Решение № 74 от 6.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2547/2008 г.

Решение № 74 от 6.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2547/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Лидия Рикевска Производство по § 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК, вр. с чл. 218а и сл. ГПК (отм.). С решение № 245 от 10.12.2007 г. по гр. д. № 1032/07 г. С. апелативен съд е оставил в сила решение от 29.03.2007 г. по гр. д. № 1099/06 г. на С. градски съд, с което са отхвърлени исковете на Я. Д. Б. срещу МВР за заплащане на 12 397 лв. обезщетение по чл. 261, ал. 2 ЗМВР, както и за 120 лв. мораторна лихва. Срещу решението на въззивния съд е подадена жалба от Я. Б. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Ответникът по касация МВР оспорва жалбата. Касационната жалба е допустима. Подадена е в срок от легитимирано лице, насочена е срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговаря на изискванията по чл. 218в ГПК (отм.). Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбата пороци на решението, приема за установено следното: За да остави в сила първоинстанционното решение въззивният съд е приел че ищецът е получил пълния размер на полагаемото му обезщетение на два пъти, затова съгласно чл. 261 ЗМВР (отм.) претенцията му е неоснователна. При освобождаване от служба през 1994 г. получил обезщетение от 12 брутни месечни възнаграждения, а при второто му освобождаване през 2004 г. получил още 8 брутни месечни възнаграждения. В касационната жалба се излагат твърдения че съдът е постановил незаконосъобразно решение, тъй като за второто уволнение ответникът дължи предвиденото в закона обезщетение от 20 брутни месечни възнаграждения, а не само разликата от 8 брутни месечни възнаграждения. Делото е изяснена от фактическа страна. Установено е че от ищецът бил служител в МВР. Със заповед № К* от 10.10.1994 г. бил освободен от служба по негова молба, като му били заплатени 136 188 неденоминирани лева, представляващи обезщетение от 12 брутни месечни възнаграждения. Обезщетението е изплатено на основание чл. 68 ЗМВР от 1991 г. (отм.). Според този текст, в редакцията с ДВ бр. 49 от 17.06.1994 г., при уволнение по чл. 66, ал. 1, т. 1- 5, на служителя се изплаща еднократно парично обезщетение съобразно прослуженото време, като размерът на обезщетението се определя от МС. На 1.11.2000 г. ищецът отново постъпил на работа в МВР и работил до уволнението със заповед № К* от 14.06.2004 г. по чл. 253, ал. 1, т. 9 ЗМВР (отм.), поради придобиване право на пенсия. При второто уволнение му били заплатени 8 356.80 лв. представляващи 8 брутни месечни възнаграждения по чл. 255, ал. 1 и чл. 261 ЗМВР (отм.). Не се спори, че МВР отказало да заплати на ищеца разликата над 8 месечни възнаграждения, които според счетоводна експертиза са в размер на 12 399.01 лв. Жалбата е неоснователна. Второто обезщетение е изплатено при действието на ЗМВР от 1997 г. (отм.). Съгласно чл. 261 ЗМВР (отм.) в действуващата към момента на уволнение редакция с ДВ бр. 112 от 2003 г., при освобождаване от служба на служителите се изплаща еднократно парично обезщетение в размер на толкова брутни месечни възнаграждения колкото прослужени години имат, но не повече от 20. В ал. 2 изрично е записано, че при повторно освобождаване от служба се приспада обезщетението, получено при предишното уволнение. При това законодателно уреждане на правата на служителите на МВР, решението е правилно. Правото да се получи обезщетение по чл. 261, ал. 1 ЗМВР (отм.) е ограничено по размер - не повече от 20 брутни месечни възнаграждения. След като ищецът е получил при предишното уволнение 12 брутни месечни възнаграждения, обезщетението което му се дължи при второто уволнение е 8 брутни месечни възнаграждения, т. е разликата до 20 брутни месечни възнаграждения. В закона не е предвидена индексация на полученото предходно обезщетение. По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила. Водим от горното и на основание чл. 218ж ГПК (отм.), ВКС