Решение № 620 от 16.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1675/2008 г.

Решение № 620 от 16.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1675/2008 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК, вр. чл. 218а, ал. 1, б. "а" от ГПК (отм.). Образувано е по касационна жалба на О. Е. Д. от гр. В. срещу решение № 948 от 1.08.07 г. по гр.д. № 243/06 г. на Варненския окръжен съд. В жалбата са изложени оплаквания за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, както и за материална незаконосъобразност на обжалваното решение - касационни основания по чл. 218б, ал. 1, б. "в" от ГПК (отм.). Поддържа се, че съдът основал решението си на доказателства, събрани по искане на адвокат, който не е бил пълномощник на ответницата В; вместо да обезсили първоинстанционното решение и да върне делото за събиране на доказателствата от първата инстанция, въззивният съд събрал тези доказателства, с което нарушил принципите за триинстанционност на исковото производство и за равнопоставеност на страните в процеса. Незаконосъобразно бил приложен чл. 86 от ЗС, при неизяснено обстоятелство дали спорният имот е бил държавна собственост или собственост на търговско дружество. Неправилно били преценени и свидетелските показания, установяващи съвладение на спорния имот от ищеца и ответницата В след смъртта на тяхната майка, а не изключително владение от нейна страна. Ответниците в производството - В. Е. Д., Й. Д. К., Н. В. К., Г. Д. П. и М. Б. П. не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на I г.о., счита жалбата за процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационен контрол решение на въззивния съд. Разгледана по същество, жалбата е основателна. С обжалваното решение състав на Варненския окръжен съд е оставил в сила решението от 7.11.05 г. по гр.д. № 3038/04 г. на Варненския районен съд, с което са били отхвърлени следните искове: по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.), вр. чл. 431, ал. 2 от ГПК (отм.), предявен от О. Е. Д. срещу В. Е. Д., за установяване правото на собственост на ищеца върху 1/2 ид.част от недвижим имот - място с площ от 818 кв. м., находящо се в гр. В., местн. "С", съставляващо ПИ № 3 по КП на 21 подрайон на гр. В. и за отмяна по реда на чл. 431, ал. 2 от ГПК (отм.) на нотариалния акт № 152/2004 г., с който ответницата се е снабдила по обстоятелствена проверка за целия имот, както и на нот.акт № 133/2004 г., с който тя е продала имота на другите ответници - Й. Д. К. и Г. Д. П., по време на брака им съответно с Н. В. К. и М. Б. П.; по чл. 33, ал. 2 от ЗС - за изкупуване на прехвърлената от В. Д. на другите ответници 1/2 ид.част от имота и по чл. 108 от ЗС, предявен срещу приобретателите на имота. Въззивният съд е приел, че ищецът и първата ответница не са придобили в съсобственост спорния имот, чрез съвладение и присъединяване на владението на майка им, тъй като имотът е бил държавна собственост. Този извод съдът е направил единствено на база твърдението в исковата молба, че до 1994 г. за него е съществувало наемно правоотношение между майката на ищеца и първата ответница от една страна и "Ж" от друга. Поради съществуващата до 1996 г. забрана на чл. 86 от ЗС за придобиване по давност на имот - държавна собственост, периодът от 1994 г. до 2005 г., когато е подадена исковата молба, не е достатъчен, за да трансформира недобросъвестното владение в право на собственост върху имота. Представените удостоверения, че имотът не е актуван като държавен или общински не променят извода за неговия характер, тъй като актовете за държавна или общинска собственост не създават права. Независимо от изложеното, съдът е приел, че по делото не е установено по категоричен начин наследодателката на страните да е установила върху имота владение с намерение за своене, както и твърдението на ищеца, че той е осъществявал владелчески действия върху имота след смъртта на майка си. Обсъдени са свидетелските показания, събрани във въззивната инстанция и е прието, че те са противоречиви и от тях не може да се направи извод за твърдените от ищеца обстоятелства. Поради недоказана собственост на ищеца върху 1/2 ид.част от спорния имот е отхвърлен и искът му срещу останалите ответници по чл. 33, ал. 2 от ЗС, както и искът по чл. 108 от ЗС. При постановяване на това решение не е допуснато твърдяното от жалбоподателя съществено процесуално нарушение, изразяващо се в обсъждане на гласни доказателства, събрани по искане на пълномощник, който е действал без представителна власт. Въззивният съд изрично е посочил в мотивите си, че при формиране на изводите си няма да цени събраните в първата инстанция гласни доказателства. Същевременно въззивният съд е съд по съществото направния спор. Той има правомощието да събира нови доказателства, както и да извършва преразпит на свидетелите от първата инстанция. С тези си действия той не нарушава принципа на триинстанционност на исковото производство, както неправилно поддържа жалбоподателят, нито пък нарушава принципа за равенство на страните в процеса. Като е основал решението си на гласни доказателства, събрани във въззивното производство, окръжният съд не е извършил процесуално нарушение. Основателно е другото оплакване в касационната жалба - че не е била изяснена собствеността на спорния имот към 1994 г., когато по твърдение на ищеца е било прекратено наемното правоотношение за този имот. По делото има данни, че по своя характер той е бил селскостопански преди да бъде включен в границите на гр. В. Не е изяснено кога, от кого и по какъв ред той е бил предоставен на родителите на ищеца; кога е включен в границите на гр. В. и има ли изобщо влязъл в сила план, включващ този имот; какъв е бил договорът с "Ж" и по каква причина е бил прекратен; има ли данни за собствеността на имота към този момент. Тези въпроси са от значение при преценката кои са приложимите правни норми, във връзка с възможността такъв имот да бъде придобит по давност. Изясняването на тези въпроси изисква специални знания, с които съдът не разполага и той е бил длъжен да възложи на вещо лице съответната задача, дори и без да е имало искане от страните по делото - т. 10 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Като не е изпълнил това свое правомощие, въззивният съд не е изяснил делото от фактическа страна, което обуславя отмяна на постановеното решение и връщане на делото на друг състав на същия съд за ново разглеждане. Водим от изложеното и на основание чл. 218ж, ал. 1, изр. 2, пр. 3 от ГПК (отм.), Върховният касационен съд, състав на I ГО,