Решение № 117 от 31.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 2592/2017 г.

Решение № 117 от 31.05.2018 г. на ВКС по т. д. № 2592/2017 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова Производството е по реда на чл. 48 и сл. ЗМТА. Предявен е иск от [фирма] - [населено място], против [фирма] за отмяна на арбитражно решение от 27.09.2017 г., постановено по в. арб. д. 13/2016 г. от Търговски арбитражен съд при Национална юридическа фондация, на основание чл. 47, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗМТА. Ищецът моли за отмяна на арбитражното решение като поддържа, че то е постановено при липса на арбитражно споразумение, постигнато съгласно изискванията на чл. 7 ЗМТА. Твърди, че представляващият [фирма] управител не е давал съгласието си и не е подписвал документ, съдържащ арбитражна клауза по отношение на разрешения с арбитражното решение правен спор; че не е налице съгласие при условията на чл. 7, ал. 3 ЗМТА, тъй като компетентността на арбитражния съд е оспорена изрично с отговора на исковата молба; че въпросът за компетентността на арбитражния съд е бил спорен в хода на цялото арбитражно производство; че арбитражният съд е интерпретирал неправилно заключението на назначената в арбитражното производство графологична експертиза и събраните свидетелски показания, които водят до категоричен извод, че споразумението не е подписано и потвърдено от управителя на дружеството. Навежда доводи, че разпоредбите на чл. 298, ал. 1, т. 1 и т. 2 ТЗ и чл. 301 ТЗ не могат да намерят приложение при преценката за наличие на арбитражно споразумение и че сключеният между страните договор № 20/П/2014 от 10.05.2014 г. е неотносим към въпроса за компетентността на арбитражния съд, тъй като в исковата молба ищецът по арбитражното дело не е основал претенцията си на него. Ответникът [фирма] със седалище в [населено място], обл. Л., изразява становище за неоснователност на иска и за неговото отхвърляне по съображения, изложени от процесуалния му представител в отговора на исковата молба и в откритото съдебно заседание по делото. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на доводите на страните и на доказателствата по делото, съобразно правомощията в производството по чл. 48 ЗМТА, приема следното: Предявеният иск е допустим - предявен е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА. Производството по в. арб. д. № 13/2016 г. е образувано пред Търговски арбитражен съд при Национална юридическа фондация (Т. при Н.) по искова молба на [фирма], преобразувано в [фирма]. С исковата молба са предявени осъдителни искове срещу [фирма] за заплащане на сумата 30 118 лв. - дължима цена на продаден бетон за периода 28.09.2014 г. - 03.08.2015 г., и 3 011.80 лв. - неустойка за забава. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е посочил, че претендираните вземания произтичат от споразумение от 29.09.2016 г., с което страните са установили в отношенията помежду си дължимостта на сумите и условията за плащането им, но поетите задължения не са изпълнени от ответника. При предявяване на иска ищецът [фирма] е посочил арбитър, без да конкретизира от какво произтича компетентността на сезирания арбитражен съд да разгледа спора. С депозираната пред Т. при Н. искова молба е представено споразумение от 29.09.2016 г. между [фирма] и [фирма]. Според съдържанието на споразумението, страните признават за установено, че към 29.09.2016 г. [фирма] дължи на [фирма] сумата 30 118.07 лв., произтичаща от дължими неплатени доставки на бетон по договор № 20/П/2014 и 12 бр. фактури за периода 29.08.2014 г. - 03.08.2015 г., подробно описани в приложение № 1, и се съгласяват задължението за посочената сума да бъде погасено съобразно условията на т. 2, а при неизпълнение в уговорените срокове да бъде начислена неустойка за забава в размер на 10 % от неплатения дълг. В т. 6 на споразумението е посочено, че споровете, породени от тълкуването и изпълнението на "настоящата спогодба", ще се решават между страните по споразумение, а ако такова не може да се постигне - от Т. при Н. [населено място]. В уводната част на споразумението е отразено, че при сключването му [фирма] е представлявано от управителя В. Г., като под текста са положени подпис и печат на дружеството. След връчване на препис от исковата молба ответникът [фирма] е подал отговор, с който е оспорил компетентността на Т. при Н. да разгледа повдигнатия от ищеца спор и е поискал производството по арбитражното дело да бъде прекратено. Липсата на компетентност е обоснована с твърдения, че [фирма] не е давало съгласие за отнасяне на спора пред арбитражен съд и че споразумението от 29.09.2016 г. не е подписано от управителя на дружеството. Оспорена е истинността на споразумението и обективираната в него арбитражна клауза, като са направени и възражениия срещу основателността на исковете. Възражението за липса на компетентност е поддържано до приключване на арбитражното производство. В хода на арбитражното производство е прието заключение на съдебнопочеркова експертиза, според което подписите за [фирма] в споразумението и приложение № 1 към него не са положени от В. К. Г. - управител на дружеството. Събрани са и свидетелски показания по спорния между страните въпрос дали управителят В. Г. е знаел, респ. кога е узнал, за споразумението. Обстоятелството, че споразумението от 29.09.2016 г. не е подписано от управителя на [фирма], е признато от процесуалния представител на [фирма] в проведеното на 28.03.2018 г. открито заседание в производството по чл. 48 ЗМТА. Във връзка с оспорванията и възраженията на ответника ищецът е представил пред арбитражния съд договор № 20/П/2014 г. от 10.05.2014 г. между [фирма] и [фирма] със срок на действие 31.12.2014 г. за продажба на бетон, индивидуализиран като вид, количество и единични цени. В договора е посочено, че неделима част от него са "Общи търговски и платежни условия на [фирма], "записани на задната част на този договор". В т. 6.2 от Общите условия е предвидено, че всички спорове между страните във връзка с договора ще се разглеждат и решават от Търговския арбитражен съд при Националната юридическа фондация в [населено място]. С писмено становище от 13.06.2017 г. ответникът [фирма] е уведомил арбитражния съд, че оспорва ксерокопираните на гърба на договора от 10.05.2014 г. общи условия и твърди, че те не са били част от съдържанието на договора при подписването му от управителя на дружеството, поради което възразява срещу обвързаността си от тях и от обективираната в съдържанието им арбитражна клауза. В становището е изразена позиция, че договорът от 10.05.2014 г. е неотносим към спора, тъй като в исковата молба ищецът не е основал претенцията си на него и не е извел арбитруемостта на спора от неговото съдържание. С решение от 27.09.2017 г. Т. при Н. е осъдил [фирма] да заплати на [фирма] като правоприемник на [фирма] претендираните с исковете суми, а именно сумата 30 118.07 лв. - дължима цена на доставен бетон по споразумението от 29.09.2016 г. и отразени в приложение № 1 фактури, и 3 011.80 лв. - неустойка по т. 4 от споразумението, ведно с направените в арбитражното производство разноски. За да се произнесе с решение по исковете, арбитражният съд е приел, че е компетентен да разгледа повдигнатия правен спор по силата на т. 6 от споразумението от 29.09.2016 г. и т. 6.2 от Общите търговски и платежни условия на [фирма], неразделна част от сключения на 10.05.2014 г. договор № 20/П/2014 г. В съобразителната част на решението са изложени мотиви, че споразумението от 29.09.2016 г. урежда отношения между страните, които са предмет на договор № 20/П/2014 от 10.05.2014 г., и че арбитражната клауза в т. 6.2 от общите условия, които са неразделна част от договора и обвързват ответника съгласно чл. 298, ал. 1, т. 1 и т. 2 ТЗ, обуславя правен интерес за ищеца от предявяването на иск пред предварително избрания арбитражен съд за заплащане на фактурираното количество бетон. Наличието на компетентност за сезирания арбитражен съд е мотивирана и с разпоредбата на чл. 301 ТЗ. След преценка на представената по арбитражното дело кореспонденция между страните и на свидетелските показания арбитражният съд е приел, че управителят на [фирма] не се е противопоставил на действията на лицето, подписало споразумението от 29.09.2016 г. от негово име без представителна власт, и че е потвърдил изрично тези действия. Съобразявайки установените факти по делото, съставът на ВКС, Търговска колегия, намира, че е осъществено поддържаното от ищеца основание по чл. 47, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗМТА за отмяна на арбитражното решение, постановено от Т. при Н. по в. арб. д. № 13/2016 г. Отмяната на арбитражно решение на предвиденото в чл. 47, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗМТА основание предпоставя решението да е постановено от арбитражен съд при отсъствие на арбитражно споразумение между страните с характеристиките по чл. 7, ал. 1 ЗМТА. Арбитражното споразумение е абсолютна процесуална предпоставка, от чието съществуване е обусловена компетентността на арбитражния съд да се произнесе с решение по повдигнатия пред него правен спор. За да е налице валидно арбитражно споразумение, трябва да са изпълнени изискванията на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 ЗМТА - да е постигнато писмено съгласие от страните, оформено в отделно споразумение, като клауза в друг договор или в подписани от страните документи, за възлагане на арбитраж да реши всички или някои спорове, които могат да възникнат или са възникнали помежду им относно определено договорно или извъндоговорно правоотношение. В качеството му на самостоятелен процесуален договор арбитражното споразумение е независимо от действителността на договора, по повод на който е сключено, и нищожността на договора не означава сама по себе си недействителност и на споразумението за арбитраж /чл. 19, ал. 2 ЗМТА/. При изрично определени условия законът признава компетентност на арбитражния съд да се произнесе с решение по конкретен правен спор, въпреки отсъствието на нарочно писмено споразумение между страните със съдържанието по чл. 7, ал. 1 ЗМТА. Съгласно чл. 7, ал. 3 ЗМТА, арбитражното споразумение се смята за сключено и тогава, когато ответникът писмено или със заявление, отбелязано в протокола на арбитражното заседание, приеме спорът да бъде разгледан от арбитража или участва в арбитражното производство, без да оспорва компетентността на арбитражния орган. Ако са изпълнени условията на чл. 7, ал. 3 ЗМТА, арбитражното споразумение се презумира за съществуващо и постановеното от арбитражния съд решение по съществото на спора не подлежи на отмяна на основание чл. 47, ал. 1, т. 2 ЗМТА. Поради значимостта на арбитражното споразумение за стабилитета на арбитражното решение разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗМТА задължава арбитражния орган да се произнесе относно компетентността си, когато тя се оспорва с възражение за несъществуване или недействителност на споразумението за арбитраж. Възражението за некомпетентност е обвързано с предвиден в чл. 20, ал. 1 ЗМТА преклузивен срок - срокът за отговор на исковата молба. Пропускането на срока стабилизира компетентността на арбитражния орган и същият се счита за овластен да разреши спора, с който е сезиран, дори ако споразумението за арбитраж е опорочено до степен на нищожност. С предявените в арбитражното производство искове [фирма] е сезирало арбитражния съд с искане за разрешаване на спор за парични вземания, посочвайки в исковата молба, че вземанията произтичат от сключено с ответника [фирма] споразумение от 29.09.2016 г. Споразумението съдържа клауза - чл. 6, предвиждаща породените от тълкуването и изпълнението му спорове да се решават от Т. при Н.. Посочената клауза обаче не обвързва валидно ответника по исковете - сега ищец, с оглед установения в арбитражното производство и безспорен в производството по чл. 48 ЗМТА факт, че споразумението не е подписано от законния представител на [фирма]. Доколкото споразумението не е подписано от лицето, овластено според устройствения акт да представлява дружеството пред трети лица и да поема от негово име права и задължения, клаузата на чл. 6 не обективира изразено от дружеството съгласие породените от неизпълнението на споразумението спорове да бъдат разрешени от посочения в нея арбитражен съд. Поради самостоятелния характер на арбитражното споразумение, предвидената в закона особена форма за неговата валидност и правните последици, към които е насочено, разпоредбата на чл. 301 ТЗ е неприложима при преценката дали страните по конкретен спор са постигнали валидно съгласие за разрешаване на спора от избран арбитражен съд (в този смисъл решение № 157/11.01.2013 г. по т. д. № 611/2012 г. на ВКС, I т. о., решение № 66/07.07.2014 г. по т. д. № 4036/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 8/08.02.2017 г. по т. д. № 1706/2016 г. на ВКС, II т. о., и др.). Неприложимостта на разпоредбата на чл. 301 ТЗ към арбитражното споразумение прави неоснователен довода на ответника в производството по чл. 48 ЗМТА, че макар да не е подписано от управителя на [фирма], споразумението и обективираната в съдържанието му арбитражна клауза са потвърдени от последния при условията на чл. 301 ТЗ. Неоснователен е и доводът на ответника, че компетентността на арбитражния съд произтича от арбитражната клауза, обективирана в чл. 6.2 от общите условия към договор № 20/П/2014 от 10.05.2014 г. Действително, в т. 1 на споразумението от 29.09.2016 г. е посочено, че задължението на [фирма] за плащане на сумата 30 118.07 лв. произтича от неплатени доставки на бетон по договор № 20/П/2014 г. Предвид факта, че споразумението не е подписано от управителя на [фирма] и не обвързва дружеството, препращането към договора от 10.05.2014 г. е правно ирелевантно за преценката сключено ли е арбитражно споразумение между страните по смисъла на чл. 7 ЗМТА. Освен това в исковата молба ищецът е основал претенцията си единствено и само на споразумението, без да твърди, че претендираните с исковете вземания произтичат от договор № 20/П/2014 г. и без да препраща към арбитражната клауза на чл. 6.2 от общите условия към него. В качеството си на ответник в арбитражното производство ищецът [фирма] е оспорил компетентността на арбитражния съд с отговора на исковата молба, като е релевирал възражение за липса на арбитражно споразумение. Заявеното в преклузивния срок по чл. 20, ал. 1 ЗМТА оспорване изключва възможността арбитражното споразумение да се презумира за сключено в хипотезата на чл. 7, ал. 3 ЗМТА. Изложените съображения мотивират съдебния състав да приеме, че решението по в. арб. д. № 13/2016 г. на Т. при Н. е постановено при отсъствие на сключено от страните в арбитражното производство арбитражно споразумение по смисъла на чл. 7 ЗМТА, поради което следва да бъде отменено на основание чл. 47, ал. 1, т. 2, пр. 1 ЗМТА. С оглед изхода на делото ищецът [фирма] има право на разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, присъждането на които е поискано с исковата молба. От доказателствата по делото се установява, че извършените от ищеца разноски са в размер на 4 325.20 лв., от които 1 325.20 лв. - платена държавна такса за производството по чл. 48 ЗМТА, и 3 000 лв. - адвокатско възнаграждение, заплатено в брой по договор за правна защита и съдействие от 09.10.2017 г. В проведеното по делото открито заседание процесуалният представител на ответника е направил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендираното като разноски адвокатско възнаграждение. Минималното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в производството по чл. 48 ЗМТА, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/109.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е в размер на 1 523.60 лв. След преценка на фактическата и правна сложност на делото и на обема на правната защита и съдействие, предоставени от упълномощения от ищеца адвокат за целите на производството, съставът на ВКС намира, че при минимален размер от 1 523.60 лв. уговореното и платено адвокатско възнаграждение от 3 000 лв. е прекомерно. Поради това възражението за прекомерност е основателно и възнаграждението следва да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 ГПК до размер на 2 000 лв. В зависимост от този извод и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски в размер на сумата 3 325.20 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,