Решение № 70 от 7.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 9596/2024 г.

от 06.10.2023 г. на в. и. д. кмета на район "Средец" при Столична община. Претендира присъждане на разноски по делото. Ответникът – Етажна собственост на [улица], гр. София, чрез пълномощника си в съдебно заседание взема становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за касационното производство. Ответникът – С. Е. Г., чрез процесуалния си представител в съдебно заседание излага становище за недопустимост на постановения съдебен акт и претендира разноски по делото. Ответникът – в. и. д. кметът на район "Средец" при Столична община не изразява становище по жалбата. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. За да се произнесе по съществото на касационната жалба, разгледана съгласно чл. 218, ал. 1 АПК с оглед наведените основания за обезсилване и отмяна, настоящата инстанция взе предвид:

от 06.10.2023 г. на в. и. д. кмет на район "Средец" при Столична община, според което в 7-дневен срок от връчването му и на основание чл. 169, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 4 от Закона за устройство на територията (ЗУТ), всички собственици на жилищната сграда с административен адрес гр. София, [улица], чрез В. П., представляващ Етажната собственост, следва да предприемат необходимите действия за целесъобразно ползване и опазване от непредвидими инциденти собствениците на вещни права върху поземления имот с идентификатор 68134.100.177, като съгласно регламентираните изисквания на действащата нормативна уредба, преминаването през съществуващия проход следва да се осъществява без ограничения, а за предприетите действия своевременно да се информира район "Средец" при Столична община. С обжалваното решение съдът е обявил нищожността на оспореното предписание. За да постанови този резултат, решаващият съд е развил следните доводи:

от 06.10.2023 г. на в. и. д. кмета на район "Средец" при Столична община. Решението е допустимо. Твърденията на касационния жалбоподател, че процесното предписание не представлява административен акт по смисъла на чл. 21 АПК във връзка с чл. 214 ЗУТ, са неоснователни. Законодателят е очертал ясни и конкретни белези за разграничаване на административните актове от останалите актове издавани от администрацията. Един от основните белези на индивидуалния административен акт е когато с него се създават права или задължения или се засягат права или законни интереси на отделни физически или юридически лица. В настоящия случай предписанието безспорно създава за всички собственици в жилищната сграда (изрично посочени като адресати в акта) задължение да предприемат действия за целесъобразно ползване и опазване от непредвидими инциденти собствениците на вещни права върху поземления имот във връзка с преминаването през съществуващия проход. В тази връзка изложените от касатора доводи са вътрешно противоречиви, доколкото от една страна твърди, че в писмото не се съдържа волеизявление за премахване на незаконно строителство, а също така излага, че то представлява покана за възстановяване на съществувалото положение, което предвид подадения от самия него сигнал за незаконно строителство, реално представлява становище за издаден административен акт в производство по чл. 225а ЗУТ. Така постановеното решение е правилно и обосновано. В този аспект съдът е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от доказателствата по делото. За да е нищожен един административен акт, следва допуснатият порок да сочи на висока степен и тежест на недействителност в хипотезата на материална такава. Това значи административният акт да е лишен от каквато и да е законова опора. Настоящата инстанция споделя извода на първоинстанционния съд за липса на компетентност на органа, постановил оспореното предписание, както и за съществено нарушение на формата на издадения акт. По делото е представен сигнал за незаконно строителство от настоящия касационен жалбоподател и С. Е. Г., визиран и в обстоятелствената част на издаденото предписание, състоящо се в неправилно монтирани два броя (външна и вътрешна) метални врати в съществуващ проход до собствената им сграда с идентификатор 68134.100.177. 2 по КККР на гр. София. В оспореното писмо се сочат извършени посещения на имота от длъжностни лица на районната администрация на 17.05.2023 г. и 07.07.2023 г., но по делото липсват данни да са съставяни констативни актове по реда на чл. 225а, ал. 2 ЗУТ. Вместо това, в оспореното писмо административният орган излага мотиви за противоречие на металната врата (вътрешната) с изискванията на противопожарните и санитарно-хигиените норми като в диспозитива на акта посочва нормите на чл. 169, ал. 1, т. 2, т. 3 и т. 4 ЗУТ, относими към общото изискване на съответствие на строежите с основните изисквания към строежите, определени в приложение І на Регламент (ЕС) № 305/2011 на Европейския парламент и на Съвета от 09.03.2011 г. за определяне на хармонизирани условия за предлагането на пазара на строителни продукти и за отмяна на Директива 89/106/ЕИО на Съвета (ОВ, L 88/5 от 04.04.2011 г.) за безопасност в случай на пожар (т. 2), хигиена, здраве и околна среда (т. 3) и достъпност и безопасност при експлоатация (т. 4). В този смисъл реално не става ясно в какво производство и на какво основание е издадено процесното предписание, което представлява съществен порок във формата на административния акт. Доколкото самият орган в писмото общо сочи за противоречие на констатираното с изискванията за противопожарни и санитарно-хигиенни норми, а издаването на предписание с такова съдържание е от компетенциите на органите за пожарна безопасност и защита на населението по чл. 125 ЗМВР, оспореното пред съда предписание не е издадено от компетентно лице. В случай, че административният акт е издаден в производство по чл. 225а ЗУТ, липсата на съставен констативен акт и посочено правно основание от тези по чл. 225, ал. 2 ЗУТ, както и неяснотата по отношение същината на волеизявлението на органа за предприемане на "необходимите действия", без такива изрично да се предпишат, съставлява съществен порок на неговата форма по смисъла на чл. 59, ал. 2, т. 4 и т. 5 АПК. Допуснатите пороци по чл. 146, т. 1 и т. 2 АПК сочат на висока степен и тежест на недействителност на административния акт водещи до неговата нищожност. Предвид това, като е прогласил нищожността на обжалвания административен акт, съдът е постановил решение при правилно приложение на материалния закон. Спрямо обжалваното решение не са налице твърдените в касационната жалба основания за отмяна, поради което решението като материално и процесуално законосъобразно следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора, на ответника по касационната жалба Етажната собственост на [улица], гр. София следва да се присъдят направените и своевременно претендирани разноски по приложения списък в размер на 1000 (хиляда) лв., представляващи възнаграждение за един адвокат.