Решение № 10292 от 23.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 4784/2025 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на М. А. Ф., гражданин на Сирия, чрез адвокат В. Петков против решение 2844/24.03.2025 г. на Административен съд Хасково, постановено по адм. дело 408/2025 г., с което е отхвърлена жалбата му срещу решение 1288/03.02.2025 г. на председателя на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет. В касационната жалба са посочени касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на решението. Касаторът поддържа, че спрямо него са налице основания за предоставяне на хуманитарен статут на основание чл. 9, ал.1, т.1 ЗУБ, поради съществуваща заплаха от убийства на честта , както и на статут на бежанец, поради отказа му да отбие военната си служба в Сирия. Позовава се съдебна практика на Съда на ЕС по дело С-238/19 и С-472/13. Счита, че при постановяване на обжалваното съдебно решение не е преценена сигурността на ситуацията в провинция Дейр ез Зор, Сирия. Поддържа, че първоинстанционният съд не е обсъдил доводите му, че при катастрофалната социално-икономическа обстановка в страната на произход, връщането в Сирия би нарушило правата му по член 4 от ХОПЕС и член 3 от ЕКПЧ. Счита, че обжалваното съдебно решение не е съобразено с практиката на Съда на ЕС по дело С-163/17 и практиката на ЕСПЧ. Сочи, че съдът не е приложил правилно и алтернативата за вътрешно разселване по чл. 8, ал. 8 и чл. 9, ал. 5 ЗУБ. Искането е за отмяна на решението. Ответникът председателят на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет, чрез юрк. Е. Хичовски оспорва касационната жалба и моли да се остави без уважение. Заключението на прокурора от Върховна касационна прокуратура е да се остави в сила първоинстанционното съдебно решение. Върховният административен съд, първо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения: С оспорения индивидуален административен акт, председателят на Държавна агенция за бежанците на основание чл. 75, ал.1, т. 1 и 2 ЗУБ е отказал да предостави на М. А. Ф., гражданин на Сирия статут на бежанец и хуманитарен статут. С обжалваното съдебно решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган и отговаря на изискванията за форма по чл. 59 АПК, като съдържа мотиви за липса на предпоставките да се предостави статут на бежанец и хуманитарен статут. Съдът не е констатирал нарушение на изискването на чл. 75, ал. 2 ЗУБ. От данните по преписката и от съдържанието на проведеното интервю, съдът не е установил пропуски при изследване на твърдян факт от бежанската история, свързан с личното положение на молителя. Констатирал е, че макар и накратко са описани и заявените от чужденеца опасения от преследване от роднини на годеницата му. Административният съд е приел, че оспореният акт съответства на материалния закон. В тази връзка са изложени съображения, че по отношение на кандидата за закрила не са налице условията, предвидени в чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставяне статут на бежанец, тъй като не сочи обстоятелства, свързани с опасения от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група. Според съда страхът на жалбоподателя от убийство от роднини на годеницата му, е причина от семеен и личен характер, свързана с връзката му с жена от друго племе и не може да бъде подведен като основание за закрила по ЗУБ. Относно предпоставките за предоставяне на хуманитарен статут, съдът е приел, че липсват твърдения от чужденеца, че в държавата си на произход е изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, или изтезание или нечовешко или унизително отнасяне или наказание по чл.9, ал.1 т.1 и 2 ЗУБ. Не е установил и твърдения за наличието на обстоятелства по чл. 9, ал. 6 и 8 от ЗУБ. Според съда административният орган е извършил преценка и относно материалноправните предпоставки за предоставяне на хуманитарен статут по смисъла на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ. За да приеме, че не са налице тежки и лични заплахи срещу живота или личността на търсещия закрила, поради безогледно насилие в случай на въоръжен вътрешен или международен конфликт, съдът е съобразил тълкуването на чл. 15, буква в) от Директива 2004/83/ЕО, дадено в решението на Съда на ЕС по дело С-465/07, относимо и към действащата разпоредба на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС. Според съда в конкретния случай посочените от Съда на ЕС хипотези не са налице, тъй като изложената пред административния орган информация за личното положение на жалбоподателя и останалите данни и доказателства по делото, не обосновават извод, че конфликтът в Сирия достига до ниво, пораждащо сериозни и потвърдени основания да се смята, че търсещият закрила, върнат в Сирия, в конкретен регион, поради самия факт на присъствието си на територията, се излага на реална опасност да претърпи тежки заплахи срещу живота или личността си. В тази връзка съдът е съобразил и фактът, че жалбоподателят не е принуждаван да напусне страната на произход, а и видно от данните при регистрацията, цялото му семейство е останало в Сирия. От данните в представените в съдебното производство справки от 03.02.2025 г. за актуалната обществено политическа обстановка в страната на произход, съдът е установил, че през януари 2025 г. в Дейр Ал Зор (Дейр ез Зор) е имало сблъсък на въоръжени групи, като нестабилността продължава, но така само са прекъсвани хуманитарните операции, които продължават. Според съда липсва повсеместност на конфликтите и предвид слабата им интензивност, не съществува сериозна заплаха от тежки посегателства. Във връзка с изложените от чужденеца опасения от възможна мобилизация за военна служба, съдът е приел, че не са посочени политически, религиозни или морални убеждения, за да се откаже да служи в армията. Посочил е, че военната повинност е задължителна и че не може да се смята, че при завръщането си, жалбоподателят ще бъде взет на военна служба само поради факта, че е лице от мъжки пол на определена възраст и ще бъде третиран по различен начин при изпълнението на военен дълг в сравнение с другите лица, отзовали се на призовките. По тези съображения съдът е приел, че преценката на административния орган за липса на основания за предоставяне на закрила съответства на фактите от бежанската история и на материалния закон. Решението е правилно като краен резултат. Неоснователни са доводите в касационната жалба за наличие на основания за предоставяне статут на бежанец, поради отказа на касатора да отбие военната си служба в Сирия, както и основания по чл. 9, ал.1, т.1 ЗУБ за предоставяне на хуманитарен статут поради съществуваща заплаха от убийства на честта . По силата на чл. 8, ал. 1 ЗУБ статут на бежанец се предоставя на чужденец, който поради основателни опасения от преследване, основани на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, се намира извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. Съгласно чл. 8, ал. 4 ЗУБ преследване е нарушаване на основните права на човека или съвкупност от действия, които водят до нарушаване на основните права на човека, достатъчно тежки по своето естество или повторяемост. Разпоредбата на чл. 8, ал. 5 ЗУБ, която транспонира нормата на чл. 9, параграф 2, буква д) от Директива 2011/958 ЕС предвижда, че действия по преследване могат да бъдат наказателно преследване или наказания за отказ да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната служба би предполагала извършването на престъпление или на деяние по чл. 12, ал. 1, т. 1 3 от закона. Съгласно т. 39, от решението по дело С-472/13, Shepherd, на която се позовава касаторът, член 9, параграф 2, буква д) от Директива 2004/83 цели да защити молителя, който се противопоставя на военната служба, защото не иска да се изложи на бъдещо извършване на актове от естеството на тези, посочени в член 12, параграф 2 от същата директива т.е. извършването на деяния, които могат да бъдат квалифицирани като военни престъпления или престъпления против човечеството. Преценката дали изпълнението на военната служба от молителя, непременно или поне твърде вероятно би довело до това последният да извърши престъпленията по чл. 12, пар. 2 от директивата е на националните органи, под контрола на съда, въз основа на съвкупност от улики, която е от естество да установи, с оглед на всички разглеждани обстоятелства, и по-конкретно на относимите факти, свързани с държавата на произход към момента на вземането на решение по молбата, както и на личния статут и личното положение на молителя, че цялостното положение прави правдоподобно извършването на твърдените престъпления (решение по дело С-238/19, т. 34 и 35). В конкретния случай такива обстоятелства не са установени по отношение на касатора М. А. Ф., гражданин на Сирия. Поради това е неоснователно позоваването в касационната жалба на цитираните решения на Съда на ЕС по дело С-238/19 и дело С-472/13. От представената по делото справка вх. МД-02-398/21.07.2025 г. относно актуалната обществено политическа обстановка в Сирийска арабска република, изготвена въз основа на независими източници, се установява, че преходната администрация в Сирия премахва задължителната наборна служба, освен в ситуации на национално военно положение, като според сирийски военни представители новата армия ще се състои главно от членове на [наименование] и други съюзнически въоръжени групировки, а не от наборници без военен опит. Правилно първоинстанционният съд е приел, че не се сочат и политически, религиозни или морални убеждения за отказа да се служи в армията. Принципно неправилно съдът е изключил от основанията за предоставяне на закрила по ЗУБ изложените от чужденеца заплахи от убийство от племето на годеницата му. В решението на Съда на ЕС от 16 януари 2024 г. по дело С-621/21 (WS срещу интервюиращ орган на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет) е прието, че чл. 15, букви а) и б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че понятието тежки посегателства" обхваща реалната заплаха за молителя да бъде убит или да бъде подложен на актове на насилие от страна на член на неговото семейство или общност поради предполагаемо нарушаване на културни, религиозни или традиционни норми и че следователно това понятие може да доведе до признаване на статут на субсидиарна закрила по смисъла на член 2, буква ж) от тази директива. В националния закон, в разпоредбата на чл. 9, ал. 2, т. 3 ЗУБ изрично е предвидено, че субекти, извършващи тежки посегателства по чл. 9, ал. 1 ЗУБ, могат да бъдат и недържавни субекти, ако може да бъде доказано, че субектите, посочени в т. 1 и 2, включително международни организации, не могат или не желаят да предоставят закрила срещу тежки посегателства. Въпреки това, крайният извод на съда, че в случая не са налице заплахи, представляващи тежки посегателства по смисъла по чл. 9, ал.1 т.1 и 2 от ЗУБ съответства на фактите от бежанската история на молителя и на материалния закон. Доводите в касационната жалба, че касаторът е заплашван с убийство на честта от племето[наименование], действащо в провинция Дейр ез-Зор, не кореспондират с посочените от чужденеца причини за напускане на страната на произход и тези за нежеланието му да се завърне в нея. Видно от протокола от проведеното интервю на 21.11.2024 г. твърденията на М. А. Ф. за съществуването на заплахи от убийство, не са свързани с конкретно племе или с нарушение на конкретни културни, религиозни или традиционни норми. В интервюто чужденецът е изложил опасения от заплахи от убийство от племето на годеницата му, но не сочи кое е племето й. Твърди също, че годеницата му към момента на интервюто е в Турция, далеч от проблемите със семейството си. Липсват каквито и да било твърдения, че заплахите за убийство произхождат от представители на племето [наименование] или че са свързани с извършено от него нарушение на техни културни, религиозни или традиционни норми. Бланкетния характер на заявените обстоятелства не позволява събирането на релевантна информация във връзка с извършването на убийства на честта в Сирия, както от административния орган, така и от съда. Не е налице и основание за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал.1, т. 3 ЗУБ. Действително обстановката в провинция Дейр ез-Зор (Дейр ал Зор) остава нестабилна, според данните от представените по делото справки за актуалната обществено политическа обстановка в Сирия, но не отговаря на критериите за безогледно насилие по смисъла на чл. 15, буква в) от Директива 2011/95 и тълкуването на това понятие в практиката на Съда на ЕС, така че самото присъствие на молителя на територията на провинцията от която произхожда да представлява заплаха за живота и здравето му, както е приел и първоинстанционният съд. Неоснователни са и доводите в касационната жалба, че връщането в Сирия би нарушило правата на молителя по член 4 от ХОПЕС и член 3 от ЕКПЧ. Според данните от справка вх. МД-02-483 от 10.09.2025 г., на 25 август 2025 г. Министерство на финансите на САЩ официално е премахнало санкциите срещу Сирия и от тогава международната търговия на страната е възобновена. На 5 септември 2025 година е създаден Сирийски фонд за развитие, предназначен за подкрепа на възстановяването и създаването на работни места. В справката е посочено, че министърът на извънредните ситуации на Сирия е заявил, че фондът ще се съсредоточи върху регионите, най-засегнати от конфликта, по-специално Идлиб, Алепо, Дейр Ал Зор (Дейр ез Зор), Хомс и Провинция Дамаск. Възраженията в жалбата за неправилно приложение на алтернативата за вътрешно разселване, са неотносими към фактите от бежанската история на касатора. По тези съображения, настоящият касационен състав преценява, че първоинстанционното решение, с което жалбата на М. А. Ф. е отхвърлена, е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение,