Решение № 88 от 17.05.2016 г. на ВКС по н. д. № 253/2016 г.

Решение № 88 от 17.05.2016 г. на ВКС по н. д. № 253/2016 г., I н. о., НК, докладчик съдията Блага Иванова Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Д. Т. К. срещу решение на Софийски апелативен съд № 336 от 28.10.2015 г, по ВНОХД № 623/15, с което е потвърдена присъда на Софийски градски съд от 18.03.2015 г, с която жалбоподателят е признат за виновен в това, че на 29.08.2008 г в [населено място], е управлявал моторно превозно средство в нарушение на правилата за движение по чл. 20, ал. 2 и чл. 65 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на В. Ц. М. и средна телесна повреда на В. М. П., с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, пр. 3, б. "б", пр. 1 вр. ал. 1, б. "в" вр. чл. 58 а, ал. 4 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на две години "лишаване от свобода", отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години, и "лишаване от право да управлява МПС", за срок от две години. С жалбата се релевират всички касационни основания, с акцент на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Сочат се следните доводи: че са нарушени правилата за анализ на доказателствата, че не е отчетено съпричиняването на престъпния резултат, че материалният закон е приложен неправилно, че наложеното наказание е явно несправедливо / не е взет предвид продължителният срок на наказателното производство /. С жалбата се правят алтернативни искания: за намаляване на наказанието или за връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимият се присъединява към становището на защитника си. Поверениците на частните обвинители изразяват становище, че жалбата е неоснователна. Частните обвинители не участват лично в касационното производство. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е налице. Съдебното производство пред първата инстанция е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК, при която съдът е задължен да прецени наличието на съответствие между самопризнанието и доказателствата, събрани на досъдебното производство. Когато правилно бъде прието, че такова съответствие е налице, това гарантира и законосъобразността на проведената процедура. В тази хипотеза, за разлика от процедурата по общия ред, не се провежда доказателствен анализ, въз основа на който да се формира вътрешно убеждение по релевантните факти, а се приемат фактите, така, както са описани в обвинителния акт. Ето защо, въззивният съд е действал правилно, като се е позовал на събраните доказателства, без да ги анализира обстойно и подробно, каквото задължение за него не е възникнало при условията на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК. Следователно, при законосъобразно проведена процедура по Гл. 27 НПК, както е в настоящия случай, не може да бъде споделено оплакването за допуснато нарушение при анализа на доказателствата, откъдето следва, че не е налице основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. В посочената хипотеза не възниква процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Изложените в обвинителния акт факти, признати от жалбоподателя, покриват признаците на състава по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, пр. 3, б. "б", пр. 1 вр. ал. 1, б. "в" НК и такава е възприетата по делото правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди комплекса от обстоятелства, имащи значение за наказателната отговорност, както и да съобрази целите по чл. 36 НК. Що се касае до съпричиняването на резултата / пострадалата е предприела неправомерно пресичане на пътното платно, носейки четиригодишно дете на ръце /, това е взето предвид при индивидуализацията на наказателната отговорност. Верни са съображенията, че хипотезата на чл. 58 а, ал. 4 вр. чл. 55 НК се явява по-благоприятна за дееца в сравнение с тази по чл. 58 а, ал. 1 НК, във връзка с което е предприето слизане под минимума на санкцията. Неоснователно се твърди, че е пренебрегнат прекомерният срок на воденото наказателно производство. Напротив, това обстоятелство е оценено като изключително смекчаващо такова по чл. 55 НК, при наличието на което не се налага да бъдат установени множество смекчаващи обстоятелства, за да се приложи чл. 55 НК. Отдадено е и дължимото значение на отегчаващото обстоятелство, изводимо от високата степен на обществена опасност на деянието, която произтича както от тежкия престъпен резултат, така и от обстоятелството, че професията на жалбоподателя, който е таксиметров шофьор, предполага стриктно спазване на правилата за движение и недопускане на каквито и да било нарушения. В същото време, при определяне на наказанието е съобразена ниската степен на обществена опасност на дееца, включително и като водач на МПС, който не се е проявил като системен нарушител на правилата по ЗДП /видно от справката на КАТ, макар и санкциониран по административен ред, той не се очертава като участник в движението, създаващ сериозна опасност за транспортни произшествия/. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че наказанието две години "лишаване от свобода", отложено по реда на чл. 66 НК, за срок от четири години, и кумулативното наказание по чл. 343 г НК, за срок от две години, съответстват на законовия критерий за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК, поради което не се налага тяхното по-нататъшно смекчаване, а искането в тази насока не може да бъде уважено. По изложените съображения, жалбата се явява неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, I НО,