Решение № 13747 от 16.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 11620/2015 г.

Решение № 13747 от 16.12.2015 г. на ВАС по адм. д. № 11620/2015 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с с чл. 148, ал. 7 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП). Образувано е по касационна жалба на "В и Я - Партнерс" ООД, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж. к. "Западен парк", бл. 36, ап. 13, подадена чрез пълномощника адв. Илиев от САК, срещу решение № 5355 от 28.07.2015 г., постановено по адм. дело № 4353/2015 г. по описа на Административен съд - София - град (АССГ). По поддържаните оплаквания за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се иска отмяната му и решаване на спора по същество. Претендират се разноски. Ответникът - изпълнителният директор на Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" (ИААА) при Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията (МТИТС), оспорва касационната жалба. С отричащи основателността й доводи, изложени в писмено възражение, моли оспореното решение да бъде оставено в сила и да му се присъдят разноски за юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Мотивира становище, че съдебното решение не страда от пороци и следва да се остави в сила. Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена в срок и от надлежно легитимирана страна. Разгледана по същество на посочените в нея основания и след извършена служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема същата за неоснователна, по следните съображения: С атакуваното решение АССГ е отхвърлил жалбата на "В и Я - Партнерс" ООД против мълчалив отказ на изпълнителния директор на ИААА при МТИТС за издаване на разрешение за извършване на периодични прегледи за проверка на техническата изправност на пътни превозни средства (ППС), както и против последвалия изричен такъв, обективиран в заповед № РД-01-169/24.04.2015 г. на същия издател. За да постанови този резултат съдът е формирал решаващ извод за законосъобразност на постановения на основание чл. 148, ал. 6, т. 2 ЗДвП отказ по съображения, че заявлението на жалбоподателя не отговаря на изискванията на чл. 18 от Наредба № Н-32 от 16.12.2011 г. за периодичните прегледи за проверка на техническата изправност на пътните превозни средства (Наредба № Н-32/2011 г./Наредбата), издадена от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията (обн., ДВ, бр. 104 от 27.12.2011 г., в сила от 1.01.2012 г.). Приел е, че отказът е постановен от компетентен орган, в изискуемата форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Счел е липсата на документ за разрешаване ползването на строежа, издаден от компетентен орган, за несъответствие с условието по чл. 18, ал. 1, т. 7 Наредбата, поради което е приел, че не са обективирани всички кумулативно предвидени материалноправни предпоставки за удовлетворяване на заявлението. Първоинстанционният съд е посочил, че процесният обект (контролно-технически пункт (КТП) има статут на преместваем обект, за който Главният архитект на район "Възраждане" при Столична община е издал разрешение за монтаж № 01/13.11.2009 г. и удостоверение № 01/20.11.2009 г. за въвеждане в експлоатация на преместваем обект, съгласно действащата към онзи момент Наредба на СОС по чл. 56, ал. 2 ЗУТ. Развил е съображения, че това удостоверение не представлява изискуемия документ по чл. 18, ал. 1, т. 7 Наредба № Н-32/2011 г. При липса на спор относно характера на обекта, материалната законосъобразност на акта е обоснована с детайлно проведено разграничение между понятията "строеж" и "преместваем обект". Въз основа на тълкувателния им анализ и позоваване на различните правни режими за изграждане (поставяне), ползване или въвеждане в експлоатация на двата вида обекти, е формиран извод, че удостоверението за регистрация на преместваем обект не може да замести документ, удостоверяващ разрешаване ползване на строеж. Според съда е недопустимо за целите на производството понятията "строеж" и "преместваем обект" да се тълкуват в смисъл, различен от установения в ЗУТ, предвид липсата на изрични легални дефиниции, дадени в специалния ЗДвП или в Наредбата, и защото това би противоречало на правилата за тълкуване на нормативните актове, установени в чл. 46, ал. 1 и ал. 2 ЗНА. Съдът е преценил за неотносими доводите, че според извършената проверка и оглед, КТП отговаря на техническите изисквания за съответствие. В тази връзка е посочил, че предмет на проверката не е бил статутът на самата сграда, а и този въпрос не е спорен по делото, а функционалността на обекта, т. е. съответствието му с изискванията по чл. 5, чл. 11, ал. 2 и 6 Наредбата, съответствието на помещенията с изискванията по чл. 6 и 7, както и съответствието на линиите с изискванията по чл. 7, 8 и 9. За неотносими са приети възраженията за издадени разрешения за други обекти със сходни характеристики като процесния, както и че на жалбоподателя е било издадено такова разрешение през 2010 г. при същата нормативна уредба. В тази насока АССГ е приел, че пропуските на контролните органи, свързани с недоброто познаване и тълкуване на относимата правна уредба, не могат да служат като основание за незаконосъобразна, макар и константна практика. Решението е правилно. Касационната проверка констатира липса на сочените в жалбата съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Фактическите установявания на органа, възприети и от съда, кореспондират на доказателствения материал. Първостепенният съд е ценил събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, съобразно приложимите правила на ГПК, с мотивиране на резултата от оценъчния процес. Формирал е съответни на наличните данни изводи по релевираните от страните доводи, обсъдил е фактите от значение за предмета на спора и приложимото към тях право, като е даден правно и логически обоснован отговор на спорните по казуса въпроси. Липсва нарушение на разпоредбите на чл. 154, ал. 1 ГПК и чл. 170 АПК, регламентиращи тежестта на доказване - ответникът е установил съществуването на фактическите основания, посочени в атакувания акт и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Решението е постановено при излагане на мотиви, обуславящи постановения от съда правен резултат. Атакуваният съдебен акт е обоснован и е постановен при правилно прилагане на материалния закон. Верен е изводът на съда за законосъобразност на заповедта, материализираща отказ за издаване на разрешение за извършване на периодични прегледи за проверка на техническата изправност на ППС, като мотивите му се възприемат изцяло от касационния състав. Спорът между страните е очертан от противоречието в позициите им относно наличието на предпоставките по чл. 148, ал. 6, т. 2 ЗДвП, във вр. с чл. 18, ал. 1 от Наредбата, при осъществяване на които се издава разрешение за извършване на периодични прегледи за проверка на техническата изправност на ППС, респ. дали представеното удостоверение за въвеждане в експлоатация на преместваем обект е еквивалентно на документ за разрешаване ползването на строеж по смисъла на т. 7 от цитираната норма. Текстът, в приложимата за случая хипотеза, визира условие за представяне на документ за разрешаване ползването на строежа, а за пунктовете от V категория - и съответният документ за ползване на площадката за извършване на проверки на превозните средства, превозващи определени опасни товари, издаден от компетентен орган. По делото не е спорно, че с оглед устройствения си статут, пунктът на касационния жалбоподател не може да бъде определен като строеж по смисъла на ЗУТ. При съдържащата се в § 5, т. 38 и 80 от ДР на ЗУТ дефиниция на двете понятия, документът за разрешаване ползването на строеж не е еквивалентен на легалния термин в чл. 177, ал. 2 и ал. 3 ЗУТ на разрешение за ползване. Терминът "разрешаване ползването на строежа" обхваща "разрешение за ползване" и "удостоверение за въвеждане в експлоатация", като при всички случаи се отнася само до строежи. В случая касационният жалбоподател е представил удостоверение за въвеждане в експлоатация на преместваем обект. Конструкцията, фундаментът и начинът на закрепване на процесния павилион сочат категорично на обект по чл. 56, ал. 1 ЗУТ. За съоръженията по чл. 56, ал. 1 ЗУТ не се издава разрешение за строеж, а разрешение за поставяне по ред, установен с наредба на общинския съвет, а за общински терени - и въз основа на схема, одобрена от главния архитект на общината. В законодателството е проведено ясно разграничение в правния режим на строежите и на преместваемите обекти, поради което липсва тъждество между съпоставяните обекти. Анализът на релевантната правна рамка обуславя извод за нормативно въведени ограничения за извършване на дейността, произтичащи от нейното естество и специфики. Законът поставя като императивно условие за издаване на исканото от жалбоподателя разрешение сградите, в които е разположен КТП да отговарят на изискванията, предвидени в наредбата - чл. 148, ал. 4, т. 1 и ал. 6, т. 2 ЗДвП. Видно от еднозначно и последователно употребяваната в относимата нормативна уредба терминология, използването на преместваеми обекти като КТП е изключено. Предпоставка за осъществяване на дейността е наличието на нормативно изискуемите документи, важими за сгради, респ. строежи, което отрича възможност за разполагане на пункт в преместваем обект. Нормата на чл. 18, ал. 1, т. 7 Наредбата изисква документ за разрешаване ползването на строежа, който е различен според категорията му, т. е. необходимо е представянето на акт, удостоверяващ, че сградата може да бъде ползвана. Редакцията на разпоредбата цели да обхване всички възможни документи за разрешено ползване на строежите при отчитане многообразието на техните категории. С оглед обстоятелството, че издаваните от компетентните органи актове за ползване на строежите от отделните категории са различни, в Наредбата не е фиксиран определен вид документ, който следва да бъде представен, а е указано, че това следва да бъде такъв акт, съдържащ данни, че е разрешено ползването на строежа. Независимо от конкретния му вид обаче, посоченият в разпоредбата документ при всички случаи следва да се отнася за строеж (а не за преместваем обект) по смисъла на ЗУТ. В този контекст, одобряващото въвеждането в експлоатация на преместваем обект удостоверение е извън изрично визираните в наредбата документи, поради което представянето му не съответства на дължимото по смисъла на чл. 18, ал. 1, т. 7 Наредбата. Приложеният от дружеството документ относно ползването на процесния преместваем обект - павилион с предназначение пункт за ГТП и ППС, няма белезите и значението на указания в Наредбата, санкциониращ ползването на строежа, акт. Отсъствието на надлежен документ, отговарящ на критериите на чл. 18, ал. 1, т. 7 Наредбата, изключва позитивно произнасяне по заявлението на жалбоподателя. При това положение не са изпълнени изискванията на чл. 18, ал. 1, т. 7 Наредбата и административният орган е приложил правилно закона. Противно на доводите на касатора, крайното заключение на съда по същество за законосъобразност на отказа е в съответствие с доказателствения материал и с релевантната правна уредба. В касационната жалба са изложени и съображения относно правилността на административната практика по приложението на Наредба № Н-32/2011 г. От фактическа страна, този въпрос е напълно неотносим към предмета на настоящото производство. От правна страна, тези оплаквания са без значение за преценката дали оспореният отказ противоречи на разпоредби на относимите нормативни актове. Поради това не следва да бъдат обсъждани. Въпросът за наличието на издадено през 2010 г. разрешение за същия обект е неотносим към предмета на спора. Обстоятелството, че в нарушение на приложимия материален закон е удовлетворено предходно искане на касатора, не компрометира законосъобразността на настоящия отказ и не означава, че разрешение следва да му бъде издадено. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице визираните в касационната жалба основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което решението на АССГ следва да се остави в сила. С оглед изхода на спора, претенцията на административния орган за присъждане на възнаграждение за юрисконсултска защита е основателна и следва да бъде уважена, като на основание чл. 143, ал. 4, във вр. с чл. 228 АПК вр. с чл. 8, ал. 1, т. 1 и § 1 от ДР на Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаторът следва да бъде осъден да заплати в полза на ИААА сумата от 300 (триста) лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение