Решение № 15633 от 19.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4731/2014 г.

Решение № 15633 от 19.12.2014 г. на ВАС по адм. д. № 4731/2014 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба на Иван Тодоров Тонев, представляван от адв. Владимир Евтимов Зарков, против решение № 402/22.01.2014 г. по адм. дело № 5047/2012 г. по описа на Административен съд - София град, с което е отхвърлена жалбата му против заповед № РД-21-128/13.03.1998 г. на областния управител на Област София. Първоинстанционното решение се обжалва като необосновано. Според касационния жалбоподател, съдът не е отчел правилно значението на факта, че към момента на издаване на процесната заповед обекта на обезщетението не се е намирал в патримониума на Столична община. Излагат се доводи, че съдът е следвало да приеме, че така издаденият акт на областния управител има невъзможен предмет, респ. не може да породи търсения правен резултат, поради което и същият следва да се приеме за нищожен, в частта му, касаеща обезщетяването чрез съсобственост в магазина за детски облекла и играчки. Претендира се решаването на спора по същество и присъждане на разноски в общ размер на 210 лева пред настоящата инстанция и 1012,50 лв. пред АССГ, съгласно списъци на разноски по чл. 80 от ГПК. Ответната страна - областният управител на област София, представляван от юрк. Ани Кюртева, оспорва касационната жалба и поддържа изложените от първоинстанционния съд мотиви. Пледира оставянето в сила на обжалваното решение и присъждане на разноски - юрисконултско възнаграждение, без приложен списък, съдържащ конкретно претендиран размер. Представителят на Върховната административна прокуратура, в хода на делото по същество дава заключение за основателност на касационната жалба. Според прокурора, в оспорената си част, заповед № РД-21-128/13.03.1998 г. на областен управител на област София е нищожна, защото има невъзможен предмет. Процесната заповед не може да породи правните последици, към които е насочена и не може да бъде санирана, тъй като с нея за обезщетяване със съсобственост е определен обект, който към датата на издаването на заповедта не е бил държавна или общинска собственост, а собственост на трето частно добросъвестно лице. При това положение, заповедта в тази й част не поражда целените правни последици за обезщетяване на собственика на одържавения имот. Върховният административен съд, трето отделение като прецени, че касационната жалба е редовно подадена от надлежна страна, против подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт и че е подадена в срок, намира същата за допустима. Разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА. С решение № 402/22.01.2014 г. по адм. дело № 5047/2012 г. по описа на АССГ, съдът е отхвърлил като неоснователно искането на Иван Тодоров Тонев за обявяването като нищожна на заповед № РД-21-128/13.03.1998 г. на областен управител на област София, в частта й, с която на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОСОИ по отношение на Анка Стоянова е уважено искането й за обезщетяване със съсобственост, в магазин за детски облекла и играчки, намиращ се сграда на бул. "Мадрид" № 13. Съдът е приел, че заповедта е валидно издадена от компетентен орган, действал в съответствие с правомощията му, произтичащи от разпоредите на чл. 6, ал. 1, т. 2 и ал. 3 от ЗОСОИ, тъй като доколко и какви имоти има в сградата, построена върху одържавения имот, и чия е собствеността върху тези имоти, са неотносими обстоятелства към валидността на оспорвания акт. Посочено е, че в процесната заповед не се съдържа индивидуализация на конкретните обекти, върху които се признава съсобственост, поради което фактът, че магазинът за детски играчки към датата на издавена на акта не е общинска собственост, не е основание да се приеме, че е налице нищожност на акта. Според съда, доколкото е безспорно установено по делото, че аптеката в сградата е общинска собственост, не е съществувала пречка с последващата заповед на областния управител - № РД-23-1265/3.08.2000 г. квотата на съсобственост, утвърдена със заповедта от 1998 г., да бъде утвърдена изцяло спрямо този общински имот. Решението е неправилно. Настоящата инстанция, като отчита, че спор по фактите няма и че съдът е установил и обсъдил същите подробно и задълбочено, намира, че като краен резултат е допусната необоснованост на правните изводи относно наличието на материална компетентност у областния управител да се произнесе с акт по чл. 6, ал. 1 и ал. 3 от ЗОСОИ, касаещ обезщетяването чрез съсобственост спрямо имот, който не е общинска собственост към момента на издаване на акта, а частен такъв. Видно от съдържанието на оспорената заповед обезщетяването се извършва чрез "съсобственост... в магазините - общинска собственост, находящи се в новоизградената сграда на бул. "Мадрид (бивша "Я. Сакъзов) № 13". При условие, че по делото е безспорно установено обстоятелството, че по силата на одобрен (влязъл в сила) архитектурен проект от 1994 г. магазинът, намиращ се на бул. "Мадрид" № 13, е разделен на два самостоятелни магазина (имота), а именно магазин - аптека и магазин за детски стоки, се явява необоснован изводът, че липсва индивидуализация на конкретните имоти, върху които се признава съсобственост като форма на обезщетяване по реда на първата фаза на производството по ЗОСОИ. Нещо повече, двата магазина са описани и като такива в мотивната част на заповедта - "аптека и магазин за детски облекла и играчки", които на основание § 7, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА и чл. 2, ал. 1, т. 6 и чл. 2, ал. 2, т. 2 от ЗОС са общинска собственост". При това положение, не може да бъде пренебрегнат фактът, че към датата на издаване на оспорваната заповед, един от тези два магазина (магазинът за детски стоки) е частна собственост, а това само по себе си е основание да се приеме, че разпореждането от страна на областния управител с този имот е извън материалната му компетентност по чл. 6, ал. 3 във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОСОИ. Противно на изложеното от първоинстанционния съд, следва да се посочи, че доколко и какви имоти има в сградата, построена върху одържавения имот, и чия е собствеността върху тези имоти, са обстоятелства пряко относими към валидността на оспорвания акт, доколкото тези обстоятелства могат да изключат материалната компетентност на органа. Както фактическото несъществуване на имота, така и наличието на права на собственост на трети лица, различни от държавата, общините и техните дружества могат да бъдат основание, изключващо по предмета си компетентността на органа по чл. 6 от ЗОСОИ чрез административния си акт да предизвика промяна в правната сфера на лицата, търсещи обезщетяване по реда на ЗОСОИ. Противоречието с материалния закон в случая е така драстично и тежко, че търсената правна промяна, респ. правните последици от заповедта са нетърпими от гледна точка законово установения обем на правомощията на областния управител. Отделно от казаното следва да се посочи, че ако се приемат за правилни изводите на съда, че липсва индивидуализация на обектите, чрез които се уважава искането за обезщетяване по ЗОСОИ, то това сама по себе си е аргумент за нищожност на акта, поради липса на формулирана валидна воля у издателя на акта. Съдът правилно е посочил, че в първата фаза на производството по ЗОСОИ се признава правото на обезщетяване и се определя неговия вид т.е. как ще бъде обезщетено лицето. В тази връзка, щом като вида на обезщетението в процесната заповед е посочен, респ. молителя се обезщетява чрез съсобственост в "магазините", то би било недопустимо във втората фаза на производството по ЗОСОИ, когато се оценява вече признатото право, същото да се изменя по своя обект. При така изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено като неправилно и делото решено по същество. С оглед изхода на делото се явява основателно искането на касатора за присъждане на направените пред двете инстанции разноски в общ размер на 1200 лева, представляващи адвокатски възнаграждения пред АССГ в размер на 1000 лева и пред ВАС в размер на 200 лева. Що се касае до заплатените държавни такси, то същите, макар и направени, не следва да се присъждат, тъй като па аргумент от чл. 6, ал. 10 от ЗОСОИ оспорването пред съд на процесния административен акт е освободено от заплащането на държавна такса. Водим от гореизложеното и на основание чл. 222, ал. 1, чл. 228 във вр. с чл. 143, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение