Решение № 14 от 7.02.2019 г. на ВКС по н. д. № 1235/2018 г.

Решение № 14 от 7.02.2019 г. на ВКС по н. д. № 1235/2018 г., I н. о., НК, докладчик съдията Христина Михова Касационното производство пред ВКС е образувано по протест на Окръжна прокуратура – Велико Търново срещу въззивна присъда № 149/18.10.2018 г., постановена по в. н. о. х. д № 237/2018 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново, с която подсъдимият Д. М. Д. е оправдан изцяло по обвинението по чл. 343 в, ал. 2 от НК. В протеста и писменото допълнение към него се сочат доводи в подкрепа на твърдението за наличие на касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като се прави искане за отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. В съдебно заседание пред ВКС прокурорът от Върховна касационна прокуратура заявява, че не поддържа протеста на Окръжна прокуратура – Велико Търново. Намира доводите на въззивния съд за правилни, поради което пледира за оставяне на въззивната присъда в сила. Подсъдимият и неговият защитник, редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание пред касационния съд. Изразяват писмено становище за неоснователност на касационния протест, като молят ВКС да остави в сила въззивната присъда. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 14/21.05.2018 г., постановена по н. о. х. д. № 357/2017 г. по описа на Районен съд – Свищов, подсъдимият Д. М. Д. е признат за виновен в това, че на 18.05.2017 г. в [населено място] управлявал МПС – състав на ППС – влекач "Р. К. ", с рег. [рег. номер на МПС] с прикачено полуремарке "Ф. П. " с рег. [рег. номер на МПС], без да притежава съответно свидетелство за управление на МПС, валидно за категорията, която се изисква за управляваното от него ППС – категория "СЕ", като същото е извършено в едногодишен срок от наказването му по административен ред за управление на МПС без да притежава съответно СУМПС с НП № 16-0352-000797/24.11.2016 г., влязло в сила на 12.01.2017 г. и НП № 16-0352-000808/28.11.2016 г., влязло в сила на 12.01.2017 г., издадени от началника на РУ МВР – Свищов, поради което и на основание чл. 343в, ал. 2, вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от три месеца, при първоначален "общ" режим за изтърпяване и глоба в размер на 500 лева. По жалба на подсъдимия Д. срещу първоинстанционната присъда в Окръжен съд – Велико Търново е образувано в. н. о. х. д. № 237/2018 г. С въззивна присъда № 149/18.10.2018 г. постановена по същото дело, подсъдимият Д. на основание чл. 9, ал. 2 от НК е признат за невиновен и оправдан изцяло по обвинението по чл. 343в, ал. 2 от НК. Касационният протест, подаден срещу въззивната присъда е допустим, тъй като е депозиран от страна, която има право на това и по отношение на съдебен акт от категорията на посочените в чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледан по същество, протестът е неоснователен. В протеста на Окръжна прокуратура – Велико Търново се сочи, че въззивният съд в резултат на превратна оценка на доказателствената съвкупност, в нарушение на задълженията си по чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, е достигнал до необоснования извод за малозначителност на деянието, вследствие на което е оправдал подсъдимия Д., прилагайки неправилно материалния закон. При извършената касационна проверка не се констатират нарушения на правилата за събиране, анализ и оценка на доказателствените източници и формиране на вътрешното убеждение на съда, които да обосновават наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Въззивната инстанция е възприела изцяло фактическата обстановка, така както е установена от първостепенния съд, без да изопачава или игнорира събраните по делото доказателствени източници и да достига до различни фактически положения. Посочените в допълнението към касационния протест доводи реално са относими към твърдението за наличието на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, тъй като не се оспорват приетите за установени от въззивния съд факти, а правният му извод формиран въз основа на тях за това, че е налице хипотезата на чл. 9, ал. 2 от НК. Разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК визира две хипотези, при които деянието не е престъпно, макар и да съдържа привидно признаците на съответен състав на престъпление: когато то не е общественоопасно въобще и в действителност не оказва никакво отрицателно въздействие върху защитените обществени отношения и когато обществената опасност на деянието е явно незначителна, без да бъде напълно изключена. Въпросът дали извършеното от подсъдимия деяние е малозначително следва да бъде разрешен при съвкупна преценка на всички елементи на състава на даденото престъпление, като от значение са характерът на обекта на посегателство, степента, в която той може да бъде засегнат или застрашен, някои особени характеристики на дееца, които се отразяват на обществената опасност на неговата личност, мотивите за извършване на деянието, общественоопасните последици от деянието, каквито може да има то. В протестирания въззивен съдебен акт е изложен обективен анализ на посочените обстоятелства, като контролираният съд е достигнал до правилния и законосъобразен извод, че деянието, осъществено от подсъдимия е общественоопасно, тъй като засяга обществените отношения, свързани с правилата за движение на пътните превозни средства и произтичащите от тях изисквания за притежаване на съответната категория за правоспособност, но тази обществена опасност в конкретния случай е явно незначителна. До този извод въззивната инстанция е достигнала преценявайки на първо място степента, в която е бил засегнат или застрашен обекта на престъпно посегателство. Неоснователно е в тази връзка твърдението, изложено в протеста, че неправилно въззивният съд е отчел ненастъпването на вредоносен резултат, при положение, че престъплението по чл. 343в, ал. 2 от НК е формално. Внимателният прочит на въззивния съдебен акт налага извода, че контролираният съд не се е позовал на липсата на вредоносен резултат, какъвто и без друго законът не изисква, за да се приеме за съставомерно престъплението на формално извършване, а е изследвал възможността от настъпване на общественоопасни последици от деянието, предвид времето, мястото и начина на неговото извършване. При това правилно е отчел, че подсъдимият е управлявал превозното средство през нощта, при липса на интензивно движение на превозни средства, в индустриална зона, което не изключва напълно, но снижава опасността от поява на пешеходци в района. Оценил е и обстоятелството, че подс. Д. е бил поставен в неизгодното положение да извърши превоза, поради нараняване на шофьора на камиона / както са приели съдилищата по фактите, неоспорени от касатора/, за да бъде спазен срокът на превозния билет, изтичането на който би довел до настъпване на неблагоприятни последици за неговия работодател. Изложените подбуди за извършване на деянието, макар и да не оправдават дееца, обуславят извода за неговата ниска обществена опасност. В тази връзка, не е останало извън вниманието на контролирания съд обстоятелството, че подсъдимият и преди е санкциониран за други нарушения на правилата за движение, върху което акцентира и касаторът. Несъмнено фактът, че деянието на подсъдимия не е първата и единствена негова противоправна проява не е без значение, но в конкретния случай не се отразява съществено върху обществената опасност на деянието. Въззивният съд правилно е преценил, че нарушенията, за които деецът е бил наказан, са осъществени назад във времето и не го характеризират като личност с висока степен на обществена опасност В тази връзка уместно е интерпретирал и факта, че подсъдимият е притежавал правоспособност категория "С", по време на деянието е посещавал курсове за придобиване на категория "Е" и е получил същата само месец и половина след деянието. Предприетите от подсъдимия мерки за повишаване на квалификацията си, с цел да придобие изискуемата категория, за да осъществява трудовите си задължения, е индиция за по-ниската степен на личната му обществена опасност. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че той е с отлични характеристични данни по месторабота, а предвид социалния доклад, изготвен от Дирекция "Социално подпомагане" е и грижовен, отговорен и всеотдаен родител, полагащ грижи сам за малолетното си седемгодишно дете. Преценените в съвкупност данни за дееца, го характеризират като личност с невисока обществена опасност, което определя и осъщественото от него деяние като такова с явно незначителна обществена опасност. Изложеното предопределя правилността и законосъобразността на извода на въззивната инстанция за това, че осъщественото от подс. Д. деяние е малозначително по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. Контролираният съд не е допуснал претендираното от касатора нарушение на материалния закон, като е оправдал подсъдимия Д. на посоченото основание. Въззивната присъда, постановена в този смисъл, е законосъобразна и правилна, поради което следва да бъде оставена в сила. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение