Решение № 329 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1789/2010 г.

Решение № 329 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1789/2010 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Емил Томов Производството е по реда на чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. И. М. срещу решение № 245 от 15.05.2010 г. по гр. дело № 315/2009 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което е обезсилено решение № 3 от 10.01.2010г на Велинградски РС по отхвърлен иск на основание чл. 45 от ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди като произнесено по иск на "незаявено правно основание". Насрещна жалба срещу същото решение е постъпила и от Т. Д. Оплакването и на двете страни е, че въззивният съд неправилно е обезсилил и върнал делото за ново разглеждане в първа инстанция, вместо да разгледа спора. Касационната жалба на В. И. М. съдържа искане за отмяна на решението като процесуално незаконосъобразно във връзка с неправилно и произволно възприетия от въззивния съд предмет на ищцовата претенция. През целия процес ищецът е търсел вреда от клеветническо твърдение и въз основа на тези изложени факти е градил претенцията си, неправилно възприети и недопустимо указани при връщане на делото за ново разглеждане като вреди, произтичащи от обида. В насрещната касационна жалба ищецът по делото Т. Г. Д. изтъква, че въззивният съд е следвало да се произнесе, като самостоятелно прецени дали се касае за обида или за клевета, по изложените факти. С определение № 528 от 28.04.2011 г. състав на III г.о. на ВКС е допуснал до разглеждане и двете касационни жалби при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалния въпрос за правомощието на въззивния съд да върне делото за ново разглеждане на основание чл. 270, ал. 3 предл. последно от ГПК, предвид противоречие на решението с указания от задължителната за съдилищата практика по въпросите на служебната компетентност на въззивния съд (т. 3 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г., т. 4 от ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. ОСГК), както и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, за да се изведат по тълкувателен път признаците на основанието "разгледан непредявен иск" по чл. 270, ал. 3 от ГПК, по начин, който да не допуска неправилното им тълкуване в случай като настоящия. В исковата молба са били изложени обстоятелствено изказвания на ответницата в присъствие на ищеца и трети лица, уронили авторитета му като управител на фирма и гражданин, тъй като разпространените на всеослушание от ответницата твърдения са неверни, злепоставящи и с тях се приписват престъпленията присвояване в особено големи размери и подбудителство към лъжесвидетелстване. Вредоносно е и изявлението, че ищецът е "съсипал" фирмата с "некадърното си управление", твърдението е, че така се приписва престъплението безстопанственост. Вреди на основание чл. 45 от ЗЗД са претендирани от ищеца за всяко от трите изказвания, като засягащи честта, достойнството и доброто му име, а с допълнителна молба е посочен и общ размер на петитума. Предпоставките за деликтна отговорност са обсъдени от първостепенния съд по отношение на всяко от изявленията по отделно, като искът за обезщетение на вреди е отхвърлен по отношение на всяко от тях. За да обезсили решението въззивният съд е приел то е произнесено на основание вреди, произтичащи от клевета (чл. 147 от НК), а не вреди от обида (чл. 146 НК), че ищецът е изменил основанието на иска си предвид допълнителната молба и заявеното в нея, че е засегната честта, достойнството е доброто му име в колектива и така от първоначалното твърдение, че е наклеветен, е основал иска си на друго обстоятелство - че е обиден. При дадено от въззивния съд процесуално разрешение - обезсилил е решението на първа инстанция като произнесено по твърдения за клевета, вместо по твърдение за обида, обжалваният съдебен акт е в противоречие с указанията в т. 1 и т. 9 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г. относно ограниченото правомощие на въззивната инстанция да връща делото за ново разглеждане, в противоречие с указанията по т. 13, т. 14 от ТР № 1/2000 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС като задължителна за съдилищата тълкувателна практика, тъй като при формиране на извода какъв иск е предявен и дали същият е разгледан, не е направено отграничение между изложение на обстоятелства в исковата молба и изложение на доводи, в случая правни. Квалификациите на самия ищец и защитата му по относимостта на заявените факти към предпоставките за уважаване на иска, са приети за основание, на което същият е предявен. В своята практика, включително в решения № 124 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г. IV г. о, реш. 398/2010 г. по гр. д. № 738/2009 г. на IV г. о, реш. № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на IV г. о, реш. по гр. д. № 1470/2010 г. III г. о по реда на чл. 290 от ГПК, Върховен касационен съд е указвал, че основанието на чл. 270, ал. 3, предл. последно от ГПК (чл. 209, ал. 1 от ГПК, отм.) е налице само при разгледан непредявен иск, т. е когато в нарушение на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран или когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се позовава. Позоваването е чрез изложение на факти и искане, формулирано в исковата молба и съдът следи то да е съответно на изложението по обстоятелствата, на които се основава. В това се изразява предявяването на иска. Ако искът е по чл. 45 от ЗЗД, за обезщетение на неимуществени вреди, причинени от описаното в исковата молба поведение на ответницата и е казано в какво се изразяват те, това е искът, който следва да бъде разгледан и правните доводи за това дали поведението на ответницата съставлява клевета, обида или и двете, нямат отношение към предявяването му. По въпроса, обусловил допускане на касационното жалба до разглеждане по критерия на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, Върховен касационен съд, III г. о, намира следното: Правните понятия, с които ищецът още в исковата молба или неговата защита в последствие, означава изложените с иска обстоятелства, за да ги свърже с произтичаща от конкретна правна норма последица, за да им придаде значението на фактически състав по смисъла на конкретна правна норма или друго правно значение, е относимо към правните, а не към фактическите твърдения на страната, към собствено поддържаната квалификация или констатация. От употребата на правни понятия в исковата молба или в защита, не може да се гради безусловно извод за предявено или непредявено основание на иска, което въззивният съд следва да има предвид при упражняване на компетентността си по чл. 270, ал. 3 от ГПК. Обстоятелствено твърдение е вредата и нейното естество, а правна е констатацията, че определено изказване или действие, по изложени с иска негови фактически признаци и обстоятелства, при които е обективирано или възприето, съставлява обида, клевета, или и двете. Касационната жалба на В. И. М., както и насрещната касационна жалба на Т. Г. Д., са по същество основателни в общото си оплакване за неправилност на въззивното решение, поради допуснато нарушение на съществени процесуални правила. Въззивното решение е в противоречие с практиката на Върховен касационен съд по въпроса за служебните задължения на съда. Неправилно е прието, че на първа инстанция е разгледан непредявен иск. Така се накърнява правото на страните да получат произнасяне по спорното право на втора инстанция. Превратно изтълкуван и неправилно е приложен чл. 270, ал. 3 от ГПК. Обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и делото върнато на друг състав при същия съд, който да разгледа спора по същество. Следва да се има предвид, че постановяването на диспозитив по иска в този вид, при съобразяване с разделно формулирания петитум, не означава съдът да е възприел множество различни вреди, самостоятелни основавания на отделни искове за обезщетение, вместо една неимуществена вреда, за която да определи справедливо обезщетение. Но дори неправилно да е преценено наличие на обективно съединени искове, вместо един иск, в случая решението не е недопустимо. Водим от горното, Върховният касационен съд, III г. о.