Решение № 28 от 23.02.2009 г. на ВКС по к. н. д. № 733/2008 г.

Решение № 28 от 23.02.2009 г. на ВКС по к. н. д. № 733/2008 г., I н. о., НК, докладчик съдията Капка Костова Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Апелативната прокуратура - гр. П., срещу постановената от Пловдивския апелативен съд нова присъда № 208 от 29 септември 2008 г., по внохд № 262/2008 г., с която е отменена изцяло присъда № 23 от 29 февруари 2008 г. на Старозагорския окръжен съд, постановена по нохд № 11/2006 г. по описа на този съд. В касационния протест са ангажирани отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като са заявени недостатъци в доказателствената дейност на съда при оценката на събраните по делото доказателства, довели до формиране на неверни изводи по фактите и неправилни правни изводи за липса на виновно поведение от страна на подсъдимия Г като водач на МПС, което да е довело до реализираното пътно- транспортно произшествие и настъпилите от него вредни последици. Отправеното до третата инстанция искане е за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа подадения протест при ангажираните в него отменителни основания и изложени в него и в допълнителните писмени съображения доводи, както и отправеното до съда искане. Подсъдимият Г. Г. Г. не участва лично. Представлява се от защитника си адв. С, който изразява становище за неоснователност на касационния протест и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Частният обвинител и граждански ищец П. Д. К. не участва лично и не се представлява. Не е изразил в писмен вид становище по касационния протест. Гражданските ищци Г. Г. Г. и Р. Г. Г., чрез особения си представител Д. А., също не участват пред ВКС, като не са представили становище по протеста на прокурора при Пловдивската апелативна прокуратура. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното: С постановената от въззивния съд нова присъда е отменена изцяло осъдителната присъда на първоинстанционния съд и подсъдимият Г. Г. Г. е признат за невинен в това, на 18. 07. 2004 г., в района на с. Д., Старозагорска област, в условията на независимо съпричиняване с Д. К. Д., по непредпазливост да е причинил смъртта на Ж. Р. Г. и средна телесна повреда на П. Д. К., в резултат на допуснати нарушения на правилата за движение при управление на МПС - чл. 20, ал. 2 от ЗДП и чл. 21, ал. 1 от ЗДП, поради което е оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 343, ал. 4 във вр. ал. 3, б. "б", предл. 1, във вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 129 от НК. Отхвърлени са предявените граждански искове от П. К., Г. Г. и Р. Г., за причинени им неимуществени вреди, в размери съответно на 20 000 лева - за първия и по 25 000 лева - за останалите. Касационният протест срещу новата присъда на въззивния съд е неоснователен. Релевираните в него отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК са подкрепени с доводи, касаещи дейността на съда по оценката на събраните по делото доказателства, в резултат на която е формирано вътрешното убеждение на въззивния съд по подлежащите на доказване правнозначими факти. Най-общо, твърди се превратна оценка от страна на съда на данните по делото за скоростта на движение на подсъдимия и възможностите му при тази скорост да възприеме своевременно опасността на пътя и да предотврати ПТП, т. е. била ли е тази скорост "съобразена" скорост по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДП. Твърди се също, че в резултат на допуснатите нарушение на процесуалните правила, съдът е формирал неверни изводи по фактите и е направил неправилни правни изводи за липса на виновно поведение на подсъдимия, при смесване на понятията "разрешена" и "съобразена" скорост. Извършената от третата инстанция проверка не констатира наличие на заявените в протеста нарушения в доказателствената дейност на предходната съдебна инстанция. Известно е, че проверката за правилното приложение на закона (и справедливостта на наложеното наказание) е възможна само при констатации за отсъствие на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, поради което то следва да бъде първо обсъдено. В тази връзка следва да се има предвид и това, че въпросите за вината не са само такива по приложението на правото, т. е. по квалификацията, но и по фактите, т. е. по доказването. Внимателният прочит на мотивите на въззивната присъда (особено в частта им на извършен от тази инстанция собствен доказателствен анализ - стр. 3-5 от същите) дава основание за извода, че в рамките на този анализ са обсъдени по изискуемия от закона начин всички събрани по делото доказателства, както и експертните изследвания и заключения - основно и допълнителни на петорната комплексна медицинска, физична и автотехническа експертиза (експерти К., М., З., Т. и Т. ). Те, от своя страна, са базирани на обективните находки, констатирани при извършения оглед на местопроизшествието (протоколи и албуми на л. 2 - 24 от сл. д.), както и на останалите доказателствени източници, вкл. и гласните такива. Измежду тях източник на преки доказателствени факти са показанията на свидетелите Кр. Д., Др. Д., И. И., както и обясненията на подсъдимия Г. (протокол от с. з. от 18.09.2007 г.). Съдът е обсъдил тези доказателствени източници по действителното им съдържание и съобразно останалата доказателствена съвкупност и не е имал основание да не ги кредитира за достоверност, което е и сторил. Впрочем, изложената в касационния протест фактология, базирана на собствено интерпретиране от представителя на обвинителната власт на доказателствата по делото, не се различава в съществените си моменти от възприетото и от въззивния съд - относно разположението на пътното платно на двата товарни автомобила, относно наличието на включени габаритни светлини на същите, относно посоката и скоростта на движение на лекия автомобил, относно механизма на станалото ПТП. Основният спорен по делото въпрос касае избраната от подсъдимия скорост на управление на автомобила при конкретните пътни и атмосферни условия и, след като е "неразрешена", представлява ли тя "съобразената" скорост по смисъла на чл. 20, ал. 2 от ЗДП (редакция ДВ, бр. 20/5.03.1999 г.), която подсъдимият е бил длъжен да избере с оглед изискванията за безопасност на движението и която би му позволила своевременно да спре при възникнала опасност на пътя, за да не допусне ПТП. Избраната от подсъдимия Г скорост на движение е несъмнено установена по делото и тя е 104 км./ч. Безспорно е, че тя е по-висока от разрешената скорост от 90 км/ч. съобразно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗДП. Несъмнено е също така, че от водача се изисква да намали скоростта на движение във всички случаи, когато възникне опасност за движението или когато е закономерно нейното появяване (в този смисъл и ТР № 28/1984 г. на ОСНК). В рамките на повдигнатото обвинение е вменено на подсъдимия допуснато нарушение на посочените норми на закона и причиняване на ПТП поради управление на автомобила с превишена скорост и несъобразяване на същата с атмосферните условия, релефа на местността и пр. обстоятелства по чл. 20, ал. 2 от ЗДП, като тази скорост не му е позволявала да спре в зоната на видимост и при появата на всяко препятствие, което е могъл и е бил длъжен да предвиди. Не кореспондират с данните по делото доводите в касационния протест за игнориране от въззивния съд на установените по делото обстоятелства относно избраната от подсъдимия Г скорост на движение и възможността му да възприеме възникналата на пътя опасност и да спре в зоната на видимост, преценявани с оглед причинната връзка между тези обстоятелства и настъпилото ПТП. На стр. 4 - 5 от мотивите на присъдата въззивният съд е изложил подробни съображения в тази връзка, които няма причини да не бъдат споделени като кореспондиращи с данните по делото и със закона. Би могло да се акцентира допълнително върху няколко обстоятелства, а именно: Несъмнено е установено по делото, че поначало избраната от подсъдимия скорост от 104 км/ч. му е позволявала да спре в зоната на осветеност от дългите светлини на автомобила, ползвани преди и към момента на ПТП, т. е. от техническа гледна точка тя е била съобразена. Дори тя би била такава и при стойност от 115 км/ч. (експертно заключение, т. 5) - обстоятелство, което не е коментирано в подадения касационен протест. Установено е също, че в конкретната пътна ситуация възможността на подсъдимия да забележи спрелия на пътното платно лекотоварен автомобил не зависи от скоростта му на движение, а от редица технически, физиологични и психологични фактори (заключение на КАТЕ, т. 7, л. 222 от съдебното дело). Тези фактори са обсъдени вариантно в допълнителното експертно заключение (л. 262 и сл. от същото дело). При надлежно установените по делото факти за местоположението на двете спрели превозни средства с включени габаритни светлини, подсъдимият е имал техническа възможност да възприеме спрелия л. т. автомобил "УАЗ" от разстояние в диапазон 70 - 90 м. При това положение, ударът на управлявания от него автомобил в спрелия на пътя автомобил на свид. Др. Д., е бил технически непредотвратим, предвид дължината на опасната зона за спиране на автомобила, която е 127 м. (при скорост 104 км/ч.) и 102м. (при разрешената скорост от 90 км/ч.). А щом това е така, то нарушението по чл. 21, ал. 1 от ЗДП е