Решение № 4475 от 11.5.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 225 АПК.

Образувано е по две касационни жалби срещу Решение 484 от 21.04.2020 г., постановено по адм. д. 3445 по описа на Административен съд Варна (АС Варна) за 2019 г. и по трета касационна жалба срещу Решение 852 от 06.07.2020 г., постановено по адм. д. 3445 по описа на АС Варна за 2019 г.

Първата касационна жалба срещу Решение 484 от 21.04.2020 г. е подадена от Община Варна, чрез упълномощен юрисконсулт, уточнена с молба от 01.10.2021 г., а втората от Б. Радев, К. Панова, К. Панов, С. Панова, К. Панов, Ж. Алекова, А. Кадир, Д. Мехмед, Н. Ибрям, С. Георгиева, М. Халил, Ю. Халил, М. Халил, Т. Георгиев, Е. Димова, А. Димова, Н. Димова, Н. Мехмед и С. Халил, чрез упълномощените адвокати В. Маркова и Ц. Лозева. С така обжалваното съдебно решение Община Варна е осъдена, на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), да заплати на Н. Ибрям сума в размер на 5000,00 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие на незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в събаряне на къща в гр. Варна, [жк], [улица], ведно със сума в размер на 1372,68 лв. - лихва за забава върху главницата, считано от 01.07.2014 г. до завеждане на иска; да заплати на Ж. Алекова сума в размер на 5000,00 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили вследствие на незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в събаряне на същата къща, ведно със сума в размер на 1372,68 лв. - лихва за забава върху главницата, считано от 01.07.2014 г. до завеждане на иска и разноски на Ибрям, и на адвокатите В. Маркова и Ц. Лозева. Със същото решение са отхвърлени предявените от Н. Ибрям и Ж. Алекова искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за размера над 5000,00 лв. до предявените суми от 40000,00 лв., настъпили във връзка с незаконното събаряне на единственото им жилище, ведно със съответните лихви, както и останалите искове, предявени от тези две лица и всички искове, предявени от останалите касационни жалбоподатели ищци в първоинстанционното производство - Н. Мехмед, Д. Мехмед, С. Георгиева, Б. Радев, К. Панова, К. Панов, С. Панова, К. Панов, А. Кадир, Т. Георгиев, Е. Димова, А. Димова, Н. Димова, С. Халил, М. Халил, М. Халил и Ю. Халил.

Третата касационна жалба е подадена от адв. В. Маркова и адв. Ц. Лозева - процесуални представители по пълномощие на Б. Радев, К. Панова, К. Панов, С. Панова, К. Панов, Ж. Алекова, А. Кадир, Д. Мехмед, Н. Ибрям, С. Георгиева, М. Халил, Ю. Халил, М. Халил, Т. Георгиев, Е. Димова, А. Димова, Н. Димова, Н. Мехмед и С. Халил, срещу Решение 852 от 06.07.2020 г. С него са отхвърлени исканията за поправка на очевидна фактическа грешка в Решение 484 от 21.04.2020 г., постановено по адм. д. 3445 по описа на АС Варна за 2019 г. и за допълване и изменение на това съдебно решение, в частта за разноските.

С първата касационна жалба, подадена от Община Варна, уточнена с молба от 01.10.2021 г., Решение 484 от 21.04.2020 г. се обжалва в осъдителната общината част и се моли неговата отмяна в тази част. Поддържа се становище, че изводите на съда за присъждане на обезщетенията за неимуществени вреди в полза на Н. Ибрям и Ж. Алекова в размер на по 5000,00 лв. са направени само въз основа на свидетелски показания, но при липсата на писмени доказателства, от които да се установи емоционалната им свързаност с погиналата къща, както и преживените негативни емоции на стрес, безпокойство, тъга от внезапната загуба на къщата. Изразява се и несъгласие с мотивите на първоинстанционния съд, които са свързани с постановеното от Европейския съд по правата на човека решение Йорданова и други срещу България . Твърди се, че от формална страна не са били налице пречки за предприемане на действия от страна на Община Варна за премахване на къщата, включително на основание чл. 65 от Закона за общинската собственост (ЗОбС), макар такава заповед да не е издавана.

Тази касационна жалба се оспорва от ответниците по нея ищци в първоинстанционното производство, в представен по делото подробно обоснован писмен отговор. Такъв е постъпил и след подаване на уточнението от 01.10.2021 г. Иска се отхвърлянето й. Претендира се присъждането на разноски за внесени държавни такси и адвокатска защита на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата (ЗА).

Втората касационна жалба е подадена от Б. Радев, К. Панова, К. Панов, С. Панова, К. Панов, Ж. Алекова, А. Кадир, Д. Мехмед, Н. Ибрям, С. Георгиева, М. Халил, Ю. Халил, М. Халил, Т. Георгиев, Е. Димова, А. Димова, Н. Димова, Н. Мехмед и С. Халил, чрез адв. В. Маркова и адв. Ц. Лозева, срещу Решение 484 от 21.04.2020 г. в отхвърлителните предявените искове от всеки от тези касационни жалбоподатели части. Твърди се, че решението в така обжалваните части е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и неговата необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Обръща се внимание, че по делото са представени доказателства (касов и фискален бон, поръчка, гаранционна карта, договор за лизинг) за стойността на част от погиналата покъщнина, за която Община Варна не представя доказателства за извършен опис преди събарянето на къщата тяхно жилище. Поддържа се становище, че не е налице възможност да се доказва състоянието и вида на покъщнината предвид това, че същата е унищожена. Лицата не разполагали с други документи, но доколкото по делото било установено, че те живели в съборената сграда, в рамките на обичайните логически съждения е да се приеме, че домакинствата им са били оборудвани с мебели и електрически уреди . Било установено по делото, от писмените и от гласните доказателства, че при събарянето на къщата са унищожени всички вещи на лицата мебели, електрически уреди, дрехи, домашен текстил, документи, както и всякакви вещи, пособия и всичко, което обичайно е присъщо на едно домакинство. По тази причина необективно било разглеждането на въпроса за нейното овехтяване и амортизации. По отношение исковете за присъждане на обезщетение за имуществени вреди във връзка с разрушената сграда се сочи, че имотът се владее повече от 60 години и били налице предпоставките за издаване на удостоверение за търпимост. Съдът следвало да присъди търсеното обезщетение при съобразяване претенциите след намаляване размера на исковете с молба от 02.10.2017 г. и на заключението на съдебно техническата експертиза относно установената пазарна стойност на сградата, тъй като е установено владението на имота, незаконосъобразното събаряне на сградата и нейната стойност. По отношение на присъденото обезщетение за неимуществени вреди на Н. Ибрям и на Ж. Алексова се твърди, че съдът неправилно е определил неговия размер, а по отношение на останалите претенции за обезщетяване на неимуществени вреди неправилно ги е отхвърлил изцяло. Поддържа се становище, че по делото безспорно било установено, че лицата са упражнявали владение върху имота, своили са го и че същият е бил единствено жилище за тях. В тази връзка се прави позоваване на приетите по делото квитанции за платени данъци, удостоверение за декларирани данни и съобщения за дължими данъци, удостоверение за наложена възбрана, заповед за евакуация, молба за настаняване в резервно жилище, документ за настаняване във фургони, решения на ТЕЛК, в които е налице вписване относно адресите за част от лицата. Неправилно и необосновано на дадените свидетелски показания, според касационните жалбоподатели, първоинстанционният съд е приел за неустановено по делото, че те са имали съзнание, че съборената къща е тяхно жилище, емоционалното им отношение към нея, както и емоционалното им състояние след събарянето й. В този смисъл се твърди, че освен за Ибрям и за Алекова, доказани се явяват предпоставките за уважаване на исковете за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, настъпили като последица от преживяното заради събарянето на къщата, предявени и от останалите лица. Относно размера на присъденото обезщетение на Ибрям и Алекова се поддържа становище, че същият е несправедлив, крайно нисък и несъответстващ на мащаба на причинената загуба. Предвид изложеното се иска отмяната на решението в обжалваните части и уважаване на предявените искове за присъждане на обезщетение за настъпили имуществени и неимуществени вреди в претендираните размери. Иска се и присъждането на разноските за производството и присъждане на адвокатски хонорар на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, във вр. с ал. 2, във вр. с чл. 36 ЗА на двамата адвокати.

Втората касационна жалба се оспорва от Община Варна в представен по делото писмен отговор. Акцентира се на това, че по делото не са представени доказателства, че процесното движимо и недвижимо имущество е придобито в собственост от претендиращите обезщетение лица, тоест че е било в техния патримониум, който да е бил увреден и намалял. Иска се оставяне в сила на решението в обжалваните с втората касационна жалба части.

Третата касационна жалба е подадена от адв. В. Маркова и адв. Ц. Лозева срещу Решение 852 от 06.07.2020 г. С него са отхвърлени исканията за поправка на очевидна фактическа грешка в Решение 484 от 21.04.2020 г., постановено по адм. д. 3445 по описа на АС Варна за 2019 г. и за допълване и изменение на това съдебно решение, в частта за разноските. Молят отмяната му и решаване на въпроса с присъждане на търсените и заявени разноски за производството пред Върховния административен съд при първото разглеждане от него.

Писмени отговори на третата касационна жалба не са постъпили.

В съдебните заседания пред настоящия съд страните не се явяват и не се представляват. От процесуалните представители на касационните жалбоподатели по втората касационна жалба преди съдебното заседание на 08.03.2021 г. е постъпило писмено становище, с което тя се поддържа, като се поддържа и представеният отговор на касационната жалба на Община Варна. Правят се идентични на заявените в жалбата и отговора искания.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационните жалби.

По допустимостта на касационните жалби:

Касационните жалби са подадени в срок и от страни, за които решенията, съответно обжалваните от тях части от същите, са неблагоприятни, поради което се явяват процесуално допустими и следва да се разгледат по същество.

Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваните решения на наведените в касационните жалби касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието им с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

1. По касационните жалби срещу Решение 484 от 21.04.2020 г., постановено по адм. д. 3445 по описа на АС Варна за 2019 г.:

Разгледана по същество, касационната жалба на Община Варна е неоснователна. Неоснователно е и касационното оспорване от Н. Ибрям и Ж. Алекова. Предявеното касационно оспорване от Б. Радев, С. Панова, К. Панов, А. Кадир, Д. Мехмед, С. Георгиева, М. Халил, М. Халил, Т. Георгиев, Е. Димова, А. Димова, Н. Димова и С. Халил е частично основателно само по отношение частта от решението, с което е отхвърлена изцяло претенцията им за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, които те са претърпели като последица на незаконосъобразното събаряне на сградата, находяща се в гр. Варна, [улица], а в останалата част оспорването е неоснователно.

Решение 484 от 21.04.2020 г. е постановено в производство по чл. 226 АПК, след като с Решение 16601 от 05.12.2019 г., постановено по адм. д. 7865 по описа на Върховния административен съд за 2018 г. е отменено изцяло Решение 637 от 23.03.2018 г. по адм. д. 633 по описа на АС - Варна за 2017 г., постановено при първото разглеждане на делото в този съд. От касационната инстанция са дадени указания във връзка с констатирано съществено нарушение на съдопроизводствените правила с оглед внасяне на яснота в предмета на делото.

При новото разглеждане на делото първоинстанционният съд е пристъпил към изпълнение на дадените с отменителното решение на касационната инстанция указания. С Определение 3211 от 20.12.2019 г. е насрочил производството по делото в открито съдебно заседание и е разпоредил връчването на ответника по исковете - Община Варна на писменото становище от 02.10.2017 г., с което се прави изменение на исковете и частичното им оттегляне. Дал е указания до Община Варна, че следва да изрази становище в едномесечен срок, считано от съобщението, като в съдебното заседание на 19.02.2020 г. ответникът е изразил съгласие с направеното изменение на исковете с молбата от 02.10.2017 г. Съдът го е приел за допустимо и е допуснал намаление на размера на предявените искове. С решението е направил извод за допустимост на предявените от Н. Мехмед, Д. Мехмед, Н. Ибрям, С. Георгиева, Б. Радев, К. Панова, К. Панов, С. Панова, К. Панов, Ж. Алекова и А. Кадир искове за присъждане на обезщетения за претърпени имуществени вреди от събореното жилище и унищожена покъщнина. Същият извод относно допустимостта е направил и по отношение на предявените искове за обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконосъобразна административна дейност на длъжностни лица от администрацията на Община Варна по събаряне на сградата, находяща се в гр. Варна, [жк], [улица] заради събореното единствено жилище от Н. Мехмед, Д. Мехмед, Н. Ибрям, С. Георгиева, Б. Радев, К. Панова, К. Панов, С. Панова, К. Панов, Ж. Алекова, А. Кадир, Т. Георгиев, Е. Димова, А. Димова, Н. Димова, С. Халил, М. Халил, М. Халил и Ю. Халил и заради довеждане до състояние на психичен срив и преждевременно настъпила смърт на Н. Мехмед във връзка със събаряне на къщата от Б. Радев, К. Панова, К. Панов, С. Панова, К. Панов, Ж. Алекова и А. Кадир.

Въз основа на установеното по делото от фактическа страна, съдът е приел исковете за присъждане на обезщетения за имуществени вреди за неоснователни, тези за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, предявени от лицата Н. Ибрям и Ж. Алекова заради съборената къща за основателни до размера от 5000,00 лв., респективно за неоснователни над тази сума до предявената такава от 40000,00 лв., а останалите предявени от тези лица и всички, предявени от останалите ищци настоящи касационни жалбоподатели искове за неимуществени вреди за изцяло неоснователни.

Първоинстанционният съд приел факта на събарянето на къщата на посочения адрес за установен въз основа на събраните доказателства, включително и въз основа на непротиворечивите показания на свидетелите. Събарянето било извършено в рамките на обявеното от кмета на Община Варна бедствено положение. Нареждането за извършване на действията по събарянето на обектите било дадено от общинската администрация и било извършено за сметка на Община Варна. Фактът, че сградата на [улица] била определена за събаряне, според съда, се установява от всички данни по делото, включително протокола от проведено заседание на Щаба за изпълнение на Общинския план за защита при бедствия от 30.06.2014 г. Съдът отчел, че административен акт за премахването на сградата не е издаван, а само такъв за евакуация на живущите в сградата. Като взел предвид, че предприемането на мярката по чл. 52, ал. 2, т. 3 от Закона за защита при бедствия е предвидена в две хипотези (за намаляване или предотвратяване на заплаха, произтичаща от бедствието), съдът приел, че по делото не били ангажирани доказателства за това. Приел, че действията по събаряне на постройката били възможни едва след издаване на заповед по чл. 195 ЗУТ, каквато в случая липсва.

В заключение съдът приел, че действията по събаряне на сградите на [улица] не се основават на административен акт или на закона. Направил извод, че било установено извършването на незаконосъобразни действия от страна на ответника - премахване на строеж при липсата на издаден индивидуален административен акт за това като първа предпоставка по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ.

От фактическа страна първоинстанционният съд е приел също така, че по делото не са представени доказателства, въз основа на които да се установи правото на собственост на ищците Н. Мехмед, Д. Мехмед, Н. Ибрям, С. Георгиева, Б. Радев, К. Панова, К. Панов, С. Панова, К. Панов, Ж. Алекова и А. Кадир по отношение на сградата на [улица]; сторените от тях, респективно от техните наследодатели, разходи за изграждане на къщата, както и стойността на извършените от тях подобрения (надстрояване, пристрояване, ремонт покрив, смяна дограма). Мотивирал се също така, че тези ищци не владеели имота на валидно правно основание, за да претендират вреди от незаконното му събаряне, като отделно от това приел, че само владението не би било достатъчно да се установят действително претърпените имуществени вреди. Приел, че не са представени доказателства, от които да се установи настъпването на твърдените имуществени вреди като последица от унищожаване на движимото имущество, в това число стойността на покъщнината. Съдът подробно обсъдил представените по делото доказателства, на които лицата се позовават относно придобиването, собствеността и стойността на движимите вещи, за които са въвели твърдение, че са погинали при събарянето на къщата поръчка, гаранционни карти, договор за лизинг, фискален и касов бон. Направил извод обаче, че те не установяват релевантните факти за уважаване на претенциите им (вкл. относно придобиването и собствеността на вещите). Съобразил и това, че част от тези вещи, предвид твърдяната дата на закупуването им, били амортизирани, а по делото не била установена стойността им към датата на събаряне на сградата, респективно погиването им. По тези причини съдът счел исковете за присъждане на обезщетения за имуществени вреди във връзка със събаряне на сградата и унищожаване на движимо имущество за неоснователни и недоказани и ги отхвърлил.

По отношение на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, настъпили като последица от събарянето на къщата от Н. Мехмед, Д. Мехмед, Н. Ибрям, С. Георгиева, Б. Радев, К. Панова, К. Панов, С. Панова, К. Панов, Ж. Алекова, А. Кадир, Т. Георгиев, Е. Димова, А. Димова, Н. Димова, С. Халил, М. Халил, М. Халил и Ю. Халил, съдът приел за установено и доказано, че само Н. Ибрям и Ж. Алекова са обитавали събореното жилище, което било единствено и с емоционална стойност за тях, имали са трайна връзка с него и са претърпели негативни емоции на стрес, тъга и безпокойство по повод събарянето му. За да приеме това съдът взел предвид казаното от свидетелите Ковачев, Асенов и Ангелов. Останалите лица не били назовани поименно, а за тези, които били посочени, не било установено какво е било емоционалното им отношение към жилището и дали от събарянето му са претърпели душевни болки и страдания. Същото не се установявало и от представените удостоверения от данъчната служба. За тези лица не било установено какво е емоционалното им отношение към къщата и дали са имали усещане, че това е тяхно жилище. Съдът обсъдил обстойно и приобщените по делото гласни доказателства. Приел, че показанията на свидетеля С. Сашев не съдържат конкретни факти, от които да се установи, че именно събарянето на къщата е предизвикало негативни емоции, физически болки и душевни страдания за лицата, за които се твърди, че са обитавали къщата, а не смъртта на Н. Мехмед (тоест, загубата на близък човек). Като се основал на разпоредбата на чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), позовал се на решения на ЕСПЧ и съобразил всички установени по делото и относими към въпроса доказателства, съдът е определил на Н. Ибрям и Ж. Алекова обезщетение в размер на по 5000,00 лв. за претърпени неимуществени вреди за исковия период вследствие на незаконосъобразна административна дейност, изразяваща се в събаряне на къща в гр. Варна, [жк], [улица], ведно със сумата в размер на 1372,68 лв., представляваща лихва за забава върху главницата, считано от 01.07.2014 г. до завеждане на иска, като отхвърлил исковете в останалата част до предявения размер от 40000,00 лв. С изключително подробни и обстоятелствени мотиви съдът обосновал извода си относно размера на обезщетението. Изрично посочил, че за индивидуализирането му съобразил причинените неудобства на лицата, душевните болки и страдания за периода, в който били лишени от жилище, съответно били настанени във фургони, както и отражението на това върху психиката, емоциите и ежедневните им навици.

За неоснователни съдът намерил и претенциите на Б. Радев, К. Панова, К. Панов, С. Панова, К. Панов, Ж. Алекова и А. Кадир за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на Н. Мехмед и изразяващи се в страдание за починалия роднина. Мотивирал се, че причината за смъртта на това лице е напредналото онкологично заболяване, отказ от негова страна да се лекува и другите съпътстващи заболявания, а не събарянето на обитаваното от Н. Мехмед жилище. В този смисъл съдът приел, че не е налице втората кумулативна предпоставка за ангажиране на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ - наличието на причинно-следствена връзка.

Предвид изхода на спора, съдът присъдил на Н. Ибрям и Ж. Алекова разноски за производството, а на адв. Маркова и на адв. Лозева адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА.

Решение 484 от 21.04.2020 г. е валидно и допустимо. То е частично неправилно само в частта, с която е отхвърлена изцяло претенцията на Б. Радев, С. Панова, К. Панов, А. Кадир, Д. Мехмед, С. Георгиева, М. Халил, М. Халил, Т. Георгиев, Е. Димова, А. Димова, Н. Димова и С. Халил за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, които те са претърпели като последица на незаконосъобразното събаряне на сградата, находяща се в гр. Варна, [улица] до размер на по 3000,00 лв. за всяко от лицата, а в останалата част е правилно.

При обявеното бедствено положение в Община Варна е било допустимо събарянето на сгради при наличие на основанията на чл. 52, ал. 2, т. 3 от Закона за защита при бедствия или на чл. 195 ЗУТ. В случая съдът е съобразил, че заповеди на кмета на Община Варна за събаряне на постройката не са представени. Впрочем, това е изрично признато и от Община Варна в представения още при първото гледане на делото в АС Варна писмен отговор на исковата молба акт за събаряне не е издаван, а били извършвани правомерни, неотложни аварийно-спасителни мероприятия по смисъла на Закона за защита при бедствия. За да бъдат предприети действия по събарянето обаче, е необходимо да бъде издаден административен акт, в който мотивирано да се обосноват предпоставките на посочените законови разпоредби, от които да е ясно на какво основание се предприемат действията по премахване. Заповедите имат за цел да уведомят собственици и обитателите за предстоящите действия и да им дадат възможност да се защитят.

Община Варна не е представила никакви доказателства, които да бъдат противопоставени на възприетото от съда от фактическа страна, че действията по събарянето на къщата са свързани с нейна незаконосъобразна административна дейност. Анализът на приобщените по делото доказателства води на еднозначен извод, че събарянето на постройката е резултат на незаконни фактически действия на лица, ангажирани от Община Варна за отстраняване на последиците от природното бедствие, случило се на 19.06.2014 г. в района на гр. Варна, [жк]. В този смисъл правилно гласните доказателства са били ценени в съвкупност с останалите доказателства по делото от първоинстанционния съд, който на основание всички тях е изградил фактическите си и правни изводи, които се възприемат като правилни от настоящия състав.

Незаконосъобразните действия са предприети по повод на обявеното със Заповед 2068 от 20.06.2014 г. на кмета на Община Варна бедствено положение. Те са незаконни, тъй като не се основават на влязъл в сила административен акт на кмета на община Варна, издаден на предвидено в Закона за защита при бедствия основание или на самия закон, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Изложените в решението изводи се основават на доказателствата по делото и са в съответствие с приложимия материален закон, споделят се от настоящия състав и е ненужно преповтарянето им. Впрочем, още с отменителното решение на Върховния административен съд от 05.12.2019 г. този въпрос е разрешен, доколкото в него е прието, че обосновано съдът при първото разглеждане на делото в АС Варна е приел, че процесната сграда е съборена без да е налице издаден индивидуален административен акт по смисъла на чл. 195, ал. 6 ЗУТ. По тези причини е направен извод, че действията на общината по разрушаването са незаконосъобразни, което обективира наличието на първата предпоставка от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ.

Правилни и обосновани на приобщените по делото доказателства са правните изводи на АС Варна за недоказаност претенцията на ищците в първоинстанционното производство за настъпване на имуществени вреди от събарянето на сградата. Не са представени доказателства за собственост на къщата, както и такива за имуществото, което се твърди, че е било унищожено при тази дейност. Без значение е посоченото в касационната жалба, че преди събаряне на къщата ищците имали законовата възможност да се снабдят с удостоверение за търпимост и да бъдат признати за собственици на основание давностно владение . Това твърдение е неотносимо към настоящото съдебно производство и твърдените факти в тази насока не следва да се съобразяват при извършване на преценка досежно основателността на тези искове. В този смисъл, в съответствие с материалния закон са изводите на съда за неоснователност на претенциите по причина, че в патримониума на ищците не е настъпила отрицателна промяна и то не е намаляло като последица на незаконосъобразната административна дейност. Същите изводи са относими и към претенциите за присъждане на обезщетение за имуществени вреди във връзка с погиването на покъщнината, за която се твърди, че се е намирала в къщата и е била собственост на ищците. Както правилно е съобразил първоинстанционният съд, представените доказателства не са достатъчни, за да се приеме, че вещите са придобити от лицата, които твърдят това. Нито касовите и фискални бонове, нито поръчката и гаранционните карти, нито фрагментарно представеното и прието по делото като доказателство заверено копие от договор за лизинг и приложение към него установяват собственост на вещите за ищците или за някого от тях. Не се установява и факта, че именно тези вещи са се намирали в къщата към момента на събарянето й, респективно, че са погинали при тази дейност. От представената поръчка за хол маса венге стр. не се установява кой е направил същата, както и факта, че масата е изработена, респективно доставена и предадена на някой от ищците. Гаранционната карта с приложен фискален бон не установява обстоятелството какво именно е закупено (вероятно телевизор/и, предвид означението в лявата страна на първия документ TV ) и от кого. Гаранционните карти с прикрепен към тях фискален бон от 24.09.2007 г. касаят покупката на хладилник, готварска печка и пералня от купувач Д. Коча, за когото, както правилно е съобразено от първоинстанционния съд, не се установява каква връзка има с ищците или с някого от тях. От договора за лизинг не се установява, дали сумите лизингови вноски са платени изцяло, в това число остатъчната стойност, както и дали, кога и на кого е предадено ъгловото канапе. Наред с това, датите на документите не кореспондират с казаното от свидетеля Ю. Ангелов в съдебното заседание на 24.10.2017 г. при първото разглеждане на делото в АС - Варна, че Н. Мехмед е закупувала покъщнина - ъглови дивани, хладилник и телевизори в края на 2011 г. Неустановено, впрочем, е и това какви именно вещи са се намирали в къщата към момента на събарянето й. Разпитаният при първото разглеждане на делото от АС Варна свидетел М. Милчев (вж. л. 319 и 320 от адм. д. 633/2017 г.) дава показания, че Къщата беше съборена от Общината, като вещите на хората останаха вътре в къщата, преди събарянето и Къщата беше вътре с вещите. Хората присъстваха, когато се събаряше къщата , но казаното от него е лишено от всякаква конкретика както по отношение на вещите, така и на хората. Ето защо, настоящият състав намира, че този свидетел не установява релевантни за спора факти. Предвид изложеното, изводите на съда за неоснователност на предявените претенции за присъждане на обезщетение за имуществени вреди са правилни. В тази насока съвсем необосновано се поддържа становище във втората касационната жалба, че в рамките на обичайните логически съждения било да се приеме, че домакинствата били оборудвани с мебели и електрически уреди. В исковото производство тези факти подлежат на доказване от страната, която ги твърди и съобразно разпределението на доказателствената тежест, указана от първоинстанционния съд, е следвало да бъдат установени и доказани от ищците, чиито са претенциите за обезщетяване със стойността на вещите. Доколкото това не е сторено, правилно съдът не е уважил тези предявени искове.

По отношение на претенциите за присъждане на обезщетение за настъпили неимуществени вреди, свързани с настъпването на смъртта на Н. Мехмед като последица на незаконосъобразната административна дейност на Община Варна по събаряне на къщата, съдът обосновано на доказателствата по делото е извел извод за пълна неоснователност на исковете на Б. Радев, К. Панова, К. Панов, С. Панова, К. Панов, Ж. Алекова и А. Кадир. Правилно е прието в обжалваното решение, че не е налице установена и доказана по делото причинно следствена връзка между дейността по събаряне на сградата и настъпилата смърт на Н. Мехмед. В тази насока заключението на експерта, изготвил съдебно психиатричната експертиза е достатъчно, за да обоснове направения от първоинстанционния съд извод, че дейността по събарянето на сградата не е причина за смъртта на лицето. Както обосновано е съобразено от експерта, по делото липсват данни и доказателства в периода от събарянето на сградата до смъртта на Н., тя да е била в тежко психическо състояние от негативни преживявания, свързани със загубата на дома й. Описаните заболявания в приложените по делото медицински документи, от които е страдала тя нямат, според експерта, пряка етиопатогенетична зависимост с прекарания стрес и със състоянието на имунитета. Категорично е и заключението, че състоянието на дезадаптация на Н. като последица на загубата на единствения й дом, не е причина за смъртта й. Най вероятната причина за смъртта на лицето е напредналото онкологично заболяване с множество усложнения, ведно с другите съпътстващи заболявания. Изрично е съобразено от вещото лице, че установеното онкологично заболяване на Н. е било в терминален стадий, поради което продължителността на живота й е била значително ограничена във времето.

Правилно съдът е уважил частично и частично е отхвърлил исковете на Ибрям и Алекова за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като е присъдил сумата от по 5000,00 лв. и ги е отхвърлил над тази сума до претендираната такава от по 40000,00 лв. Правилно е така приетото от съда, доколкото за тези лица е установена емоционална връзка със съборената къща и продължителното й обитаване, което се е явило предпоставка разрушаването й да породи у тях негативни преживявания, терзания, безпомощност, стрес, тъга и безпокойство. Не са приобщени никакви доказателства, от които да се установят вреди по големи от репарираните с определеното от състава на АС Варна обезщетение. Както вече се посочи по-горе, съображенията, които първоинстанционният съд е изложил, за да мотивира съдебния си акт в частта, с която е определил размера на обезщетението са изключително подробни, споделят се изцяло от настоящия състав и на основание чл. 221, ал. 2, изр. второ АПК с настоящото решение се прави препращане към мотивите на решението в тази част.

Предвид изложеното и доколкото по делото не са установени и доказани всички предпоставки по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Община Варна по всички предявени искове за присъждане на обезщетения за имуществени вреди и за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди на Н. Ибрям и на Ж. Алекова за горницата над сумата от 5000,00 лв. до претендирания размер на обезщетението от 40000,00 лв. (причинна връзка с твърдените вреди и самите вреди), съдът правилно ги е отхвърлил. Ето защо, в тези части Решение 484 от 21.04.2020 г., постановено по адм. д. 3445 по описа на АС Варна за 2019 г., като валидно, допустимо и правилно, следва да остане в сила. Не са налице релевираните касационни основания за неговата отмяна в посочените части. В посочените по - горе части обжалваният съдебен акт е постановен при правилно приложение на материалния закон, а изводите на съда са обосновани на приобщените по делото писмени и гласни доказателства, и приетите заключения на съдебно-техническата, съдебно-хидротехническата и съдебно-психиатрична експертизи. Доказателствата са обсъдени в решението поотделно и в съвкупност, като въз основа на тях и след правилната им преценка съдът е извел обосновани фактически и правни изводи, които се споделят от настоящия състав. Затова в тези части решението следва да остане в сила. То следва да остане в сила и в осъдителните Община Варна части.

По отношение изводите на първоинстанционния съд във връзка с претенциите за присъждане на обезщетение за настъпили неимуществени вреди като последица на събаряне на сградата, предявени от останалите ищци в първоинстанционното производство - Б. Радев, К. Панова, К. Панов, С. Панова, К. Панов, А. Кадир, Д. Мехмед, С. Георгиева, М. Халил, Ю. Халил, М. Халил, Т. Георгиев, Е. Димова, А. Димова, Н. Димова, Н. Мехмед и С. Халил, настоящият състав намира следното:

Правилна е крайната преценка на първоинстанционния съд, че доказателствата по делото не са достатъчни, за да се направи заключение, че К. Панова, К. Панов, Ю. Халил и Н. Мехмед са претърпели неимуществени вреди, които следва да се обезщетят. Правилно е прието от съда, че неустановено е останало по делото емоционалното отношение на тези лица към съборената сграда. Според настоящия състав за тях по делото не е установено и доказано по безспорен начин, че те са обитавали къщата. Документите, на които в касационната жалба се прави общо позоваване експертни решения на ТЕЛК, удостоверение за възбрана, документи за партида за плащане на данъци и т. н., а и удостоверенията за наследници и вписванията в тях не установяват действителния факт на обитаването, грижата за къщата като стопани, поддръжката й и въобще емоционално битовата свързаност на лицата с имота. Разпитаните по делото свидетели не установяват нищо конкретно в тази връзка относно кое именно лице свидетелстват, за кой период, а така също относно емоционалното състояние на лицата. Свидетелят В. Ковачев дава показания, че познава Н., но въпреки това казаното от него касае ищците по делото, без да ги индивидуализира с имена или по друг начин (вж. л. 322, 323 от адм. д. 633/207 г.). Наред с това, от казаното от него става ясно, че промяната в състоянието на Н. е с давност два три месеца преди провеждане на съдебното заседание на 26.09.2017 г., като конкретно споменава за промяна в състоянието на Н. през май април 2017 г., а и през лятото на 2017 г., когато тя била в безизходица. Предвид това, очевидно е, че показанията на този свидетел са относими към събития извън исковия период, поради което също следва да се приеме, че не установяват значими за делото факти. В същото съдебно заседание е разпитана и свидетелката Д. Кирилова, която дава показания, че в къщата на ищците живели 19 човека, но не била общувала много . Не конкретизира лицата, като конкретно говори единствено относно Н.. Показанията й са твърде неточни и дават основание да се направи извод, че свидетелката няма конкретни и точни лични възприятия относно фактите, за които свидетелства относно болестта на Н. сочи, че Температура явно е имала. (вж., л. 322, 323, пак там). Свидетелят С. Сашев (вж. показанията му на л. 323, 324, пак там) сочи, че в къщата са живели доста хора , Н., Н., Д. със семействата си и техните деца и поименно изброява лицата (с турските им имена, предвид отбелязаното от адв. Лозева). Показанията му имат обобщаващ характер. Той не сочи, че изброените лица са обитавали къщата именно към момента на събарянето й и в какъв период преди това. Той не е бил в гр. Варна и едва след това (не уточнява кога) разбрал, че къщата е съборена, че хората доста са се разстроили и Н. боледува . Той не дава показания относно емоционалното състояние на изброените лица и преживяното във връзка със събарянето на къщата. Свидетелят Ю. Ангелов (вж. л. 414, пак там) заявява, че познава Ж. и М., постоянно ги посещава, а в къщата (без да уточнява адрес и период, за който свидетелства) живели Н., К., Ж., Н., К.. На въпрос на адв. Маркова обаче, дали свидетелят е виждал някои от хората, които са ползвали къщата да е страдал, той отговаря, че Никой не е пострадал. Те бяха много зле, когато почина майка й, бяха зле финансово и със загубата на майка им беше тежко . Свидетелят К. Иванов не установява факта на живеене на ищците в къщата, тъй като дава показания за неустановени лица за сестрата на ищцата и нейните деца. Сочи, че по имена не ги знае, но по негови спомени там живеели три семейства, като бройката не може да каже. Споменава имената на Н. и Н., но не установява нещо конкретно. Свидетелят Б. Асенов дава показания, че не познава ищците както трябва . Познава само Ж., младо момиче, която посещавал в къщата на [улица] и след събарянето й я приел заедно с нейните братя и сестри при себе си в гр. Шумен. Виждал лицата (неуточнени) да плачат и гледал да ги успокои по някакъв начин. Предвид тази установеност по делото, правилно първоинстанционният съд е отхвърлил исковете на посочените лица за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди във връзка със събарянето на сградата, поради което и в тази част решението следва да остане в сила.

Въпреки горните установявания, Решение 484 от 21.04.2020 г. в частта, в която е отхвърлена изцяло претенцията на Б. Радев, С. Панова, К. Панов, А. Кадир, Д. Мехмед, С. Георгиева, М. Халил, М. Халил, Т. Георгиев, Е. Димова, А. Димова, Н. Димова и С. Халил за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, които те са претърпели като последица на незаконосъобразното събаряне на сградата, находяща се в гр. Варна, [улица] е частично неправилно. По делото са приобщени писмени доказателства, че след събаряне на посочената сграда тези лица са били настанени в жилищни контейнери (през месец юли и август за част от тях, л. 392-397 от адм. д. 633/2017 г. за М. Халил, М. Халил, Е. Димова, А. Димова и С. Георгиева) и по късно в Център за временно настаняване като пострадали от природното бедствие (л. 386 и сл., пак там Б. Радев, С. Панова, М. Халил, С. Халил, М. Халил, К. Панов, Е. Димова, С. Георгиева, Т. Георгиев, Н. Димова, А. Кадир, А. Димова и Д. Мехмед). Вярно е, че свидетелите не установяват пълноценно конкретното им емоционално състояние, но оставането без жилището, в което са живели до момента на събаряне на сградата е факт, провокирал съществена промяна в живота им и средата на обитаване. Той във всеки случай рефлектира върху правната им сфера по неблагоприятен начин. Преживяното в тази връзка от лицата е нарушило неправомерно нормалния им житейски ритъм, като оставането без дом им е създало само по себе си неудобства, извън обичайните, които следва да се обезщетят по предявения ред. Според настоящия състав обезщетение в размер на по 3000,00 лв. за всяко от тези лица е достатъчно, за да репарира претърпените от тях вреди. То следва да се присъди ведно със законната лихва, считано от 01.07.2014 г. до окончателното изплащане на сумите на обезщетенията. Предвид това, обжалваното решение в частта, с която са отхвърлени така предявените искове от Б. Радев, С. Панова, К. Панов, А. Кадир, Д. Мехмед, С. Георгиева, М. Халил, М. Халил, Т. Георгиев, Е. Димова, А. Димова, Н. Димова и С. Халил следва да се отмени в частта, с която те са отхвърлени до размера от по 3000,00 лв., а в останалата отхвърлителна тези искове част, то следва да остане в сила.

