Решение № 444 от 21.11.2012 г. на ВКС по н. д. № 1139/2012 г.

Решение № 444 от 21.11.2012 г. на ВКС по н. д. № 1139/2012 г., III н. о., НК, докладчик съдията Фиданка Пенева Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура и касационна жалба на подсъдимия М. В. Д. срещу въззивно решение № 84 от 23.03.2012 г. постановено по в н о х д № 34/2012 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдена изцяло присъда № 21/28.09.2011 г. по н о х д № 174/2010 г. по описа на Пернишкия окръжен съд.

В протеста е въведено само касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК за явна несправедливост на наказанието, като е направено искане да се отмени решението и делото да се върне за ново разглеждане с указания за увеличаване на размера на наложеното наказание.

В касационната жалба са въведени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 от НПК с искания при условията на алтернативност - да се отмени въззивното решение и да се оправдае подсъдимия, да се върне делото за ново разглеждане или да се намали размера на наказанието. Твърди се, че при постановяване на присъдата потвърдена от въззивния съд, в основата на осъждането са сложени гласните доказателства произтичащи от показанията на тези от подсъдимите /вече свидетели/ по делото, които са сключили споразумение с прокурора и спрямо тях наказателното производство е прекратено. В жалбата се поддържа, че при постановяване на предходните съдебни актове е допуснато нарушение на процесуалните правила, свързани с изграждане на вътрешното убеждение у решаващия съд - чл. 14, ал. 1 от НПК.

Пред касационната инстанция прокурорът поддържа протеста по изложените в него съображения.

Подсъдимият се явява лично и с упълномощения си защитник, адвокат Е. В. от Кюстендилския АК, който оспорва протеста и поддържа касационната жалба по изложените в нея основания и доводи, както и направените искания.

По жалбата, прокурорът дава заключение за неоснователност.

Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:

Протестът и касационната жалба са неоснователни.

По доводите в касационната жалба:

След образуване на наказателното производство в Пернишкия окръжен съд, по реда на чл. 384 във вр. с чл. 381, ал. 7 от НПК между другите подсъдими /без Г. М. спрямо когото материалите са отделени в друго ДП/ по делото и участници в престъпната група, включително и подсъдимия Б. Б. и техните защитници и прокурора по делото е сключено споразумение, одобрено от друг състав на Пернишкия окръжен съд.

С присъда № 21/28.09.2011 г. постановена след разглеждане на делото по общия ред, по н о х д № 174/2010 г. от Пернишкия окръжен съд, подсъдимият и жалбоподател М. Д. е признат за виновен в това, че:

1. за времето от м. август 2008 г. до 16.04.2009 г. в гр. Перник, заедно с Б. Б. е ръководил организирана престъпна група, създадена с цел извършване на престъпления по чл. 354а, ал. 1 и 2 от НК, с цел набавяне на имотна облага, в която участвали К. М., А. А., М. С., О. С., Г. М. и М. К. и на основание чл. 321, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от пет години.

2. в периода от м. януари 2008 г. до 16.04.2009 г. в гр. Перник, без съответно разрешение е извършвал по занятие банкови сделки - прест. по чл. 252, ал. 1, пр. 1 от НК. Наложено му е наказание лишаване от свобода в размер на три години и конфискация на * от притежаваното от него имущество - поземлен имот УПИ ХХI-185, находящ се в Кралев дол, общ. Перник, с площ от 687 кв. м., ведно с масивна жилищна сграда, състояща се от три етажа и тавански етаж с РЗП от 138,30 кв. м., както и лек автомобил марка БМВ 520И с рег. № *****.

На основание чл. 23, ал. 1 от НК му е наложено едно общо наказание лишаване от свобода в размер на пет години, при строг първоначален режим за изтърпяване в затвор.

На основание чл. 23, ал. 3 от НК към така определеното общо наказание е присъединено изцяло наказанието конфискация.

Осъден е да заплати направените по делото разноски.

При проверката по делото по доводите за допуснато съществено процесуално нарушение се установи, че принципите относно изграждане на вътрешното убеждение по чл. 14, ал. 1 от НПК, не са били накърнени при разглеждане на делото в двете предходни инстанции. Изводите по фактите, приети за установени от Софийския апелативен съд, се основават на преценката на доказателствената съвкупност, част от която според защитата на подсъдимия неправилно е кредитирана от предходните две инстанции. Това са показанията на свидетеля Т. Г., който е бил подсъдим по друго дело. Преди всичко, следва да се има предвид принципът, че при изграждане на своето вътрешно убеждение инстанциите по фактите имат пълното суверенно право да го изградят на базата на едни доказателства, а други да отхвърлят, стига да посочат аргументи за това и тези аргументи да кореспондират с установеното по делото. В конкретния случай, проверяваният съд изрично е приел в мотивите си, че подлага показанията на този свидетел и данните, за които той свидетелства, на критичен анализ именно поради това, че изхождат от лице, за което има данни, че е извършител на редица престъпни деяния и е резонно неговото сътрудничество с разследващите органи за повишаване на разкриваемостта, да се отчете като смекчаващо отговорността му обстоятелство. Съдилищата са изяснили обстоятелствата от кръга на тези по чл. 102 НПК, като са основали тезата си за ръководната роля на подсъдимия в организираната от него престъпна група в гр. Перник, при спазване на принципа за формиране на вътрешното убеждение и на правилата по чл. 305, ал. 3 от НПК. При проверката по конкретното възражение на подсъдимия, се установи, че второинстанционният съд е кредитирал показанията на св. Т. Г., тъй като те се подкрепят от показанията на св. К. Т., /също разпитан пред съдия на ДП/, като изрично е посочено, че двамата свидетели не се познават и не биха могли да си влияят взаимно като свидетели по делото. Св. Т. е заявил, че от един от дилърите на подсъдимия - св. К. М. / участник в групата на подсъдимия, завършил наказателното производство със споразумение/ е разбрал, че след като "Хайо" бил застрелян, подсъдимият станал ръководител на групата на негово място. Освен това, разпространяването на наркотични вещества е установено от показанията и на другите разпространители, участници в престъпната група, разпитани като свидетели, след приключване на наказателните им дела с определения за одобряване на споразумение. Видно от мотивите към въззивното решение, съдът е проследил доказателствената верига установяваща в детайли създаването, развитието и дейността на престъпната група. Съдът е отчел затрудненията при изясняване на фактическата обстановка поради заявеното от св. Б., А., М., С. и С., /сключили споразумение и разпитани като свидетели по реда на чл. 118, ал. 1, т. 1 от НПК/, че се страхуват от йерархичните ръководители в групата. За част от свидетелите променили показанията си, съдилищата са приложили подхода за констатиране на противоречия и прочитане показанията на свидетелите, като процесуално средство за приобщаване на свидетелските показания към доказателствата. Това се отнася за показанията на св. Г., Т. и В.

При проверката по делото се установи, че въззивният съд правилно не е кредитирал показанията на Б. Б., относно стремежът му да оневини подсъдимия жалбоподател Д. Именно св. Б. е лицето /установено чрез приложените по делото ВДС, в резултат на използвани СРС/, което е събирало дълговете на Д. по време на задържането му под стража. Този свидетел е изпращал на Д. клиенти за заеми и е участвал в акции по сплашване на неизправни длъжници.

Поради това, е неоснователна тезата на защитата, че са налице правни пороци при изготвяне на въззивното решение. И двете съдебни инстанции в мотивите си са изложили съображения за наличието на признаците от обективна и субективна страна на престъпния състав по чл. 252, ал. 1, пр. 1 и по чл. 321, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК.

По отношение на първото престъпление въззивният съд правилно е приел, че системното заемане на парични средства на широк кръг лица срещу насрещна материална облага, съответства на понятието за банково кредитиране. Самият обективен състав на престъплението включва в съдържанието си системното осъществяване на еднородни деяния.

Решението на предишните инстанции, по отношение на второто обвинение, с което е отхвърлена тезата на защитата, че деянието е несъставомерно, съгласно изложеното по-горе, е взето при спазване на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното съдийско убеждение и при спазване на правилата за изготвяне на въззивното решение.

Поради това не са налице касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.

По доводите в протеста за явна несправедливост на наказанието:

Основният довод в протеста се състои в тезата на обвинението, че въззивния съд е надценил посочените в решението смекчаващи отговорността обстоятелства, като чисто съдебно минало, положителна характеристика, полагани грижи за семейството от страна на подсъдимия и това, че успоредно с престъпния е имал и легален бизнес. Настоящият състав намира, че размерът на наказанието лишаване от свобода е справедлив, макар и определен в минимално предвидения за престъпленията, за които подсъдимият Д. е бил признат за виновен. Въззивният съд е отговорил на доводите във въззивния протест, с който се иска увеличаване на наказанието за престъплението по чл. 321, ал. 3 вр. ал. 1 от НК на 10 години, с аргумента, че извън посочените смекчаващи отговорността обстоятелства, такива които отегчават същата, не са установени. При това положение е очевидно, че удовлетворяване на искането за определяне на размер около средния, би било в противоречие с правилата по чл. 54 от НК. Високата степен на обществена опасност на деянието - ръководство на организирана престъпна група е съобразена от законодателя при определяне на амплитудата на размера от 5 до 15 години лишаване от свобода. Степента на обществена опасност на дееца е взета предвид от съдилищата при индивидуализацията на наказанието, с посочените смекчаващи отговорността обстоятелства. Освен изложеното, следва да се има предвид, че явната несправедливост по чл. 354, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 348, ал. 5 НПК /както при отегчаване, така и при снижаване степента на отговорността на дееца/ е основание за изменение на присъдата от касационната инстанция само тогава, когато несъответствието между наложеното наказание и обществената опасност на деянието и дееца е толкова явно и очевидно, че се налага необходимост от изменението му, въпреки че то е определено в рамките на закона. В случая липсва такова несъответствие. Въззивният съд не е допуснал явна несправедливост на наказанието лишаване от свобода, с определянето му в размера на предвидения минимум.

Поради това не е налице касационно основание за отмяна на въззивния съдебен акт по доводите изложени в протеста на прокурора от Софийската апелативна прокуратура, свързани с искането за увеличаване на наложеното наказание.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение