Решение № 4656 от 3.5.2023 г. на ВАС, II о.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Г. Прокопиева, подадена чрез процесуалният й представител адв. Д. Стойков, срещу решение 1084 от 11.10.2022 г., постановено по адм. дело 885/2022 г. по описа на Административен съд Бургас, с което е отхвърлена жалбата й срещу заповед 8-Z-1217/08.10.2020 г. на кмета на Община Созопол и е осъдена да заплати направените в производството разноски. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Претендира се отмяна на решението и произнасяне по същество със законните последици. Ответникът кмет на Община Созопол, чрез адв. Бошнаков, в писмен отговор, ангажира становище за неоснователност на касационната жалба и законосъобразност на решението и моли да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага обжалваното решение да бъде потвърдено изцяло. Върховният административен съд, второ отделение намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 210 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. С обжалваното решение, административният съд е отхвърлил жалбата на настоящия касатор срещу заповед 8-Z-1217/08.10.2020 г. на кмета на Община Созопол, с която на основание чл. 225а, ал.1 във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/ е наредено премахване на незаконен строеж плътен зид на масивна ограда над височината на цокъла 0,60 м., находящ се в поземлен имот с идентификатор 67800.6.741 в м. Буджака, землището на гр. Созопол. Съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалноправните разпоредби и целта на закона. В подкрепа на тези си изводи е изложил мотиви, че за разпоредената за премахване част от масивната ограда, над кота 0,60 м., не е издавано разрешение за строеж, изградена е през 2020 г. и не съответства на описания в разрешение за строеж 347/08.11.2006 г. и конструктивното становище обект, поради което заповедта е издадена на съответното правно основание по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, като безспорно е установен незаконен строеж, непопадащ в режим на търпимост и подлежащ на премахване като такъв. Доводите за издаване на процесната заповед на несъответно правно основание /т.2 вместо т.3 на ал.2 на чл.225 ЗУТ/ са възприети като неоснователни, тъй като не може да има отклонение от инвестиционен проект по т.3 с оглед неизискуемост на инвестиционен проект за процесния строеж. Обсъдени са подробно доказателствата по делото във връзка с приетата без оспорване СТЕ, която сочи категорично на незаконност единствено на оградата в частта от 0,60м до 2,00м /зида над 0,60м не е ажурен а плътен/ и то в отделни части на оградата, а именно: по северната граница към обслужващата улица, по западната към ПИ 67800.6.100 и по северната към ПИ 67800.6.100, по която граница оградата е и подпорна стена. Решението е правилно. Констатациите на извършилите проверката технически органи, залегнали в Констативен акт 73/12.08.2020 г., досежно параметрите на незаконния строеж и липсата на изискуемите строителни книжа за частта от оградата над кота 0,60 м.в описаните части и участъци от 40м, 21м, 38м и 28м , разпоредена за премахване, не са оборени в съдебното производство, а липсата на строително разрешение за тази част от оградата не се оспорва от жалбоподателя както пред първата съдебна инстанция, така и в настоящето производство. Следователно заповедта е издадена на съответно правно основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, като съдът е извършил преценка за законосъобразност именно на посоченото в нея основание, а не както се твърди от касатора, по невъведено такова по чл. 225, ал. 2, т. 3 ЗУТ. В тази връзка законосъобразни са изводите на първоинстанционния съд, че представеното по делото разрешение за строеж, издадено през 2006 г., е за изграждане на ограда с посочени в него параметри, а не за изграждане на подпорна стена, за да може строежът да попадне в хипотезата на чл. 151, ал. 1, т. 4 ЗУТ, както се твърди от касатора. Правилно и обосновано е преценено и обстоятелството, че височината на плътната част на оградата надвишава 0,60 м. спрямо котата на по високия прилежащ терен в съседния от северозапад поземлен имот с идентификатор 67800.6.100, поради което строежът не може да се определи и като изграден при спазване изискванията на чл. 48, ал. 6 ЗУТ. Освен това според заключението на вещото лице, денивелацията между терените на двата поземлени имота в най-високата част е 1,30 м., което е още една пречка за приложение на посочената разпоредба. По делото безспорно е установено обстоятелството, че се касае за незаконен строеж, изграждането на който е започнало през 2020 г., поради което строежа не може да се ползва от режима на търпимост както по § 16, ал. 1, ал. 2 и ал. 3 от ПР на ЗУТ, така и по § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ, тъй като крайният момент за изграждане на евентуален търпим строеж е до 31.03.2001 г.- § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗУТ. При горните установявания, решаващият правен извод на съда за безспорно установен незаконен строеж по смисъла на чл. 225а, ал. 1, във вр. с чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, подлежащ на премахване по реда на чл. 223, ал. 1, т. 8 ЗУТ е правилен и съответен на изяснената по делото фактическа обстановка. Предвид изложеното, съдът намира, че не са налице сочените отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, направеното своевременно искане от ответника за присъждане на разноски за настоящата инстанция се явява основателно, поради което касаторът Г. Прокопиева следва да бъде осъдена да заплати на ответника реално направените и доказани разноски в общ размер на 1500лв., представляващи възнаграждение за един адвокат. Възражение за прекомерност не е заявено. По тези съображения Върховният административен съд, второ отделение,