1. По касационната жалба срещу Решение 852 от 06.07.2020 г., постановено по адм. д. 3445 по описа на АС Варна за 2019 г.:

Това решение е постановено в производство по чл. 175 АПК, във вр. чл. 144 АПК и по реда на чл. 248 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК. Както се посочи, с него е отхвърлено искането на Н. Ибрям и Ж. Алекова за поправка на очевидна фактическа грешка и за допълване и изменение на Решение 484 от 21.04.2020 г. в частта за разноските. Съдът е изложил мотиви относно начина на изчисление на дължимото адвокатско възнаграждение и е приел, че не е налице хипотезата на очевидна фактическа грешка, която да бъде отстранена в производство по чл. 175 АПК. Посочил, че приложимата разпоредба е тази на чл. 8, ал. 1, т. 5 от Наредба 1 от 09 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, с което потвърдил приетото в Решение 484 от 21.04.2020 г., постановено по адм. д. 3445 по описа на АС Варна за 2019 г. относно разноските. Предвид уважената част на исковите претенции направил извод, че адвокатските възнаграждения са правилно определени. Не уважил и искането с правно основание чл. 248 ГПК, във вр. с чл. 144 АПК. Приел, че до приключване на устните състезания не било поискано присъждането на разноските, сторени пред Върховния административен съд при първото разглеждане на делото, което било необходимо за произнасянето по този въпрос.

Решението е валидно. То е недопустимо в частта, с която е отхвърлено искането за изменение на Решение 484 от 21.04.2020 г., постановено по адм. д. 3445 по описа на АС Варна за 2019 г. в частта за разноските, и допустимо и правилно в останалата част.

Не е налице несъответствие между съжденията на съда, намерили място в мотивите към съдебния акт и изразената негова воля в диспозитива му, което да обоснове извод за допусната очевидна фактическа грешка. В този смисъл правилна е преценката му, че не е налице допусната в решението такава, която да бъде отстранена в производство по чл. 175 АПК. Ето защо, като е отхвърлил това искане съдът е постановил правилно решение в тази част, което следва да остане в сила.

Искането, отправено до АС Варна в останалата част е било такова за изменение на Решение 484 от 21.04.2020 г. в частта за разноските (така е прието и в мотивите), а не и за негово допълване, както неправилно е посочил съдът във втория диспозитив на Решение 852 от 06.07.2020 г. В тази връзка, първоинстанционният съд съвсем обосновано е констатирал и отразил в мотивите на решението от 21.04.2020 г., че списък на разноските не е представен. При съобразяване на приетото по т. 9 от Тълкувателно решение 6 от 06.11.2013 г., постановено по тълк. д. 6 за 2012 г. на Общото събрание на Гражданската и на Търговската колегия на Върховния касационен съд и след като е отчел липсата на списък, съдът е следвало да не разглежда искането, а да го остави без разглеждане.

Правилна е преценката на първоинстанционния съд, че по делото не е представен списък на разноските. Това се сочи и в жалбата на адвокатите срещу решението от 06.07.2020 г. Представената молба на л. 445 от адм. д. 633 по описа на АС Варна за 2017 г. не съставлява такъв за настоящото производство. На първо място, тази молба не съдържа необходимите реквизити на списъка по чл. 80 ГПК, които макар да не са нормативно регламентирани, предполагат разноските да са индивидуализирани и посочени за всеки от ищците и по пера. В допълнение не са уточнили дописаните 50,00 лв. за какво се претендират. Освен горното, след това е проведено производството пред Върховния административен съд, за което сега също се претендират разноски. В тази връзка е относимо и приетото по т. 2 от посоченото по горе тълкувателно решение. Наред с това, производството пред Върховния административен съд се е развило в последващ подаването на посочената молба момент, поради което тя не може да бъде ценена като списък на разноските за цялото производство, тъй като търсените разноски не са включени в нея.

Предвид така приетото, Решение 852 от 06.07.2020 г. в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил искането за изменение на Решение 484 от 21.04.2020 г. следва да бъде обезсилено, вместо което да се постанови решение в тази част, с характер на определение, с което искането да бъде оставено без разглеждане.

При този изход на спора в касационното производство, предвид представените договори за правна защита и съдействие, оказаното безплатно процесуално представителство и пререшаване на част от спора по същество на претенциите на Б. Радев, С. Панова, К. Панов, А. Кадир, Д. Мехмед, С. Георгиева, М. Халил, М. Халил, Т. Георгиев, Е. Димова, А. Димова, Н. Димова, С. Халил, на адв. В. Маркова и на адв. Ц. Лозева се следва присъждането на сума в размер общо на 1803,37 лв. за адвокатско възнаграждение за първоинстанционните производства (след приспадане на присъденото) и за касационните производства.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо и изр. второ, както и ал. 3 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение