 лева, като е уважил възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат, поради внезапно изскачане на пострадалата на пътното платно, на необозначено за пресичане място / нарушения на чл. 113, ал. 1, т. 1 и чл. 114, т. 1 ЗДвП /, в размер на 30 %. Така крайният размер на присъденото обезщетение е определен на 21 000 лева. Съдът е отчел местопроизшествието – район на автобусна спирка, изискващ изключително внимание на водача на МПС, при спазване задължението по чл. 20, ал. 2 ЗДвП – да управлява превозното средство със скорост, подходяща да спре своевременно при възникнала внезапно и непредвидима опасност. Въззивната жалба на З. С. е идентична по съдържание с касационната й жалба, досежно неправилното приложение на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. За да потвърди размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил всички установени увреждания, оперативната намеса и необходимия 6-месечен период за възстановяване на подбедрицата, при нормално развитие на оздравителния процес и доколкото не са установени отклонения, изискващи по-дълъг възстановителен период, зарастването на ключицата за период от 25-28 дни, като обичайно необходимото, според вещото лице от СМЕ и при липса на други данни, време за това, отзвучаващият мек оток на подбедрицата, пълното възстановяване на двигателно-опорната функция на крайника и липсата на остатъчни последици от другите увреждания, посттравматичния стрес от лека степен, с отзвучаващи симптоми и при остатъчни невротични реакции – страх, тревожност, вкл. възрастта на пострадалата. По идентични съображения е споделил основателност на възражението за съпричиняване и определения процент на същото. По правния въпрос: Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в ППВС № 4/1968 г., справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства - обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения, преценени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за приноса на всеки от тях спрямо емоционално – психическото и физиологично състояние на пострадалия, а не единствено с изброяването им, като релевантни за определяне на справедливо обезщетение. По съществото на касационната жалба: Видно е от съпоставка на установените, спрямо съобразените от въззивния съд обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, че съдът формално е отчел всички релевантни критерии, но не е придал нужната тежест на всеки от тях, с оглед последиците му за цялостното физиологично, психическо и емоционално състояние на пострадалата в резултат на увреждането. Изводите му са в несъответствие със задължителните указания, залегнали в Постановлението: не само обосноваване прилагането на критерия за справедливост с всички относими към определянето на размера на обезщетението елементи, но и мотивиране на решението в аспект на комплексната им преценка и спрямо конкретните обществено-икономически условия. Съдът не е отчел съчетаната травма на крайник и рамо, кумулативно обездвижени за периода до зарастване на ключицата / поне месец /, което е предпоставило за пострадалата по - голямо затруднение в бита и завишена нужда от чужда помощ, а оттук - по-сериозни неудобства и притеснения от наличието на тази зависимост. Не са отчетени в достатъчна степен дискомфорта от ограниченията и затрудненията, които увреждането е наложило на ищцата в социален план / със спирането от училище, преминаването в по-горен клас с приравнителни изпити, ограничаването й и понастоящем от пълноценна физическа активност /, емоционалния дискомфорт от наложеното изолиране от присъщата среда на съученици и приятели, а последващо – от физическата й непълноценност за период до 6 месеца от увреждането, в който се е придвижвала с патерици и помощни средства, съобразявайки специфичната й възраст, в която, както сочи вещото лице от приетата СПЕ, психиката е изключително податлива на въздействия и лесно ранима, предвид закономерно изживяваната криза на идентичността. Посочените обстоятелства са съдействали за развитието на посттравматичния стрес в продължително посттравматично разстройство. Несъстоятелно е възражението на ответника, че липсва медицинска документация от преглед при психолог и диагностициране на ищцата, предходно на завеждането на делото. Обстоятелствата за това са коментирани в заключението на приетата СПЕ, потвърдила отключването на посттравматично стресово разстройство, в причинност с преживяната травма, с осъществен и от вещото лице личен преглед на пострадалата и проведени диагностични тестове. Не е отчетена в достатъчна степен продължителността на отшумяване на всички последици от травмата, в аспект на кумулативно уязвената психика на ищцата. Не е съобразено наличието и към момента на прегледа от вещото лице по допуснатата СМЕ на посттравматичен оток, макар безболезнен, но налагащ третиране / рехабилитация, физиотерапия / за окончателно заличаване. Установеното различие в обиколката на двете подбедрици, в размер от 1 см., не е въведено като основание за търпими от ищцата негативни емоции от нарушена естетика на крайника. Предвид така отчетените обстоятелства, с по-висок принос за цялостното, преди всичко емоционално-психологично състояние на пострадалата, но като се съобрази напълно благоприятната прогноза и констатираната от вещото лице лека степен на посттравматично стресово разстройство, при това отшумяващо, благодарение на емпатичната и подпомагаща семейна среда и силната морална подкрепа на по-голямата сестра на пострадалата, вкл. съобразно социално-икономическите условия към момента на увреждането, настоящият състав намира, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 60 000 лева. При 30 % съпричиняване на вредоносния резултат, дължимото обезщетение възлиза на 42 000 лева. Неоснователни са доводите за неправилно приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Ищцата е имала видимост към приближаващия автомобил при отстояние от 80 до 100 метра. Като е пренебрегнала същия и предприела пресичане, при това на необозначено за целта място и излизайки внезапно на пътното платно, поради което водачът не е имал техническата възможност да предотврати удара, ищцата е нарушила разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП и чл. 114, т. 1 ЗДвП. Във връзка с приложението им и в хипотеза на непритежавано от пешеходеца "абсолютно право на преминаване", какъвто е настоящия случай, предвид преминаване на необозначено за целта място, е прието ТР № 2/22.12.2016 г. по тълк. дело № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС. В т. 6 б. "г" от същото е прието: "Налице е съпричиняване на вредоносния резултат / смърт или телесна повреда / по чл. 343 НК от страна на пешеходец, ако той не се е съобразил с ограниченията на чл. 113, ал. 1, т. 1, 2 и 4 ЗДвП и чл. 114 ЗДвП ". В случая ищцата е навлязла на пътното платно, без да се съобрази с приближаващото превозно средство, видимо за нея /чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП/, при това е навлязла внезапно /чл. 114, т. 1 ЗДвП/. В тезата си ищцата изхожда единствено от реципрочна на собствената си, видимост на водача към нея от разстояние 80 – 100 метра, от което отстояние и ако би реагирал адекватно, същият е могъл да предотврати удара. Липсва подобен извод на назначената СТЕ, в конкретната хипотеза на внезапно изскачане на ищцата на пътното платно. За водача на МПС не е съществувало задължение да предприеме спиране, отчитайки пострадалата като възможна опасност в рамките на групата деца, намиращи се на тротоара и в близост до автобусна спирка. Последното го е задължавало единствено да съобрази скоростта си с конкретните пътни условия, за което е санкциониран с постановената присъда, като нарушил чл. 116 и чл. 117 ЗДвП. Несъстоятелно е и възражението на ищцата, че малолетието й е значимо, с оглед определяне наличието на съпричиняване или процента на приноса й. Правно валидното формиране на воля, респ. наличието на вина и възможността да се носи отговорност за собствените действия и бездействия, е ирелевантно за приемането на съпричиняване, за което е достатъчно наличието на обективна причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпването на вредоносния резултат. Правилно е определен и процента на приноса й, с оглед формално равния брой нарушения – на ищцата и на делинквента / който, с влязлата в сила присъда на наказателния съд, е признат за виновен, поради нарушение на чл. 116 и чл. 117 ЗДвП /, но и отчитайки възложената на водачите на превозни средства завишена отговорност за опазване на най-уязвимите участници в движението – пешеходците /чл. 5, ал. 2, т. 1 ЗДвП/, поради което и изискванията към същите са по - големи. С оглед преждеизложеното, въззивното решение следва да бъде отменено в частта, в която е потвърдено първоинстанционното, за отхвърляне на иска на З. С., за разликата над присъдените 21 000 лева и до размера от 42 000 лева, като се присъди допълнително обезщетение от 21 000 лева, ведно със законна лихва от 27.04.2018 г., с оглед петитума на исковата молба и принципа на диспозитивното начало в процеса, доколкото не са налице доказателства, че уведомяването на застрахователя, съгласно чл. 429, ал. 3 пр. второ КЗ, следва тази дата. С оглед правния резултат ЗК "Лев Инс" АД следва да заплати държавна такса за разглеждането на спора в касационна инстанция, в размер на 450 лева, от които 30 лева за производството по чл. 288 ГПК и 420 лева за производството по чл. 290 ГПК, допълнителна държавна такса за производството в първа инстанция от 840 лева и за втора инстанция от 420 лева или общо сумата от 1 710 лева. Страните не са претендирали възмездяване на разноски. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение