Решение № 1306 от 30.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5580/2017 г.

Решение № 1306 от 30.01.2018 г. на ВАС по адм. д. № 5580/2017 г., II о., докладчик съдията Любомира Мотова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Р. М. Е., подадена чрез пълномощника й адв. Д. С., срещу решение № 147 от 24 март 2017 г., постановено по адм. дело № 666/2016 г. по описа на Административен съд П., с което е отхвърлена жалбата й с искане за обявяване за нищожност на заповед № ДК-02-ЮЦР-267/09 октомври 2012 г. на началника на Регионална дирекция за национален строителен контрол - Южен централен район (РДНСК-ЮЦР). В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответникът - началникът на Регионална дирекция за национален строителен контрол - Южен централен район, в съдебно заседание чрез процесуалния си представител юрк. Аврамов, излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че оспореното решение е правилно. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството пред Административен съд П. е образувано по жалба на Р. М. Е. срещу заповед № ДК-02-ЮЦР-267/09 октомври 2012 г. на началника на РДНСК-ЮЦР, с която на основание чл. 225, ал. 1 (ДВ, бр. 65 от 2003 г.) във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията (ЗУТ) е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: "Жилищна сграда", находящ се в поземлени имоти № 257 и № 258 в кв. 21 по плана на с. К., общ. Велинград. Съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган и при издаването й не са допуснати съществени нарушения, които да водят до нищожност на административния акт. В тази връзка съдът е изложил мотиви и относно липсата на предпоставките за търпимост на незаконния строеж, с оглед на което е отхвърлил жалбата. Решението е правилно. Изводите на съда за валидност и законосъобразност на оспорената заповед на всички основания по чл. 146 от АПК са направени въз основа на доказателствата по делото. Решението е постановено в съответствие с приложимите материалноправни норми. Не се констатират съществени нарушения на съдопроизводствените правила или необоснованост на съдебния акт. От данните по делото безспорно е установено, че през 2010 г. в поземлени имоти № 257 и № 258 в кв. 21 по плана на с. К., общ. Велинград, собственост на Салих и Р. Е. е изградена масивна сграда с размери 8.85м./8.15 м., състояща се от 9 броя стоманобетонови колони, стоманобетонова плоча и пояси, с двускатен покрив, покрит с керемиди и монтирана алуминиева дограма. Установено е също така, че за осъщественото строителство не са одобрявани инвестиционни проекти и не е издавано разрешение за строеж. При тези данни законосъобразно съдът е приел, че извършеното представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, който съгласно легалното определение на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ е незаконен. Строежът е пета категория съгласно чл. 137, ал. 1, т. 5, б. "а" от ЗУТ. По силата на чл. 225, ал. 1 (ДВ, бр. 65 от 2003 г.) от ЗУТ, действал към момента на издаване на оспорената заповед, началникът на Дирекцията за национален строителен контрол или упълномощено от него длъжностно лице издава заповед за премахване на незаконни строежи или на части от тях. Съгласно т. 3 от заповед № РД-13-229/02 юли 2012 г. началникът на ДНСК е предоставил правомощията си по да издават заповеди за премахване на незаконни строежи по чл. 222, ал. 1, т. 10 и чл. 225, ал. 1 от ЗУТ на началниците на Регионални дирекции за национален и строителен контрол. В настоящия случай заповедта за премахване на незаконния строеж е издадена от началника на РДНСК - ЮЦР, с оглед на което същата се явява издадена от материално и териториално компетентния административен орган. Предвид твърденията на жалбоподателката относно времето на извършване на строителството, съдът правилно е приел, че предпоставките на § 16, ал. 1, 2 и 3 от ПР на ЗУТ и тези на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИДЗУТ са неприложими и при всички хипотези строежът не е търпим и подлежи на премахване. Това е така, тъй като дори и да е бил изграден преди 2001 г., то той не е бил допустим нито по правилата и нормативите, действали по време на извършването му, нито по сега действащия закон, като същият е изграден в имот извън регулация, същият липсва и в представените скици на имотите от 2012 и 2013 г., както и не е отбелязан в нотариалния акт от 2012 г. за придобиване по давност на цитираните по-горе недвижими имоти. За пълнота следва да се посочи, че строежът не е търпим и съобразно критериите на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД ЗУТ. С тази разпоредба не се изключва приложението на § 16, ал. 1, 2 и 3 от ПР на ЗУТ, нито пък се въвежда ново основание за търпимост на строежите. Тя е допълнение към § 16 от ПР на ЗУТ, като въвежда нов, четвърти период за обявяване на строежите за търпими. Този нов период включва строежи, извършени в периода от 01 юли 1998 г. до 31 март 2001 г. Цитираната разпоредба има материалноправен характер и при липсата на норма за обратното й действие, тя е приложима само по отношение на актове за премахване на незаконни строежи, издадени след влизането й в сила на 26 ноември 2012 г., какъвто настоящият случай не е. Не е приложима за висящи съдебни производства по оспорване на актове от посочения вид, издадени преди влизането й в сила. Съгласно чл. 142, ал. 1 от АПК съответствието на акта с материалния закон се преценява към момента на издаването му. Преди всичко следва да се отбележи, че по отношение компетентността на издателя на оспорения административен акт административният съд е изложил подробни мотиви. Такива са изложени и по отношение второто визирано от касатора нарушение - връчването на констативния акт и участието на жалбоподателката в административното производство. В тази връзка следва да се допълни, че макар и като нарушение на административнопроизводствените правила, невръчването - дори и да е налице такова, на констативния акт, не е съществено и съответно не води до отмяната на акта като незаконосъобразен, още повече, че в случая се разглеждат единствено пороци, водещи до неговата нищожност. Това е така, тъй като оспорващата е имала възможност да изложи възраженията си и да представи доказателства за тях и пред съда, което право тя е упражнила. Неоснователно е и възражението на касаторката относно допуснато нарушение на чл. 8 от ЕКПЧ. Преди всичко следва да се посочи, че това възражение е било обсъдено от административния съд, като изводите му се споделят напълно от касационната инстанция. К. Е. не се е възползвала от предоставената й от закона възможност да узакони изградената от нея сграда. Изложените в тази връзка твърдения за наличието на такова производство не са подкрепени с доказателства. Такива не са представени и в настоящото производство. Неоснователно е позоваването на делото "Йорданова и други срещу България" на Европейския съд по правата на човека, доколкото това дело касае проблеми, различни от настоящите. С оглед горното и предвид липсата на релевираните в касационната жалба основания, оспореното решение като валидно, допустимо и правилно ще следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора и своевременно направеното искане от страна на процесуалния представител на ответника по касация, касаторът ще следва да бъде осъден да заплати на Регионална дирекция за национален строителен контрол - Южен централен район направените пред касационната инстанция разноски в размер на 100.00 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК (изм. и доп., ДВ бр. 8 от 24.01.2017 г, ) вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ и с оглед процесуалните действия от страна на ответника в производството. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,