Решение № 10439 от 12.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 5112/2011 г.

Решение № 10439 от 12.07.2011 г. на ВАС по адм. д. № 5112/2011 г., 5-членен с-в, докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на Комисията за защита от дискриминация срещу решение № 2849 от 24.02.2011 г. на Върховния административен съд, постановено по административно дело № 5903/2010 г. С обжалваното решение съдът отменил решение № 75 от 31.03.2010 г. на Комисията за защита от дискриминация в оспорената част и осъдил Комисията да заплати на Министерството на земеделието и храните 150 лв. разноски по делото. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, поради нарушение на материалния закон и за необосновано - касационни основани по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът, без да сочи мотиви, приел, че с бездействието си Общинската служба по земеделие, гр. Плевен, не е извършила дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗД). Не са коментирани различията между Маргарита Цанева и другите заявители за възстановяване на земеделска земя. Това счита, че обосновава немотивираност на съдебното решение поради необсъждане на аргументите за приложение на материалния закон. Твърди, че изложените от съда мотиви за липса на конкретен случай на различно третиране и на установени заявления за възстановяване на земеделски земи по описание по документи, значително предхождащи комасационния план на с. Славяново от 1946 г., означава постановяване на решението на Комисията при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила - несъбиране на доказателства. Ако съдът е приел това нарушение е следвало да отмени акта и върне преписката на Комисията за ново произнасяне. По изложените съображения моли съда да отмени обжалваното решение и върне делото за ново разглеждане от друг състав. Ответникът по касационната жалба - министърът на земеделието и храните, счита същата за неоснователна. Решението на съда е правилно и следва да бъде оставено в сила. Ответниците по касационната жалба - Маргарита Йосифова Цанева и Общинска служба по земеделие, гр. Плевен, не вземат становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Съдът правилно приел, че разгледаният правен казус не носи характеристиките на пряка дискриминация, тъй като те не могат да бъдат тълкувани като нервно третиране по признак "лично положение". Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания, счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че Николай Василев, съпруг на Маргарита Цанева, като наследник на Парашкевица Цанева, подал на 10.03.1992 г. на основание чл. 11, ал. 1 от Закона за собствеността и ползването на земеделски земи (ЗСПЗЗ) искане до поземлената комисия, гр. Плевен, за възстановяване на земеделски земи в землището на с. Славяново с обща площ от 280, 100 дка. С решение № 21-10 от 30.07.1993 г. поземлената комисия признала правото на възстановяване в стари реални граници върху имоти с площ от 21, 042 дка и с право на обезщетение по чл. 10б ЗСПЗЗ за нива с площ от 3, 450 дка, като не се произнесла изрично по искането за разликата до пълния размер. Приел, че с решение от 25.01.2994 г. по гражданско дело № 4171/1993 г. районен съд, гр. Плевен оставил без уважение жалбата срещу това решение на поземлената комисия като не се произнесъл по жалбата в частта до пълния размер на заявените за възстановяване земи. Приел също, че с определение от 11.04.1995 г. по гражданско дело № 1735/1994 г., потвърдено от окръжния съд, районен съд, гр. Плевен, оставил без разглеждане жалбата срещу решение № 21-10 от 30.07.1993 г. поземлената комисия. С протоколно решение № 21-24 от 27.09.1999 г. на поземлената комисия, гр. Плевен, било отказано възстановяването на собствеността във възстановими реални граници на исканите 280, 100 дка по записка от 1912 г., поради възстановяване на имотите по комасационен план от 1946 г. Това решение е обжалвано по съдебен ред и с влязло в сила решение по гражданско дело № 1215/2001 г. на районен съд, гр. Плевен, е прогласено за нищожно. Въз основа на това от правна страна съдът приел за неправилен извода на Комисията за защита от дискриминация, че с непроизнасянето по цялото заявление е налице неблагоприятно третиране на Цанева по смисъла на § 1, т. 7 ЗЗД чрез бездействие, което засяга правото й на възстановяване на земеделски земи. Приел, че независимо дали поземлената комисия има или не задължение за произнасяне по целия заявен размер непроизнасянето не е дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗД. Приел за неоснователен извода на Комисията за защита от дискриминация, че неблагоприятното третиране е на основата на наличието или липсата на вписване в имотната ведомост на заявените земи. Съдът приел също, че Комисията не отчела факта, че заявлението на заинтересованата по делото страна е на основата на документи за собственост от 1912 г., а възстановяването се извършва по комасационен план от 1946 г., както и не установила по кои други такива заявления е заявен отказ и не отчела значението на постановения от поземлената комисия отказ за възстановяване. Съдът приел, че не са налице данни за дискриминация по признак "лично положение". Въз основа на това направила извод за незаконосъобразност на оспореното решение на Комисията за защита от дискриминация и го отменил. Този извод на съда е правилен. За да е налице пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 ЗЗД е необходимо първо, да е установено неравно третиране, и второ, то да е на основата на някой от защитените признаци по ал. 1 на същия член. Неравното третиране се установява на основата на сравнение с лице при сравними сходни обстоятелства. В случая Комисията установила, че заинтересованата страна била третирана неравноправно - чрез бездействието на поземлената комисия, изразило се в непроизнасяне по целия предмет на заявлението за възстановяване на земеделските земи, се стигнало до засягане на права и законни интереси на Цанева. Безспорно, непроизнасянето на който и да е орган, сезиран с дадено искане, води до засягане на законни права и интереси на търсещото съответното произнасяне лице. Именно поради това законодателят е въвел на конституционно ниво - чл. 120, ал. 2 от Конституцията, правото на гражданите да обжалват всички административни актове, които ги засягат, а с разпоредбата на чл. 58, ал. 1 АПК е приравнил, чрез законова фикция, непроизнасянето в срок, т. е. липсата на волеизявление, на произнасяне. Следователно безспорно, поземлената комисия като не се произнесла по целия заявен със сезирането предмет третирала Цанева различно от тези лица, на които се произнесла по цялото искане. Комисията приела, че в случая неравното третиране е на основата на признака "лично положение". Законодателят не е дал легално определение на защитения признак "лично положение". За разлика от други защитени признаци - пол, раса, религия, увреждане, възраст, семейно положение, които са иманентно присъщи на човека, защитеният признак "лично положение" няма еднозначно, изначално прието обективно съдържание. Това предполага и налага установяване и доказване във всеки конкретен случай на значим, обективен, същностен за личността белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния (материален и персонален) обхват на закона и абсолютната забрана за пряка дискриминация. В случая такъв белег Комисията приела, че е незаписването на имотите на наследодателя на заинтересованата страна в имотната ведомост. Именно незаписването на имотите в имотната ведомост Комисията приела, че е причина за различното третиране в сравнение с тези наследници, които в сходна ситуация - подаване на заявление за възстановяване на земеделски земи, биха били третирани различно, тъй като по отношение на тях поземлената комисия би се произнесла. Вярно е, че съдът приел, за неоснователен извода на Комисията, че лицата, чиито имоти са записани в имотния регистър не е доказано, че биха били третирани по-различно от тези, чиито имоти не фигурират в регистъра, тъй като по преписката не бил установен конкретен случай на такова различно третиране, а същото било установено само на базата на твърдението на ответника по делото. За релевантното за целите на дискриминацията сравнение не е необходимо винаги да е налице реален сравнител. Сравнение може да се направи и с хипотетичен такъв. Законът казва "третира, било е третирано или би било третирано". Именно последната хипотеза дава възможност да се извърши сравнение и с хипотетичен сравнител. В такъв случай е достатъчно да се отчете онзи комплекс от действия на твърдяния дискриминатор, които първо, са възможно най-близки и сходни с тези в твърдяното дискриминационно третиране, и второ, в своята съвкупност биха дали възможност да се направи обоснован извод за евентуалното му поведение. В случая Комисията формирала извода си на базата на наведения от поземлената комисия аргумент, че имотите не фигурират в имотната ведомост. Комисията за защита от дискриминация обаче не отчела, че макар и по повод на последващо сезиране - с възражение вх. № 113 от 28.01.1998 г., поземлената комисия се произнесла по искане на наследодателя на заинтересованата в настоящото производство страна - протокол № 21-24 от 27.09.1999 г. Следователно твърдението на поземлената комисия се опровергава от собственото й поведение по отношение на лицето, за което се твърди дискриминационно поведение, и издадения от нея акт. Фактът, че този акт е прогласен за нищожен от съда е неотносим, тъй като е последващ и извършен от друг орган. Релевантното в случая е, че невписването на претендираните имоти в имотната книга не са послужили като основание на поземлената комисия да откаже - при направеното възражение, да се произнесе. Следователно не твърдяния факт е причина за непроизнасянето при първото сезиране на поземлената комисия. От горното следва, че по делото не може да се приеме, че причината за различното третиране е приетото от Комисията невписване в имотната ведомост на претендираните имоти. Това означава, че действията на поземлената комисия не са обусловени от твърдяния защитен признак "лично положение", тъй като именно горният факт се представя за съдържание на признака. Следва наред с това да се посочи, че невписването на имоти в даден регистър преди повече от шестдесет години преди момента, когато се твърди по-неблагоприятното третиране, трудно може да се впише в изискването за личностен, характерен и присъщ на личността отличителен белег, който да изпълни съдържанието на защитения признак "лично положение". Това изглежда още повече трудно приложимо като се има предвид абсолютния характер на забрана за пряка дискриминация. Ако се приеме твърдението на Комисията би значело, че всяко непроизнасяне на който е да е орган, поради невписване на дадени обстоятелства в определени регистри би значело дискриминация по признак лично положение. Първо, невписването в регистри може да бъде правопораждащ, съответно правопогасяващ юридически факт за субективни права и правомощия, второ, абсолютната му имплементация би довела до ненужност на правното регулиране в различни сфери, и трето, защото тя - имплементацията, сама по себе си може да доведе до неравенство пред закона и до неравно третирате. Що се отнася до конкретния случай следва изрично да се посочи, че в целия период от подаване на първото заявление пред общинската поземлена комисия на 10.03.1992 г. до сезирането на Комисията за защита от дискриминация - 12.06.2008 г., заинтересованата страна е водила многобройни дела с предмет претендираните наследствени земи. Този факт разбира се сам по себе си не изключва автоматично възможността за дискриминация от поземлената комисия, но показва, че Цанева не само е имала законови възможности, но и активно ги е използвала, за да защити твърдяните си субективни права и интереси. С оглед на това съдът счита, че е извън компетентността на Комисията да преценя доколко очевидно и логично е да липсва вписване в имотната ведомост и как това не оправдава бездействието на поземлената комисия, както и как факта на неидентифициране на претендираните земи не е причина за непроизнасяне. Още по-малко може да се приеме, както сочи в мотивите си Комисията, че "тези факти са относими към личното положение на жалбоподателката" (заинтересованата страна Цанева в настоящото съдебно производство). Видно от изложеното инвокираните от касатора доводи за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Комисията за защита от дискриминация неправилно приложила материалния закон като приела, че с непроизнасянето си поземлената комисия, гр. Плевен осъществила пряка дискриминация на основата на признак "лично положение", изразяващо се в невписване на претендирани земеделски земи в имотната ведомост. При неоснователност на инвокираните касационни основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 218 АПК Върховният административен съд,