Решение № 168 от 7.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1817/2016 г.

Решение № 168 от 7.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1817/2016 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Илияна Папазова Производството е с правно основание чл. 290 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от [фирма] [населено място], представлявано от изпълнителния директор И., чрез процесуалния представител главен юрисконсулт Ч. против въззивно решение № 21 от 22.01.2016 г. по в. гр. д. № 824/2015 г. на Пернишки окръжен съд, с което е потвърдено решение № 947 от 1.10.2015 г. по гр. д. № 1743/2015 г. на Районен съд Перник в обжалваната част, с която е уважен обратния иск на [община] срещу [фирма] за сумата от 7 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди на Л. К. В., причинени на 17.01.2015 г. в [населено място] при подхлъзване и падане на непочистена, заледена и неравна настилка на тротоара, ведно със законната лихва, считано от 29.05.2015 г., както и 53 лв., обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 29.05.2015 г. и 1281.59 лв. разноски, ведно с присъждане на разноски. В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира за установено следното: Ищцата Л. К. В. е предявила срещу [община] иск за 10 000 лв., обезщетение за причинени й неимуществени вреди от получено увреждане на 17.01.2015 г., фрактура на дясна лакетна става, довело до временната й нетрудоспособност за срок от 50 дни, в резултат на падане след подхлъзване заради непочистена, заледена и неравна настилка на тротоара на [улица]в [населено място], както и за 53 лв., обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва. [община] е оспорила както механизма на злополуката, така и размера на претендираните вреди. Възразила е, че не отговаря за конкретния участък и че е налице съпричиняване от пострадалата. С отговора си е поискала привличане на дружеството [фирма] като трето лице помагач, срещу когото е предявила обратен иск за процесната сума от 10 000 лв. Твърденията на ответника са, че по надлежния ред е било възложено на третото лице да извършва необходимите действия по "почистване и опесъчаване на общинската пътна мрежа", част от която е тротоара на [улица]. При тези факти, въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния, че деликтът е резултат от наличието на необезопасен и неподдържан тротоар, като част от пътната инфраструктура на общината, без обозначение за извършване на ремонт или забрана за ползване, което да позволи на ищцата да възприеме и избегне опасността, поради което отговорността, на основание чл. 49 ЗЗД, е на общината. Проявено е бездействие, изразяващо се в неосъществен контрол и неизпълнение на задълженията й за поддръжка и обезопасяване на тротоара, което е в пряка връзка с причинения вредоносен резултат. В. съд е възприел и извода на първата инстанция, че представените по делото заповед № 1830 от 27.11.2014 г., с която кметът еднолично е възложил на [фирма] "със специализирани снегопочистващи машини, опесъчители, работници и друга специализирана техника да извършва почистване и опесъчаване на общинската пътна мрежа" и сключеното въз основа на нея споразумение са достатъчни, за да се приеме, че дружеството следва да отговаря във всички случаи, в които е налице отговорност на общината за неизпълнение на задълженията й в тази връзка. С извода, че общината е възложила на З. " АД изпълнението на дейностите по почистване на тротоарите, за които тя носи отговорност по чл. 49 ЗЗД, съдът е уважил предявения обратен иск. Допълнително въззивният съд е посочил, че в случая задължението за почистване и опесъчаване на тротоарите е възникнало освен въз основа на посочената заповед, още и по силата на чл. 65, ал. 2, т. 5 от Закона за защита при бедствия, без да е необходимо сключването на допълнително двустранно споразумение. При тези мотиви на въззивния съд, касационното обжалване е допуснато с определение № 495 от 31.05.2016 г., на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпроса: нормата на чл. 65, ал. 2, т. 5 от Закона за защита при бедствия /З./ дава ли основание на кмета на общината, принудително /със заповед/ да налага на търговско дружество, извършването на услуги и от значение ли е дали лицето, чиято помощ е привлечена по реда на З. има наличната възможност да извърши услугата, както дали е необходимо неговото съгласие? По въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното: Законът за защита при бедствия, съгласно чл. 1, урежда обществени отношения, свързани с осигуряването на защитата на живота и здравето на населението, опазването на околната среда и имуществото при бедствия. В чл. 2 е дадено определение на понятието "бедствие", като изрично са посочени компетентните органи - на национално, областно и общинско ниво, на които са възложени функции в подобна ситуация. Касае се за правомощия, предоставени при обявено бедствено положение, което законодателят е регламентирал в чл. 48 като: "режим, който се въвежда в зоната на бедствието от определените в закона органи, свързан с налагането на мерки за определен период от време с цел овладяване на бедствието и провеждане на спасителни и неотложни аварийно-възстановителни работи". Посочено е, че на общинско ниво - бедственото положение се определя със заповед на кмета на общината, в която се определя и конкретната му територия /чл. 49/. В цитираната норма на чл. 65, ал. 2, т. 5 от Закона е посочено, че при възникване на бедствие на територията на общината, кметът може да "привлича физически или юридически лица за предоставяне на лична или материална помощ в съответствие с възможностите им". Касае се за възможност /не задължение/, предвидена в законово определена ситуация /на бедствие/, при обявен по определен в закона ред режим /бедствено положение/. Само в тази изключителна ситуация, нормата на чл. 65, ал. 2, т. 5 от Закона за защита при бедствия /З./ дава основание на кмета на общината, да привлича /но не и да налага принудително/ търговско дружество, за да извърши услуга, като вид лична или материална помощ, при това в съответствие с възможностите му. Имайки пред вид така дадения отговор на поставения въпрос, настоящият съдебен състав намира постановеният въззивен акт за неправилен. В конкретния случай - позоваването на нормата на чл. 65, ал. 2, т. 5 от Закона за защита при бедствия е неправилно, защото по делото нито е било прието за безспорно, нито е установено /с надлежно представени доказателства/ наличие на обявено по съответния ред /със заповед на кмета на общината/ бедствено положение за територията, включваща мястото, където е осъществен процесния деликт и за датата, на която той е осъществен. Липсата на установяване на тези обстоятелства прави неоснователен довода на въззивния съд, че задължението за почистване и опесъчаване на тротоарите е възникнало по силата на чл. 65, ал. 2, т. 5 от Закона за защита при бедствия в тежест на [фирма]. Неправилен е извода на въззивният съд, че отговорността на третото лице [фирма] по чл. 49 ЗЗД е възникнала по силата заповед № 1830 от 27.11.2014 г. на кмета и споразумение, поради следните три съображения: Относно заповед № 1830: Първо - издаването й е мотивирано с чл. 65, ал. 2, т. 5, 9 и 10 от Закона за защита при бедствия и със заповед № 1829 от 27.11.2014 г. на кмета на общината. За чл. 65 З. вече беше посочено, че не е установено да е приложим, а заповед № 1829 не е налична по делото. Второ - заповед № 1830 не съдържа текст, задължаващ осъществяване на дейност по почистване на тротоарите. С нея е възложено на [фирма] "със специализирани снегопочистващи машини, опесъчители, работници и др. специализирана техника да извършва почистване и опесъчаване на общинската пътна мрежа". Възлагането е за конкретни действия /почистване и опесъчаване/, по точно определен начин /със специализирани снегопочистващи машини, опесъчители, работници и др. специализирана техника/, на конкретно определена територия /общинската пътна мрежа/. Видът, обхватът, техническите изисквания, норми и правила и периодичността на работите по поддържане и текущ ремонт на пътищата, както и изискванията към организацията и технологията за тяхното изпълнение се уреждат с Наредба № РД-02-20-19 от 12.11.2012 г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата на министъра на регионалното развитие и благоустройството. В нея, досежно зимното поддържане на пътищата /вж. глава четвърта и техническите изисквания в Преходните и заключителни разпоредби/, се визират само пътните платна, но не и тротоарите /ясно е че специализираните снегопочистващи машини не се предназначени за тротоари/. Определението за тротоар, дадено в § 6 от Преходните и заключителни разпореди на Закона за движение по пътищата е: "изградена, оградена ли очертана с пътна маркировка надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за движение и предназначена само за движение на пешеходци". Съгласно чл. 30, ал. 4 ат Закона за пътищата - задължението за поддържане на тротоарите е на общината. При констатирано неизпълнение, за да се освободи от отговорност, тя трябва да докаже, че е възложила изпълнението му на друг. Възлагането трябва да е изрично и недвусмислено. Трето - заповед № 1830 е издадена на 27.11.2014 г., без в нея да е посочен краен срок. Посочено е, че "срокът за снегопочистване е до отпадане на необходимостта". В конкретния случай по делото не са представени доказателства дали конкретната дата на деликта 17.01.2015 г. попада в срока й на действие. Относно подписаното между страните споразумение: Издадено е съгласно заповед № 1830 и въз основа на "представена Калкулация за механично почистване от сняг на улични платна и площади" и с него е съгласувана цена за заплащане на зимно поддържане на декар. /Посочено е че при средна работна скорост от 12 км./ч. ширина на обхвата 2 400 мм., средна производителност 28 800 м2/ч, тя е 32 лв. без ДДС/. Следователно, от съдържанието му не можа да се направи извод за постигнато съгласие между подписалите го за възлагане и приемане на осъществяване на дейност по почистване на тротоари. Гореизложеното, мотивира настоящият съдебен състав да приеме за недоказан предявения от общината обратен иск срещу третото лице помагач /по който производството е висящо до уважения размер от 7 000 лв./. Изводът, че общината не е доказала възлагане на изпълнението на дължимите от нея функции по почистване на процесния участък от тротоара, находящ се на [улица]в [населено място], на посочената дата на [фирма], налага отмяна на постановения въззивен акт, в който е прието обратното. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на касатора следва да бъдат присъдени направените разноски в общ размер от 1028 лв., включващи 197 лв. държавна такса и юрисконсулско възнаграждение от 831 лв., определен по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд