Решение № 5361 от 2.6.2022 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от секретаря на Район Искър при Столична община (СО), чрез упълномощен процесуален представител - юрк. В. Маринова, срещу Решение 178 от 15.12.2021 г., постановено по адм. д. 242 по описа на Административен съд Разград (АС Разград) за 2021 г. С него е отменен отказ, издаден от настоящия касационен жалбоподател, обективиран в Писмен отговор към РИС21-ЕУ01-15[1]/26.07.2021 г. за извършване на адресна регистрация по постоянен адрес на А. Юмеров. Наред с това, преписката е върната на административния орган за произнасяне по компетентност, съобразно дадените от съда указания. Касационният жалбоподател твърди недопустимост и неправилност на обжалваното съдебно решение поради постановяването му в противоречие с материалния закон и поради неговата необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 1 и т. 3, предл. първо и трето АПК. Изразява становище, че допустимостта на жалбата на Юмеров пред първоинстанционния съд е спорна. Обжалваният акт бил пореден отказ, постановен след предходно подадено и разгледано заявление с идентичен предмет. Позовава се на разпоредбата на чл. 27, ал. 2, т. 1 АПК - административният орган не дължи произнасяне по същество на подадено искане за издаване на индивидуален административен акт, ако при проверката на допустимостта му, установи наличието на влязъл в сила административен акт със същите страни и предмет. Наред с това, като се аргументира с чл. 121 и чл. 126 от Наредба РД-02-20-9 от 21.05.2012 г. за функциониране на Единната система за гражданска регистрация (Наредба/та) поддържа становище, че ако Юмеров иска да бъде извършено включване на постоянния му адрес в националния класификатор на настоящите и постоянните адреси следва да предяви жалба към СО. Твърди, че първоинстанционният съд не е обсъдил приложените от негова страна писмени доказателства, указващи невъзможността за извършване на исканата от ответника по касация административна услуга. По подробно изложените в касационната жалба съображения иска отмяната на обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. В съдебното заседание пред настоящия съд касационният жалбоподател се представлява от юрисконсулт Маринова, която от негово име я поддържа и моли отмяната на обжалваното съдебно решение. Представя писмени бележки в дадения от съда срок за това. Ответникът А. Юмеров в писмен отговор и в съдебно заседание, чрез упълномощения адв. Д. Димитров, оспорва касационната жалба по подробно изложени съображения. Иска оставането в сила на обжалваното решение. Претендира присъждане на сторените пред касационната инстанция разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното съдебно решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като изходяща от надлежна страна, за която обжалваното съдебно решение е неблагоприятно и като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Обжалваното съдебно решение е постановено в производство по реда на чл. 145 и сл. АПК, във вр. с чл. 92, ал. 13 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР) по жалба на Юмеров против отказ на секретаря на Район Искър, СО, обективиран в Писмен отговор към РИС21-ЕУ01-15[1]/26.07.2021 г. за извършване на адресна регистрация по постоянен адрес на това лице. Отказът бил мотивиран с това, че исканата от Юмеров промяна на постоянен адрес не може да се извърши, тъй като адресът не е включен в националния класификатор на настоящите и постоянните адреси, поради това, че сградата, намираща се на този адрес, не е за жилищни нужди, а закупеният от него имот е ателие за творческа дейност. При установеното по делото от фактическа страна, по което спор между страните няма, съдът приел, от правна страна, че обжалваният пред него писмен отговор представлява отказ да се извърши административна услуга по смисъла на § 1, т. 2, буква а от Допълнителната разпоредба (ДР) на Закона за администрацията (ЗА), във връзка с чл. 21, ал. 3 АПК. Счел, че като дейност, насочена към задоволяване на различни обществени и лични потребности, тя няма еднократен характер, поради което административни услуги от един и същ вид могат да се искат и получават многократно. По тази причина приел, че постановените предишни откази за регистрация на посочения адрес, като постоянен адрес на Юмеров, са ирелевантни за конкретния случай, съответно разпоредбата на чл. 27, ал. 2, т. 1 АПК е неприложима. Отхвърлил, като неоснователно, възражението на настоящия касационен жалбоподател за недопустимост на жалбата на Юмеров и я разгледал по същество. Приел, че оспореният отказ е валиден административен акт, издаден от компетентен орган и в предписаната от закона писмена форма, но е постановен в противоречие с материалния закон (ЗГР и Наредбата) и преследваната от закона цел. Като се позовал на чл. 89, ал. 1 и чл. 93 ЗГР, съдът формирал извод, че целта на адресната регистрация е да отрази действителното фактическо положение на мястото, на което гражданите са се установили да живеят, получават кореспонденция си и ползват произтичащите от това права и услуги. Допълнил, че поддържането и актуализирането на данните в националния класификатор на настоящите и постоянните адреси е задължение на съответната общинска администрация. Първоинстанционният съд приел, че от приложените по делото архитектурен проект на ет. 3 от сградата, в която се намира ателието на Юмеров, схема, описание и снимков материал на имота, негова собственост се установява, че този имот се намира в шестетажна сграда, като на първия етаж са разположени паркоместа и гаражи, а на всички останали етажи са разположени самостоятелни обекти, именувани ателие, които според съда, заемали много над 60 % от нейната разгъната застроена площ. Взел предвид, че Наредбата не съдържа легално определение на понятието жилищна сграда, поради което, съобразно чл. 46, ал. 2 от Закона за нормативните актове (ЗНА), съдържанието на това понятие следва да се установи чрез тълкуване, като се съобразят разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи. Приел, че за нуждите на тази наредба понятието жилищна сграда трябва да се прилага в смисъла, даден от ДР на Закона за устройство на територията (ЗУТ) и процесната сграда следва да се приеме за жилищна. Формирал извод, че същата попада в категорията обекти, изброени в чл. 121, ал. 4 от Наредбата. Мотивирал се, че в цитираната разпоредба няма изчерпателно изброяване на обектите и не е въведено императивно изискване това да са само жилищни имоти, а е достатъчно посоченият имот да е годен за обитаване и да задоволява жилищните нужди на лицето, като от значение е как фактически се ползва, а не неговото предназначение според устройствените планове и кадастралната карта. Допълнил, като се позовал на чл. 92, ал. 2, т. 2 и т. 3 ЗГР, че в конкретния случай Юмеров е ангажирал достатъчно доказателства, които да установяват, че процесният имот се ползва като жилище и по своята площ, брой и вид помещения отговаря на изискванията за жилище по смисъла на чл. 40, ал. 1 и § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ. Наред с това, съдът съобразил, че при подаване на декларацията по чл. 14 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ), той изрично е заявил, че този имот е негово основно жилище. При отчитане на легалното определение за основно жилище, дадено в § 1, т. 2 от ДР на ЗМДТ, съдът посочил, че определящо дали един обект има характеристиките на жилище е дали имотът фактически служи за задоволяване на жилищните нужди на лицето. По подробно изложените в обжалваното решение съображения съдът направил извод, че не са налице законови пречки, които да забраняват извършването на исканата адресна регистрация, поради което формирал извод, че оспореният пред него отказ се явява незаконосъобразен, отменил го и върнал преписката на административния орган за произнасяне по компетентност съобразно дадените в решението указания. Присъдил разноски, съобразно изхода на спора. Решението е валидно, допустимо и правилно. Неоснователно е касационното оплакване за недопустимост на разгледаната от АС - Разград жалба от Юмеров в контекста на разпоредбата на чл. 27, ал. 2, т. 1 АПК. Компетентният административен орган се е произнесъл по подаденото от Юмеров заявление с искане за извършване на адресна регистрация по постоянен адрес с оспорения отказ към РИС21-ЕУ01-15[1]/26.07.2021 г. Доколкото този отказ е засегнал правната сфера на ответника по касация и не го е удовлетворил, за него съществува право да реализира защитата си чрез упражняване на субективното си право на жалба. В този смисъл и предвид произнасянето на секретаря на района по подаденото искане, неоправдани са възраженията, релевирани в касационната жалба за недопустимост на обжалваното решение. Съгласно разпоредбата на чл. 89, ал. 5 ЗГР кметът на общината определя адресите на територията на общината, на които може да се извършва адресна регистрация. Всяко лице, подлежащо на гражданска регистрация по този закон, е задължено да заяви писмено своя постоянен и настоящ адрес (чл. 90, ал. 1 ЗГР), който трябва да съответства на адрес по чл. 89, ал. 5 от същия закон. Целта на адресната регистрация е да отрази действителното фактическо положение и по-точно мястото, на което гражданите са се установили да живеят временно или постоянно. Като специален закон ЗГР разграничава регистрацията на постоянен и настоящ адрес според това къде лицето живее и къде то получава кореспонденцията си. Постоянният адрес е адресът в населеното място, където лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението, а съгласно чл. 93, ал. 5 ЗГР постоянният адрес е адресът за кореспонденция на лицето с органите на държавната власт и органите на местното самоуправление. Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗГР адресната регистрация се извършва от кмета на общината, на района или кметството или от определени от тях длъжностни лица при заявяване от лицето. По предписанието на ал. 2, т. 1 от цитираната разпоредба, за извършване на адресна регистрация лицата представят, наред с другото - документ за собственост. Както правилно е приел първоинстанционният съд, в конкретния случай, заявителят за вписване на постоянен адрес е представили документ за собственост относно имота, който е избрал за постоянен адрес нотариален акт. Видно от съдържанието му, както и от представената схема на притежаваното от Юмеров ателие за творческа дейност, същото, освен че отговаря на изискванията за ателие, отговаря и на изискванията за жилище по смисъла на § 5, т. 30, във връзка с т. 29 от ДР на ЗУТ и чл. 40, ал. 1 ЗУТ. Ателието, освен че е декларирано от купувача жалбоподател за основно жилище с декларацията по чл. 14 ЗМДТ, притежава архитектурно всички изисквания по предписанието на цитираната разпоредба от ЗУТ, както и на тези, за да се ползва фактически за жилище. Съдът и административният орган не са съобразили разпоредбите на § 5, т. 29, във връзка с т. 30 от ДР на ЗУТ, както и това, че чл. 89, ал. 1 и ал. 2 ЗГР не съдържат императивно изискване постоянният и настоящ адрес на гражданите да съвпада единствено и само с адрес на жилища по смисъла на § 5, т. 30 от ДР на ЗУТ. Законодателят не въвежда с понятието за адрес задължение за лицето да посочи за свой адрес само жилище по смисъла на ЗУТ. Същото може да посочи и друг обект на собственост, годен фактически да се ползва за жилищни нужди, което тълкуване се извежда от употребата на съюза или в разпоредбата на чл. 89, ал. 1 ЗГР. От друга страна, разпоредбата на § 5, т. 29, изр. второ от ДР на ЗУТ, съгласно която при определяне предназначението на сградата, ателиетата се считат за жилища е достатъчно ясна и не дава основание за противоречиво тълкуване. С оглед гореизложеното касационната жалба е неоснователна, а обжалваното с нея съдебно решение, като валидно, допустимо и правилно, следва да остане в сила. Предвид изхода на спора, искането на касационния жалбоподател за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. Основателно се явява направеното искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение от Юмеров. Такива му се следват в доказания по делото размер от 700,00 лв., а направеното възражение за неговата прекомерност е неоснователно предвид правната и фактическа сложност на делото и извършените процесуални действия. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение