Решение № 89 от 9.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4008/2018 г.

Решение № 89 от 9.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4008/2018 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Веселка Марева Производство по чл. 290 ГПК. Допуснато е касационно обжалване на решение № 729 от 28.05.2018 г. постановено по гр. д. № 40/2018 г. на Пловдивски окръжен съд в частта му, с която е оставено в сила решение № 69 от 28.02.2017 г. по гр. д. № 235/2004 г. на Карловски районен съд в частта за отхвърляне на предявената от В. Й. Т. и В. Б. Т. против Д. М. П. и И. Д. Т. претенция за заплащане на подобрения, изразяващи се в изграждане на нов магазин с изба под него, в размер на общо 11 000 лв., от които 7000 лв. дължими от двете ответници като наследници на М. Т. и 4000 лв. дължими само от Д. П.. Касационната жалба е подадена от В. Й. Т. и В. Б. Т. чрез пълномощника адв. А.. Поддържа, че решението е очевидно неправилно, тъй като е вътрешно противоречиво - съдът е приел, че претенцията е доказана в определен размер, но я е отхвърлил, допускайки глобализиране на различни по вид облигационни претенции със самостоятелен характер. Сочи се и противоречие с практиката относно дадената от съда правна квалификация на претенцията, както и по произнасянето на съда по въпроса кое лице има качеството на добросъвестен подобрител и от какви права може да се ползва той. Ответниците по касационната жалба Д. П. и И. Т. в писмения си отговор изразяват становище за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Касационното обжалване е допуснато поради съмнение за очевидна неправилност на крайния извод, че претенцията за подобрения, касаеща изграждането на магазин с изба, следва да бъде отхвърлена, въпреки че според съда е доказана в размер на 4106, 68 лв, както и на извършеното от въззивния съд сумарно произнасяне по претенции за подобрения, които са самостоятелно предявени и първоинстанционинят съд се е произнесъл по тях с отделни диспозитиви. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното: Производството е по иск по сметки, предявен във втората фаза на делбата. Ищците В. и В. Т. са предявили множество претенции за подобрения в съсобствения имот, групирани в девет раздела според вида и характера на извършените работи и обектите, до които се отнасят, като всяка от тези групи претенции е конкретизирана по пера и размер спрямо двете ответници. Предмет на касационно обжалване е само претенцията по т. 8 за изграждане на нов магазин с изба под него със застроена площ 19 кв. м. и навес във вътрешния двор. Разглеждайки всички предявени подобрения първоинстанционният съд е приел, че ищците не са манифестирали действия, с които да своят частите на съсобствениците, а са били държатели на чуждите идеални части. Строителните работи са извършени със съгласието на тогавашния съсобственик М. Т. /праводател на ответниците/, при което отношенията следва да се уредят по правилата на чл. 30, ал. 3 ЗС. Преценявайки размера на претенциите е счел, че тази по т. 8 /за изграждане на магазина/ не е доказана и следва да се отхвърли, тъй като не са налице безспорни доказателства, че дейностите са финансирани изцяло със средства на ищците. С решението са уважени претенциите по т. 3 /за втория жилищен етаж/, т. 4 /за оформяне на нова стълбищна клетка/ и т. 6 /за оформяне на ново подпокривно пространство/, а останалите са отхвърлени, включително тази по т. 8 за магазина. Въззивният съд е сезиран с жалба от В. и В. Т. срещу изцяло отхвърлените претенции по чл. 286 ГПК (отм.); относно изграждането на магазина /т. 8 и относно изграждането на пристройка - юг /т. 1/ - това е раздел ІІ от жалбата, както срещу отхвърлените части на претенциите за подобрения досежно втория етаж /т. 4 и новото подпокривно пространство /т. 6/ - раздел ІІІ от жалбата. Разглеждайки жалбата, Пловдивски окръжен съд също е изложил съображения, че ищците нямат качеството на добросъвестни подобрители и поради това не може да им бъде присъдена увеличената стройност на имота, а имат правата на обикновени подобрители - да получат стойността на направените разходи. Качеството им на добросъвестни владелци е отречено с решението по допускане на делбата, с което е отхвърлено предявеното от тях възражение за придобиване по давност. Прието е, че Т. се явяват владелци на притежаваните от тях идеални части и държатели на частите на останалите съсобственици, поради което претенциите за подобрения не могат да се квалифицират по чл. 72, ал. 3 или чл. 74, ал. 2 ЗС. Доколкото е установено, че подобренията са вършени със знанието и съгласието на другите съсобственици, то правното основание на претенцията е чл. 30, ал. 3 ЗС и те имат право на действително извършените разходи. Такива разходи относно изграждането на магазина са установени от представените договор за строителство от 28.11.2006 г. и допълнително споразумение от 14.02.1997 г., разписки към тях, както и от показанията на свидетеля Т.. Поради това тази претенция съдът е намерил за доказана и основателна в общ размер от 4106, 68 лв. По-нататък съдът е посочил, че с първоинстанционното решение са уважени претенции по сметки общо в размер на 18 730, 04 лв. Поради това и с оглед забраната за влошаване положението на жалбоподателя, съдът е приел, че не може да присъди по-малка сума от определената с първоинстанционния акт и затова е оставил в сила решението в обжалваните части относно отхвърлените претенции за подобрения, включително и тази по т. 8. По основанието за допускане на касационното обжалване. При така изложените мотиви се явява вътрешно противоречив и нелогичен крайният извод, че претенцията за подобрения за изграждането на магазин с изба следва да се отхвърли, независимо че е доказана и основателна за 4106, 68 лв., понеже на ищците вече са присъдени претенции по сметки в по-висок размер. Предявяването на сметки в делбата /чл. 346 ГПК/ е форма на обективно съединяване на осъдителни искове във втората фаза на производството. Предмет на тези претенции могат да са различни облигационни вземания, като по всяко от тях съдът дължи отделно произнасяне. Когато са предявени множество претенции за подобрения, отнасящи се до различни части на съсобствения имот, групирани според обекта, за който се отнасят и индивидуализирани по размер, то са налице множество съединени искове и съдът следва да разгледа всеки един от тях и да се произнесе по основателността му. Съответно, при обжалване на решението само по някои от тези самостоятелни претенции въззивният съд дължи произнасяне в рамките на предявения размер на конкретния иск, без оглед изхода на спора по останалите подобни искове, но с друг предмет. Горните разсъждения сочат на очевидна неправилност на обжалвания акт в частта, с която съдът е приел, че не може да уважи иначе доказаната претенция за изграждане на магазина, поради това, че вече са уважени други искове за подобрения в по-висок размер и положението на жалбоподателя не може да се влошава. При тази констатация следва да се пристъпи към разглеждане на спора по същество. Претенцията по т. 8 за изграждане на нов магазин с изба под него със застроена площ 19 кв. м. и навес във вътрешния двор е предявена за 11 000 лв., от които 7000 лв. се претендират от наследниците на починалия в хода на делото М. Т. - И. Т. и Д. П., а 4000 лв. само от Д. П.. Претенцията обхваща строително-ремонтни дейности в 22 точки, посочени в молба на л. 298 и сл. от първоинстанционното дело. Стойностите на отделните СМР са посочени в молбата на л. 353 от същото дело. Прието е по отношение на останалите подобрения и в тази част въззивното решение е влязло в сила, че ищците нямат правата по чл. 72, ал. 3 или чл. 74, ал. 2 ЗС, а отношенията между съсобствениците досежно подобренията се уреждат от правилото на чл. 30, ал. 3 ЗС, тъй като са извършени със знанието и съгласието на другите съсобственици, при което им се дължат действително направените разходи. По тази причина са несъстоятелни оплакванията в жалбата, че касаторите имат право на увеличената стойност на имота. Установено е, че изграждането на магазина е осъществено през 1996 - 1997 г., като за целта е сключен на 28.11.1996 г. договор за строителство от В. Т. с ЕТ "Стройексперт-Магдалена Василева" и допълнително споразумение към него /л. 58-61 от първоинстанционното дело/. Приложени са актове за извършените дейности - л. 188 и сл. от първоинстанционното дело и квитанции за извършени плащания по договора от В. Т. /л. 62, 63, 107, 108, 188/. Установено е, че подготвителни строителни работи по изграждането на магазина са извършвани от Н. Т., който е разпитан като свидетел в първата фаза на делбата и в негова полза също е заплащано възнаграждение видно от разписки на л. 114, 116 от делото на Карловски районен съд. Събраните свидетелски показания установяват, че магазина е изграден със средства на В. и В., които наемали майстори – това изнася св. Т. и се потвърждава от разпитаните пред въззивната инстанция свидетели Е. И. и Д. Т., които са категорични, че магазинът е направен от В. в неговата половина от двора. Свидетелката Б., посочена от ответниците, установява, че М. е участвал с труд в строителството, но конкретно за магазина не знае. При тези доказателства следва да бъде споделен изводът на въззивния съд, че от страна на ищците са доказани извършени разходи за изграждане на магазина в общ размер на 4106, 68 лв. От тази сума съобразно дяловете в съсобствеността на дворното място наследниците на М. Т. - И. Т. и Д. П. дължат на ищците 5/18 части или 1141 лв., а Д. П. дължи 3/18 или 684 лв. При тези изводи въззивното решение на Пловдивски окръжен съд следва да се отмени в обжалваната част, с която е потвърдено извършеното от първата инстанция отхвърляне на иска за подобрения по т. 8 от молбата на В. и В. Т.. Вместо това следва на касаторите да се присъдят горепосочените суми за направените от тях разходи по изграждане на магазина с изба и навес. Претенция за законна лихва от ищците не е предявена и такава не се присъжда. По разноските. Касаторите претендират такива и са направили разходи в размер на 1253 лв. съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК. Според уважената част на иска им се полагат 208 лв. Ответниците също претендират разноски и са направили такива в размер на 1000 лв. От тях с оглед отхвърлената част на иска им се дължат 834 лв. По компенсация следва ищците да заплатят на ответниците 626 лв. Върху уважената част на претенцията ответниците дължат държавна такса в размер на 73 лв., а върху отхвърлената част ищците дължат държавна такса 367 лв. Доколкото с първоинстанционното решение таксата е поставена изцяло в тежест на ищците, то следва да се постанови отмяна и в тази част, и държавната такса да се разпредели между страните съответно на уважената и отхвърлената част. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.