ирелевантно за настъпилия вредоносен резултат. Поради това правилно въззивният съд е приел, че движението на подсъдимия със скорост над разрешената не е в пряка причинна връзка с настъпилите от ПТП съставомерни последици. При това положение, на преценка подлежи единствено обстоятелството дали избраната от подсъдимия скорост на движение е била "съобразена" по смисъла на чл. 20, ал. 2 от НК, защото е известно, че ако движението с превишена скорост не е в пряка причинна връзка с настъпилите съставомерни вредни последици, но заедно с това е установено, че те не биха настъпили при движение със съобразена скорост, отговорността е именно за нарушаване на правилата за съобразена скорост (в този смисъл р. № 533/2001 г. на ВКС, I н. о., р. № 297/1984 г. на ВС, III н. о. и др.). В тази насока от съществено значение е дали подсъдимият е могъл и бил ли е длъжен да види спрялото на пътното платно МПС в момент, когато би имал техническа възможност да предотврати удара и дали заради несъобразената си скорост сам си е отнел възможността да направи това. Освен изложените и обсъдени по-горе обстоятелства във връзка с технически съобразената скорост, опасната зона на спиране и техническата възможност за възприемане на препятствието на пътя, следва да се отбележи само и това, че подсъдимият е предприел аварийно спиране и завиване наляво на разстояние от 74.6 м. преди мястото на удара (т. 4 от експертното заключение), т. е. в рамките на посочените по-горе параметри от 70 - 90 м. като технически възможни за възприемане на опасността, а това разстояние във всички случаи попада в опасната зона за спиране.дарът е бил предотвратим при движение на автомобила със скорост под 71 км/ч. Всички тези обстоятелства са приети от въззивния съд на базата на надлежно събрани и оценени доказателствени източници, в т. ч. и въз основа на констатациите на КАТЕ по делото, след което аналитично са обсъдени. Така че, след като подсъдимият Г се е движел със скорост, която му е позволявала да спре в рамките на видимост, очертани от дългите светлини на автомобила, след като в конкретната пътна ситуация възникналата опасност на пътя не е била предвидима, след като няма допуснати други нарушения на правилата за движение, които да са в причинна връзка с настъпилите съставомерни последици и след като няма недооценени от водача отрицателно действащи на пътната обстановка фактори, които обективно да са могли да бъдат възприети извън опасната зона за спиране на автомобила, а опасността се е появила внезапно като неправомерно спрял на пътното платно автомобил, то не би могло да се вмени на подсъдимия виновно причиняване на вредоносния резултат. Като е приел това, въззивният съд не е нарушил закона. Не може да се изисква от водача на МПС винаги да очаква и предвижда възникване на опасност на пътя и съобразно такива очаквания да избира скоростта си на движение. В конкретния случай неправилно е да се твърди, че скоростта на движение на подсъдимия не е съобразена по смисъла на закона, като съобразената скорост би трябвало да бъде под 71 км/ч., с оглед предотвратяване на ПТП. От значение за отговорността на подсъдимия е дали той своевременно е възприел опасността (от момента, когато това е било възможно) и дали е изпълнил задължението си да намали скоростта или да спре, което той е направил. Появата на спряло ППС на пътното платно, в тъмната част на денонощието, не са от категорията обстоятелства, които подсъдимият да е могъл и да е бил длъжен да предвиди, за да избере скоростта си на движение съобразно тях. Поради това, въззивният съд правилно и законосъобразно е оправдал подсъдимия Г. по повдигнатото му обвинение. Вярно е, че не винаги е налице невиновно поведение на дееца, когато ПТП стане в опасната зона за спиране на превозното средство, а само когато деецът сам се е поставил в невъзможност да предотврати възникналата опасност, което в конкретния случай не е така. Да се приеме противното, би означавало по същество да се приеме обективната отговорност, каквато нашият закон не допуска. Заявеното в протеста игнориране от страна на съда на предходни нарушения на правилата за движение от страна на подсъдимия като водач на МПС, за които е санкциониран по административен ред, няма как за бъде обсъдено, доколкото то би било относимо единствено при индивидуализиране на отговорността на подсъдимия, която не се ангажира с оглед изхода на делото. Изложените в протеста принципни съображения относно "разрешената" и "съобразената" скорост и коректно цитирана съдебна практика няма причини дане бъдат споделени, доколкото са относими към конкретната пътна ситуация. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение