Решение № 13269 от 14.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 862/2012 г.

Решение № 13269 от 14.10.2013 г. на ВАС по адм. д. № 862/2012 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството пред Върховния административен съд /ВАС/ е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл. 26, ал. 5 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя /ЗГВРСНР/.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Мелиха Вели Мустафа от гр. Кърджали, против решение № 93/24.10.2011 г., постановено по административно дело № 173/2011 г. по описа на Административен съд гр. Кърджали, с която е отхвърлена жалбата й против разпореждане № 171-ГВ-4/21.07.2011 г., издадено от изпълняващия длъжността /и. д./ директор на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите” /Фонд „ГВРС”/ към Националния осигурителен институт /НОИ/, с което е отказано изплащане на гарантирано вземане по реда на ЗГВРСНР. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, представляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК.

В касационната жалба и в писмени бележки, представени за съдебните заседания на 26.04.2012 г. и на 16.09.2013 г., се излагат съображения, че с оглед конкретната фактическа обстановка на касатора следва да се признае право на гарантирани вземания от Фонд „ГВРС” за неплатеното трудово възнаграждение и обезщетение за неползван платен годишен отпуск, които са възникнали след датата на вписване на решението за откриване на производството по несъстоятелност на работодателя „Орфей – Кърджали” ЕООД, но преди датата на вписване на решението за обявяване на същия в несъстоятелност. При тълкуване на разпоредбата на чл. 6, т. 1 ЗГВРСНР следва да се отчете многофазният характер на производството по несъстоятелност, като в хипотезата на чл. 635, ал. 1 ТЗ – продължаване на дейността на предприятието, която е налице в случая, следва да се приложи разширително тълкуване и да се приеме, че се дължи обезщетение от Фонд „ГВРС” във всяка фаза на производството по несъстоятелност. Трудовите правоотношения на работниците и служителите, които са работили в предприятието към датата на вписване на решението за откриване на производството за несъстоятелност, не са прекратени с вписването на това решение, тъй като предприятието-работодател е продължило да осъществява дейност, работниците и служителите са продължили да работят и имат право да получат уговореното трудово възнаграждение. Ако се приеме, че правото на обезщетение от Фонд „ГВРС” в хипотезата на чл. 6, т. 1 ЗГВРСНР възниква от датата на обявяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност и може да бъде упражнено в 30-дневен срок от тази дата, съгласно чл. 25, ал. 1 от същия закон, то се налага изводът, че е налице дискриминация и нарушаване на принципа за равенство пред закона в сравнение с работниците и служителите, чиито трудови правоотношения са прекратени в хипотезите на чл. 6, т. 2 и т. 3 от закона. Налице е несправедлива и неоправдана празнота в закова, която практически отделя една група работници с прекратени трудови правоотношения, при условията на т. 2 и т. 3 от чл. 6, ал. 1 от закона. Същият извод се налага и при тълкуването на пар. 1 от допълнителната разпоредба /ДР/ на ЗГВРСНР, в който началният момент, от който се поражда правото на гарантирани вземания по закона е моментът на обявяване на несъстоятелност, а този момент е изключен като правопораждащ за работниците и служителите, работещи при работодатели по чл. 2 от закона.

По подробни съображения в посочения смисъл касаторът моли обжалваното съдебно решение да бъде отменено и вместо него – постановено друго по същество, с което бъде отменен обжалвания административен акт и бъде признато право на изплащане на претендираните вземания – трудово възнаграждение за м. април 2011г. в размер на 225,79 лв. и обезщетение за м. април 2011 г. в размер на 549,85 лв.

Ответникът по касационната жалба - директорът на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите” към Националния осигурителен институт, представляван от процесуалния представител юрисконсулт Андриана Печева, оспорва жалбата. В съдебно заседание и в представените писмени бележки излага съображения, че касаторът няма право на обезщетение от Фонд ”ГВРС”, тъй като претендираните вземания са възникнали след вписване на решението за откриване на производството по несъстоятелност на работодателя и не попадат в приложното поле на ЗГВРСНР. Право на вземане от фонда има само лице, което е или е било в трудово правоотношение с работодател, по отношение на който може да бъде открито производство по несъстоятелност, трудовото му правоотношение не е прекратено към датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6 ЗГВРСНР или е прекратено през последните три месеца преди тази дата и лицето има неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения преди датата на вписване на решението по чл. 6 от закона. В случая вземанията са възникнали след вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност и молбата за изплащането им е подадена след изтичане на преклузивния 30-дневен срок по чл. 25, ал. 1 ЗГВРСНР. Гарантираните вземания по смисъла на закона са само тези, които са начислени и неизплатени до датата на вписване на решението по чл. 6, а не всички дължими по време на трудовото правоотношение плащания. Излага съображения, че доводите на касатора, изведени от нормата на пар. 1, ал. 1 ДР ЗГВРСНР, са неоснователни, тъй като тази норма не намира приложение, същата касае правото на гарантирани вземания на работници и служители в посочените видове предприятия, каквото бившия работодател на касатора не е.

Ответникът се позовава на решението от 18.04.2013г. по дело С-247/12 на Съда на Европейския съюз /СЕС/, постановено по повод преюдициално запитване, отправено по настоящото дело, според което Директива 2008/94 допуска държавите членки да гарантират само вземания на работниците и служителите, които са възникнали преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност, макар това решение да не постановява прекратяване на дейността на работодателя. По подробни съображения в посочения смисъл моли обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения, че първоинстанционният съд правилно е отхвърлил жалбата против разпореждането на директора на Фонд „ГВРС”, поради това че искането за плащане на вземането е подадено след изтичане на срока по чл. 25, вр. чл. 6 ЗГВРСНР и заявеното вземане не попада в приложното поле на закона.

Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото, намира следното:

Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно.

С обжалваното решение № 93/24.10.2011 г., постановено по административно дело № 173/2011 г. по описа на Административен съд гр. Кърджали, е отхвърлена жалбата на Мелиха Вели Мустафа против разпореждане № 171-ГВ-4/21.07.2011 г., издадено от и. д. директор на Фонд „ГВРС” при НОИ, с което на същата е отказано изплащане на гарантирано вземане на основание чл. 26, ал. 1 ЗГВРСНР по подадената от нея молба с вх. № ГВ-081-80/16.06.2011 г.

За да постанови това решение първоинстанционният съд е приел по същество, че Мелиха Вели Мустафа няма право на гарантирано вземане по ЗГВРСНР за неизплатеното й трудово възнаграждение за месец април 2011 г., както и за обезщетението за неползван годишен отпуск, тъй като тези вземания са възникнали след датата на вписване в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя „Орфей – Кърджали” ЕООД, което е решение по чл. 6, т. 1 ЗГВРСНР - решение за откриване на производство по несъстоятелност, с продължаване на дейността на дружеството. Според съда материалното право на гарантирано вземане възниква само по отношение на вземания, които са възникнали преди вписване на някое от съдебните решения, посочени в чл. 6 ЗГВРСНР. Предвид този извод съдът е посочил, че за спора е ирелевантно дали е спазен срокът по чл. 25 ЗГВРСНР за упражняване на правото, след като е налице начална липса на право на гарантирано вземане. Наред с това, съдът е споделил становището на административния орган, че защитата на неудовлетвореното право на Мелиха Мустафа на вземания за дължимо трудово възнаграждение и обезщетение за неползван отпуск, които са възникнали след вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя й, следва да се осъществи по реда на чл. 687, ал. 1 и чл. 722, ал. 1, т. 7 от Търговския закон /ТЗ/.

Настоящият касационен състав намира, че обжалваното съдебно решение е правилно.

От фактическа страна по делото не съществува спор, като безспорно е установено следното: жалбоподателката Мелиха Вели Мустафа е работила по трудов договор като консултант - продавач в търговското дружество „Орфей – Кърджали” ЕООД със седалище в гр. Кърджали, непрекъснато през периода от 19.06.2006 г., когато е назначена по трудов договор, до 20.04.2011 г., когато трудовото й правоотношение е прекратено на основание чл. 325, т. 1 от Кодекса на труда /КТ/, т.е. по взаимно съгласие, изразено писмено.

Със съдебно решение № 39/25.02.2010 г., постановено по гражданско дело № 233/2009 г. по описа на Окръжен съд гр. Кърджали, на основание чл. 630, ал. 1 ТЗ е обявена неплатежоспособността на „Орфей - Кърджали” ЕООД, с начална дата – 22.07.2009 г.; открито е производство по несъстоятелност на „Орфей - Кърджали” ЕООД, като е постановено продължаване на дейността на дружеството при условията на чл. 635, ал. 1 ТЗ; назначен е временен синдик на дружеството; допуснато е обезпечение чрез налагане на запор върху движимите вещи и налагане на възбрана върху недвижимите имоти, собственост на дружеството; спрени са съдебните и арбитражните производства по имуществени, граждански и търговски дела против длъжника, както и изпълнителните производства срещу негово имущество; определена е дата на първото събрание на кредиторите; обявено е вписване на решението в търговския регистър при Агенцията по вписванията. Това съдебно решение е вписано в търговския регистър при Агенцията по вписванията на 02.03.2010 г.

Със съдебно решение №382/13.05.2011 г., постановено по гражданско дело № 233/2009 г. по описа на Окръжен съд гр. Кърджали, на основание чл. 711, вр. чл. 710 ТЗ е обявена несъстоятелността на „Орфей – Кърджали” ЕООД и е постановено прекратяване на дейността на предприятието; прекратени са правомощията на органите на дружеството; същото е лишено от правото да управлява и да се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността; постановено е започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността и разпределение на осребреното имущество. Това съдебно решение е вписано в търговския регистър при Агенцията по вписванията на 20.05.2011 г.

Мелиха Вели Мустафа има вземания от „Орфей – Кърджали” ЕООД, които са счетоводно начислени като дължими, но не са изплатени, както следва: 225,29 лв., произтичащо от неизплатено брутно трудово възнаграждение за месец април 2011 г. и 549,85 лв., произтичащо от неизплатено парично обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ - за неползван платен годишен отпуск. Тези вземания са посочени като дължими в справка с изх. № 240/31.05.2011 г., издадена от „Орфей – Кърджали” ЕООД и съставена по образец, представляващ приложение №1 към чл. 4, ал. 1 от Наредбата за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, приета от Министерския съвет на основание делегация от чл. 29 ЗГВРСНР. Между страните по делото не съществува спор относно дължимостта на посочените вземания на касатора, както и относно основанието, на което се дължат от работодателя.

С молба – декларация с вх. № ГВ-081-80/16.06.2011г., подадена от Мелиха Вели Мустафа до директора на Регионалното управление „Социално осигуряване” - гр. Кърджали /териториално поделение на НОИ/, същата е поискала да й бъде отпуснато гарантирано вземане по Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя, като е декларирала, че е работила при работодателя „Орфей – Кърджали” ЕООД от 19.06.2006 г. до 20.04.2011 г. Към молбата е приложена посочената по-горе справка за размера на начислените, но неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения, дължими от работодателя по Кодекса на труда.

С разпореждане № 171-ГВ-4/21.07.2011 г., издадено от и. д. директор на фонд „ГВРС” при НОИ е отказано изплащане на гарантирано вземане на основание чл. 26, ал. 1 ЗГВРСНР на Мелиха Вели Мустафа по подадената от нея молба с вх. № ГВ-081-80/16.06.2011 г. Като основание за постановения отказ в разпореждането е посочено, че искането за отпускане на гарантирано вземане е подадено извън законоустановения 30-дневен срок от датата на вписване на решението по чл. 6 ЗГВРСНР, който е регламентиран в чл. 25 от същия закон. Изложено е, че производството по несъстоятелност на „Орфей Кърджали” ЕООД е открито с решение на съда от 25.02.2010 г., което е вписано в търговския регистър на 02.03.2010г., т. е. 30-дневният срок е изтекъл на 01.04.2010г., а молбата е подадена на 16.06.2011г. Като второ основание за постановяване на отказа е посочено, че претендираното вземане е възникнало след вписване в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност на работодателя „Орфей – Кърджали” ЕООД, а по силата на чл. 22 и чл. 23 ЗГВРСНР Фонд „ГВРС” обезпечава само неизплатени на работниците и служителите трудови възнаграждения и парични обезщетения през последните 6 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението по чл. 6 от същия закон. В разпореждането е изложено още, че съгласно чл. 639, ал. 1 ТЗ вземанията на работниците и служителите, възникнали след вписване в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност, които не са платени на падежа, се удовлетворяват по реда на чл. 722, ал. 1, т. 7 ТЗ, като в тази връзка с чл. 687, ал. 1 ТЗ е въведено задължение за синдика за служебно вписване на тези вземания в списъка на приетите вземания.

От правна страна, настоящият състав съобрази, че отношенията, свързани с условията, при които се поражда правото на работниците и служителите на гарантирани вземания, произтичащи от трудови правоотношения при несъстоятелност на работодателя и реда на изплащането на тези вземания, както и създаването, функциите и дейността на Фонд „ГВРС” са регламентирани със Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя. В чл. 2 от този закон е предвидено, че същият се прилага за всички физически и юридически лица, които наемат лица по трудово правоотношение и спрямо които може да се открие производство по несъстоятелност по реда на Търговския закон или по реда на специални закони; в чл. 3 е предвидено, че гарантирани вземания на работниците и служителите по този закон са начислени и неизплатени: 1. трудови възнаграждения, дължими по индивидуални и колективни трудови договори; 2. парични обезщетения, дължими от работодателя по силата на нормативен акт; в чл. 4, ал. 1, т. 1 е предвидено, че право на гарантирани вземания по този закон имат работниците и служителите, които са или са били в трудово правоотношение с работодателя по чл. 2, независимо от срока му и от продължителността на работното време, и на които правоотношението не е прекратено към датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6. Съгласно чл. 6 от закона, правото на гарантирани вземания за работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 възниква от датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за: 1. откриване на производство по несъстоятелност; 2. откриване на производство по несъстоятелност с едновременно обявяване в несъстоятелност; 3. откриване на производство по несъстоятелност, постановяване на прекратяване дейността на предприятието, обявяване на длъжника в несъстоятелност и спиране на производството поради недостатъчност на имуществото за покриване на разноските по производството.

В чл. 25, ал. 1 от закона, в приложимата редакцията съгласно ДВ, бр. 18 от 2011 г., е предвидено, че гарантираните вземания по този закон се отпускат въз основа на заявление-декларация по образец, подадена от работника или служителя до териториалното поделение на НОИ по седалището на работодателя в 30-дневен срок от датата на вписване на решението по чл. 6 или от датата на информиране на работниците и служителите от българския работодател за обстоятелството, че е открито производство по несъстоятелност по реда на законодателството на другата държава. Съгласно чл. 26, ал. 1, гарантираното вземане се изплаща на правоимащия работник или служител въз основа на издадено разпореждане от директора на фонда.

Както се установява от становищата на двете страни и изложението относно фактическата обстановка, основният спорен въпрос по делото е правен и е свързан с отговора на въпроса дали право на гарантирани вземания от фонд „ГВРС” съществува за тези вземания на работници и служители, произтичащи от трудови възнаграждения и обезщетения, дължими от работодателя по силата на нормативен акт, които са възникнали след вписване в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност на работодателя по чл. 630, ал. 1 ТЗ, но преди вписване в същия регистър на решението за обявяване на несъстоятелност по чл. 710 ТЗ.

Поради това че правната регламентация по ЗГВРСНР е приета във връзка с изпълнение на задължението на Република България по въвеждане в националното законодателство на Директива 80/987/ЕИО относно закрилата на работниците и служителбите в случай на неплатежоспособност на техния работодател, изменена с Директива 2002/74/ЕО, то тълкуването на условията за възникване на право на гарантирани вземания на работниците и служители при несъстоятелност на работодателя следва да бъде осъществено в съответствие с разпоредбите на тази директива. С оглед необходимостта от тълкуване на разпоредби на общностното право и във връзка с направеното искане от касатора, по настоящото дело е отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по реда на чл. 267, пар. 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз с определение от 09.05.2012г., и производството по делото е спряно на основание чл. 631, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс, приложим на основание чл. 144 АПК до приключване на производството пред СЕС.

Със запитването са поставени следните въпроси: 1. Следва ли разпоредбата на чл. 2, пар.1 от Директива 80/987, разглеждана в съответствие със съображение 5 от Директива 2002/74, да се тълкува в смисъл, че налага задължение на държавите членки да предвидят гаранции за вземанията на работниците и служителите в производството по несъстоятелност във всеки етап от това производство до обявяването на несъстоятелността, а не само при откриването на производството?

1. Противопоставя ли се на чл. 2, пар. 1 от Директива 80/987 национална правна норма, която предвижда възможност за погасяване от гарантиращия орган на вземания на работници и служители, представляващи плащания по дължими вземания, произтичащи от трудови правоотношения, които са възникнали само до датата на вписване на решението за откриване на производството по несъстоятелност, когато с това решение не се прекратява дейността на дружеството работодател и не се обявява неговата несъстоятелност?

1. При положителни отговори на предходните въпроси, в случаи като процесния разпоредбата на чл. 2, пар. 1 от Директива 80/987 има ли директен ефект и може ли да бъде пряко приложена от националния съд?

1. При положителни отговори на предходните въпроси, допустимо ли е при липса на конкретна национална правна уредба относно срока, в който може да бъде поискано заплащане от гарантиращия орган на вземания на работници и служители, възникнали до датата на вписване на решението за обявяване на работодателя в несъстоятелност /и прекратяване на дейността му/, в съответствие с принципа на ефективност да се приложи определеният в националното право 30-дневен срок за упражняване на това право при други хипотези, като за начална дата се приеме датата на вписване на решението за обявяване на несъстоятелност в търговския регистър?

По запитването е образувано дело № С-247/12, по което е постановено решение от 18.04.2013г. на Съда на Европейския съюз, в което е даден следния отговор на първия и втория от поставените въпроси: „Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател трябва да се тълкува в смисъл, че не задължава държавите членки да гарантират вземанията на работниците и служителите на всеки етап от производството по несъстоятелност на техния работодател. В частност те допускат държавите членки да гарантират само вземанията на работниците и служителите, които са възникнали преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност, макар това решение да не постановява прекратяването на дейността на работодателя.” С оглед този отговор, по третия и четвъртия въпроси от преюдициалното запитване, не са дадени отговори, тъй като тези въпроси са поставени при условията на евентуалност – при положителни отговори на първите два въпроса.

В мотивите на решението по дело № С-234/12 е направено уточнение, че макар въпросите да се отнасят до тълкуването на Директива 80/987, свързаните със случая по главното производство обстоятелства са настъпили след влизането в сила на кодифицирана Директива 2008/94, която отменя и по същество възпроизвежда релевантните разпоредби от Директива 80/987 и която не предвижда срок за транспониране. Поради това разглеждането е насочено към разпоредбите на Директива 2008/94.

Съдът на Европейския съюз е приел, че с първия и втория въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска да установи по същество дали Директива 2008/94 трябва да се тълкува в смисъл, че задължава държавите членки да въведат гаранции за вземанията на работниците и служителите на всеки етап от производството по несъстоятелност на техния работодател, и в частност дали допуска гарантирането от държавите членки само на вземанията на работниците и служителите, които са възникнали преди вписването в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност, въпреки че това решение не постановява прекратяването на дейността на работодателя /т. 27 от мотивите на решението/. Според СЕС, за да се отговори на тези въпроси, следва да се провери, от една страна, дали основаната на „неплатежоспособност“ колективна процедура по смисъла на чл. 2, пар. 1 от Директива 2008/94 може да се образува със съдебно решение за откриване на производство по несъстоятелност, както това е предвиденото по българското право, и от друга страна, дали членове 3 и 4 от тази директива позволяват да се определи датата на вписване в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност като отправна дата, преди която възникналите вземания на работниците и служителите са гарантирани /т. 28/.

На първо място е посочено, че чл. 2, пар. 1 от Директива 2008/94 определя приложното поле на директивата, с което въвежда условията за възникване на предвидената в същата директива гаранция /т. 30/. Текстът предвижда, че за да се приеме, че даден работодател се намира в състояние на неплатежоспособност, необходимо е да е било поискано започване на колективна процедура, основана на неплатежоспособността на работодателя, както е предвидено в съответните законови, подзаконови и административни разпоредби на държавата членка, която включва частично или цялостно отнемане на активите на работодателя, определяне на ликвидатор или на лице, изпълняващо подобна задача, и органът, компетентен по силата на споменатите по-горе национални разпоредби, да е решил да открие производството или да е установил, че предприятието или дейността на работодателя е окончателно прекратена и наличното му имущество е недостатъчно, за да се обоснове откриването на подобна процедура /т. 31/. Поради това, за да се приложи предвидената в Директива 2008/94 гаранция, трябва да са налице две условия: от една страна, да е било поискано откриването на колективна процедура, основана на неплатежоспособността на работодателя, и от друга страна, трябва да е постановено решение за откриване на тази процедура или при недостатъчно имущество, което да обоснове откриването на процедурата, да е постановено окончателното прекратяване на предприятието /т. 32/. При наличието на подобно решение за откриване на процедура обаче чл. 2, пар. 1 от Директива 2008/94 не изисква колективната процедура непременно да води до прекратяване на дейността на работодателя /т. 33/, като този извод се потвърждава от съображение 4 на Директива 2008/94, съгласно което състоянието на неплатежоспособност следва да бъде дефинирано в светлината на тенденциите в законодателствата на държавите членки, като в обхвата си „състоянието на неплатежоспособност“ следва да включва и процедурите при неплатежоспособност, различни от ликвидацията /т. 34/.

Съдът е приел, че що се отнася до българското право, текстът на чл. 630, ал. 1 ТЗ изрично предвижда решението за откриване на производство по несъстоятелност да обяви неплатежоспособността и да определи началната ? дата /т. 35/ и освен това, съгласно чл. 2, буква a) от Регламент /ЕО/ № 1346/2000 на Съвета относно производството по несъстоятелност, приложение A към този регламент предвижда българското производство по несъстоятелност по чл. 607 и сл. ТЗ да бъде „производство по несъстоятелност“ по смисъла на чл. 1, пар. 1 от посочения регламент. Тази разпоредба обаче описва „общите производства по несъстоятелност“ по същия начин като чл. 2, пар. 1 от Директива 2008/94, доколкото се изисква производството да налага частичното или пълното лишаване на длъжника от права, както и назначаването на ликвидатор /т. 36/. Поради това чл. 2, пар. 1 от Директива 2008/94 не изисква да се постанови прекратяването на дейността на работодателя, за да е приложима предвидената от тази директива гаранция. /т. 37/.

На второ място СЕС е приел, че членове 3 и 4 от директивата допускат датата на вписване в търговския регистър на решението за откриване на производство по несъстоятелност да се определи като отправна дата, след която възникналите вземания на работниците и служителите вече не са гарантирани, тъй като член 3, втора алинея от Директива 2008/94 предоставя възможност на държавите членки да определят датата, преди и/или евентуално след която попада периодът, за който гарантиращата институция покрива задълженията по вземанията от неизплатени възнаграждения /т. 38, 39/. Измененията, които са внесени с Директива 2002/74 и потвърдени с Директива 2008/94 премахват предвидената в първоначалната редакция на чл. 3, пар. 2 от Директива 80/987, възможност държавите членки да избират само между три изброени в него отправни дати, затова сега действащата редакция предоставя на държавите членки свобода в избора на подходяща дата. /т. 40, 41/.

Настоящият съдебен състав приема, че предвид тълкуването на приложимите разпоредби на Директива 2008/94, дадено в решението от 18.04.2013г. по дело № С-247/12, правната норма на чл. 6, т. 1 ЗГВРСНР, която предвижда, че правото на гарантирани вземания на работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 възниква на датата на вписване в търговския регистър на съдебното решение за откриване на производство по несъстоятелност, не противоречи на Директива 2008/94, тъй като последната допуска държавите членки да гарантират само вземания на работници и служителите, които са възникнали преди вписването в търговски регистър на решението за откриване на производството по несъстоятелност, макар това решение да не постановява прекратяването на дейността на работодателя.

Решението, което е визирано в чл. 6, ал. 1 ЗГВРС, е решението за откриване на производство по несъстоятелност по чл. 630, ал. 1 ТЗ. В конкретния случай по отношение на „Орфей-Кърджали” ЕООД такова е решение № 39/25.02.2010 г., което е вписано в търговски регистър на 02.03.2010г. За лицата по чл. 4, ал. 1 ЗГВРСНР /работници и служители, чието правоотношение не е прекратено към датата на вписване в търговския регистър на решението по чл. 6/, правото на гарантирани вземания възниква на датата на вписване в търговския регистър на някое от решенията по чл. 6, в зависимост от това кое от тези решения е постановено в конкретния случай. Поради това, че в случая е постановено съдебно решение по чл. 6, т. 1 – за откриване на производство по несъстоятелност, то именно датата на вписване на това решение в търговския регистър е датата /отправната дата/, преди която попада периодът, за който Фонд „ГВРС” покрива задълженията по вземанията от неизплатени възнаграждения и обезщетения от вида на посочените в чл. 3, т. 1 и 2 ЗГВРСНР – трудови възнаграждения, дължими по индивидуални и колективни трудови договори и парични обезщетения, дължими от работодателя по силата на нормативен акт. В същия смисъл е и разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗГВРСНР /в приложимата за случая редакция/, която регламентира размера на гарантираните вземания на работниците и служителите по чл. 4, ал. 1, като посочва, че тези вземания са в размер на последните три начислени, но неизплатени месечни трудови възнаграждения и парични обезщетения през последните 6 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението по чл. 6. Следователно, когато по отношение на работодателя е открито производство по несъстоятелност с постановяване на решение по чл. 630, ал. 1 ТЗ - за откриване на производство по несъстоятелност, гарантираните вземания на работници и служители са само тези, които са възникнали преди датата на вписване в търговския регистър на това решение. Съгласно действащата в страната нормативна регламентация, вземанията на работници и служители от вида на тези по чл. 3 ЗГВРСНР, които са възникнали след датата на вписването на решението по чл. 6, т. 1, не са гарантирани вземания и затова Фонд „ГВРС” няма задължение да покрива /да изплаща/ тези задължения.

Поради изложените съображения, вземанията на Мелиха Мустафа, за които същата е подала молба-заявление за изплащане от Фонд „ГВРС” и които са възникнали след датата на вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност на нейния работодателя „Орфей – Кърджали” ЕООД, не представляват гарантирани вземания по смисъла на чл. 3, вр. чл. 6, т. 1 и чл. 22, ал. 1, т. 1 ЗГВРСНР и за Фонд „ГВРС” не съществува задължение за тяхното изплащане. След като в случая претендираните за изплащане вземания не представляват гарантирани вземания по смисъла на закона, то за касатора изобщо не е възникнало право да иска плащане на тези вземания. Затова срокът по чл. 25 ЗГВРС, в който правоимащите лица могат за искат отпускане на гарантираните вземания, е неотносим за случая, както правилно е приел първоинстанционният съд. Спазването на този срок следва да се преценява единствено по отношение на случаите, при които претендираното вземане представлява гарантирано вземане по смисъла на закона, т.е. попада в приложното поле на закона. Както вече се посочи, вземането, което Мелиха Мустафа е претендирала за изплащане от фонда, не е такова.

Следователно, директорът на фонд „ГВРС” законосъобразно е отказал да изплати на Мелиха Вели Мустафа претендираното вземане, което е възникнало след датата на вписване в търговския регистър на решението за откриване на производството за несъстоятелност на работодателя. Съгласно чл. 639 ТЗ, посочените вземания следва да бъдат удовлетворени по реда на чл. 722, ал. 1 ТЗ. На основание чл. 687, ал. 1 ТЗ вземанията на работници или служители, произтичащи от трудово правоотношение с длъжника, се вписват служебно от синдика в списъка на приетите вземания, и се удовлетворяват в съответствие с регламентираната поредност на изплащане на вземанията при извършване на разпределение на осребреното имущество.

Изложените от касатора доводи, според които, ако се приеме, че правото на обезщетение от Фонд „ГВРС” в хипотезата на чл. 6, т. 1 от закона възниква от датата на обявяване на решението за откриване на производство по несъстоятелност, и може да бъде упражнено в 30-дневен срок от тази дата, е налице дискриминация и нарушаване на принципа за равенство пред закона в сравнение с работниците и служителите, чиито трудови правоотношения са прекратени в хипотезите на чл. 6, т. 2 и т. 3 от закона, не водят до различни изводи. Поддържаното от касатора становище не държи сметка за различните фактически обстоятелства, при които се постановяват трите вида решения, посочени в чл. 6, т. 1, 2 и 3 от закона. Определянето на отправната дата, до която се гарантират вземанията на работници и служители според ЗГВРСНР, е съобразено с определението за състояние на неплатежоспособност на работодателя, така както е регламентирано в чл. 2, пар. 1 от Директива 2008/94, както и с изискването по чл. 3 от директивата за определяне на отправна дата, преди, и/или след която вземанията се погасяват от гарантиращия орган, тълкувани с решението от 18.04.2013 г. по дело № С-247/12.

Становището на касатора, че е налице дискриминация на работниците и служителите в хипотезата на чл. 6, ал. 1 ЗГВРСНР в сравнение с тези, които са работили по правоотношение с работодател по пар. 1 ДР от закона, е неправилно. В ал. 1 на пар. 1 ДР е предвидено, че право на гарантирани вземания при условията, по реда и в размерите, определени в този закон, имат и работниците и служителите, наети по трудови правоотношения в предприятие - български работодател, което осъществява стопанска дейност на територията на Република България и е обособена част от друго предприятие, осъществяващо стопанска дейност на територията на друга държава членка на Европейския съюз, или друга държава от Европейското икономическо пространство, когато по реда на законодателството на тази държава предприятието е в несъстоятелност и това се отнася и за обособената част от него в Република България. Използваното в пар. 1, ал. 1 ДР ЗГВРСНР понятие „предприятието е в несъстоятелност” е изяснено в ал. 2 на същия параграф и от съдържанието на тази алинея ясно се вижда, че с нея буквално е възпроизведен текстът на чл. 2, пар. 1 от Директива 2008/94, съдържащ определението за състояние на неплатежоспособност на работодателя. От друга страна, състоянието на неплатежоспособност на работодателя, така, както е посочено в чл. 6 ЗГВРСНР, включва решенията по чл. 630, ал. 1, чл. 630, ал. 2 и чл. 632, ал. 1 от Търговския закон, които са регламентирани в производството по несъстоятелност по чл. 607 и сл. от Търговския закон. Това производство представлява „производство по несъстоятелност” по смисъла на чл. 1, пар. 1 от Регламент № 1346/2000 относно производството по несъстоятелност, както изрично е посочено и в т. 36 от решението на СЕС по делото № С-247/12.

По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното съдебно решение по адм. дело № 173/2011 г. по описа на Административен съд гр. Кърджали, с която е отхвърлена жалбата на касатора против разпореждане № 171-ГВ-4/21.07.2011 г., на и. д. директор на Фонд „ГВРС”, е постановено при правилно тълкуване и приложение на материалния закон. Не са налице твърдяните касационни основания за отмяна, а при служебната проверка на обжалвания съдебен акт на основание чл. 218, ал. 2 АПК, не се установиха основания за недопустимост или нищожност на решението. Същото е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, искането на ответника по касационната жалба за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно, съгласно чл. 143, ал. 4 АПК и задължителните указания, дадени в тълкувателно решение № 3/13.05.2010 г. по т. д. № 5/2009 г. на ВАС. Предвид това и с оглед материалния интерес по спора, който е под 1000 лв., на основание чл. 8, вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Разноски за производството по преюдициалното запитване, съгласно т. 45 от решението по дело № С-247/12 на СЕС не се присъждат, тъй като такива не са поискани изрично, нито са представени доказателства, че са направени.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение