Решение № 4030 от 13.4.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Община Варна, чрез процесуалния си представител юрисконсулт Стоева, срещу Решение 568 от 26.04.2022 г., постановено по адм. дело 199/2021 г. по описа на Административен съд Варна, в частта му, с която е уважен предявеният против нея иск за обезщетяване на причинени имуществени вреди в размер на 7726 лева и е осъдена да заплати разноски по делото. Излага доводи за неговата неправилност, като постановено в нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска отмяната му в обжалваната част, като вместо него се постанови ново по същество на спора, с което се отхвърли предявения срещу нея иск, като й се присъди и юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. Ответниците К. Стоянова и В. Павлов, чрез процесуалния си представител адвокат Иванов, вземат становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен в обжалваната му част и е процесуално допустима. Производството пред Административен съд Варна се е развило по исковата молба на К. Стоянова и В. Павлов против Община Варна, с която на основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) са предявили обективно съединени искове за обезщетяване на претърпени имуществени и неимуществени вреди, произтичащи от отменената като незаконосъобразна Заповед 230/30.08.2016 г. на кмета на район Младост - Община Варна, изразяващи се в разликата между размера на платения от тях свободен наем и размерът на регулирания наем на Община Варна за периода от м. октомври 2016 г. до 04.09.2018 г. и от 05.09.2018 г. до 31.12.2018 г и причинени притеснения, нерви, стрес и неудобства за периода от 05.09.2016 г. до 31.12.2018 г. С обжалваното решение административният съд е уважил, като основателен и доказан предявения на основание чл. 203, ал. 1 АПК във вр. с чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ иск за сумата от 7726 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди за периода от м. октомври 2016 г. до 04.09.2018 г. и е отхвърлил като неоснователни исковете за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в общ размер 1364,16 лева за периода от 05.09.2018 г. до 31.12.2018 г. и за обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени притеснения, нерви, стрес и неудобства за периода от 05.09.2016 г. до 31.12.2018 г. В частта му, с която предявените искове са отхвърлени и е осъден ищеца да заплати разноски по делото решението не е обжалвано и е влязло в сила. Решението е постановено при ново разглеждане на делото, след като с решение 699/20.01.2011 г., постановено по адм. д. 114/2020 г. по описа на ВАС е отменено решение 2184/14.11.2019 г.. постановено по адм. д. 507/2019 г. по описа на Административен съд Варна и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда. При новото разглеждане съдът е дал възможност да се ангажират доказателства от страните, съобразно указанията в отменителното решение на ВАС, като са събрани посочените такива. Със събирането им решаващият съд е изяснил фактическата обстановка по делото, въз основа на която е направил своите правни изводи. Решението в обжалваната му част е валидно и допустимо, но неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт или незаконосъобразни действия или бездействия на органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, реално причинена вреда, произтичаща от отменения акт или незаконосъобразни действия, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт, действия или бездействия и настъпилата вреда. Неправилен е изводът на съда в обжалваното решение, че в случая по отношение на предявения иск за обезщетяване на претърпени имуществени вреди е установено наличието на всички законови предпоставки, което основава неговата основателност. Безспорно установена е по делото отмяната на административния акт на кмета на район Младост - Община Варна, с която е наредено изземване на общинското жилище, което са обитавали ищците, и според соченото в исковата молба е освободено от тях доброволно. Не е доказано обаче причиняването на вреда, произтичаща от неговата отмяна. Претенцията е за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатен свободен наем за периода от м. октомври 2016 г. до 04.09.2018 г. по сключен договор за наем на 05.09.2016 г. с наемодателя С. Василев. Ищците са тези, който следва да докажат основателността на претенцията си, което безспорно в случая не е сторено. Искът за имуществени вреди се основава на конкретно изложени обстоятелства, за доказването на които от ищците са представени договор за наем и разписки за заплащането му, като тези доказателства са оспорени от ответника. Неправилно съдът не е съобразил разпоредбата на чл. 180 ГПК, съгласно която частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство само за това, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица, а не и за верността на фактите, съдържащи се в тези изявления. За разлика от официалния документ, частният диспозитивен документ какъвто е договорът за наем, не се ползва с достоверност на датата и мястото на съставянето си. Частният документ има достоверна дата за трети лица, в т.ч. и за съда в производството по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, само в изчерпателно изброените хипотези по чл. 181, ал.1 от ГПК, нито една от които не е налице в конкретния случай. От представените разписки също не се установява да са осъществени плащанията на уговорения наем. От изготвената и приета по делото съдебно-графическа експертиза е установено, че във всички разписки за наем ръкописните текстове са изписани и подписани от ищцата К. Стоянова, като на нито една няма подпис на наемодателя С. Василев. Нещо повече, на шест от тях, като получил сумата, се е подписал другият ищец В. Попов. Следва да се отбележи, че съдът, по искане на ищците, неправилно е допуснал установяването на плащанията чрез разпит на свидетели, един от които е наемодателят, без да се съобрази с ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК, съгласно която разпоредба свидетелски показания не се допускат за погасяване на установени с писмен акт парични задължения. С оглед гореизложените съображения настоящата инстанция намира предявения от К. Стоянова и В. Павлов против Община Варна иск за обезщетяване на причинени имуществени вреди изцяло за неоснователен, като недоказан, а обжалваното решение за неправилно в частта му, с която същият е уважен. Следва същото да бъде отменено в обжалваната му част, с която е уважен предявеният иск за причинени имуществени вреди в размер на 7726 лева и е осъден ответника да заплати на ищците разноски по делото в размер на 476 лева, като се постанови друго по съществото на спора, с което предявения иск се отхвърли и в тази му част. При този изход на спора искането на Община Варна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно за сума в размер от 100 лева при приложението на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ. Водим от изложеното и на основание чл. 222, ал. 1 и чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, трето отделение