Решение № 3770 от 23.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1179/2021 г.

Решение № 3770 от 23.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1179/2021 г., VI о., докладчик съдията Десислава Стоева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по две касационни жалби. Първата касационна жалба е от административния ръководител на Софийски градски съд Алексей Трифонов срещу Решение № 4676/20.08.2020 г., постановено по адм. дело № 387/2020 г. по описа на Административен съд София- град, с което е отменена Заповед № РД-08-7346/10.12.2019 г., издадена от административния ръководител на Софийски градски съд /СГС/, в частта й по т. 3, с която е наредено да не се изплаща допълнително трудово възнаграждение на съдиите от СГС, попадащи в кръга на посочените в разпоредбата на чл. 5, ал. 2, т. 7 от Правилата за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения в органите на съдебната власт и предвид писмо, изх. №ВСС-14924 от 10.12.2019 г. на Комисия "Дисциплинарна дейност и взаимодействие с ИВСС" към Съдийската колегия на ВСС, в това число на А. А.. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на оспорваното решение поради нарушение на материалния закон– касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Втората касационна жалба е от А. А. срещу Решение № 6164/6.11.2020 г., постановено по адм. дело № 387/2020 г., по описа на Административен съд София- град по реда на чл. 176 от АПК, с което е допълнено Решение № 4676/20.08.2020 г. по адм. дело № 387/2020 г. на АССГ, като е оставена бе разглеждане жалбата на А. А. за отмяна на Заповед № РД-08-7346/10.12.2019 г. на председателя на СГС в частта й по т. 1 "с изключение на лицата, за които има образувани и неприключили дисциплинарни производства". Посочва се, че решението е неправилно поради нарушение на процесуалните правила/ съществено/- касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК, а в депозирано становище от 12.03.2021 г., А. А. моли съда да отхвърли касационната жалба на А. Трифонов и навежда доводи в подкрепа извода на първоинстанционния съд. Претендира разноски. Ответната страна по касационната жалба на А. А. –председателят на СГС Алексей Трифонов, депозира писмен отговор, в който я оспорва и взема становище за нейната неоснователност, като моли допълнителното решение на съда да бъде потвърдено. В съдебно заседание е приложена и писмена защита от страна на процесуалния представител на страната. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационните жалби за подадени от надлежни страни по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за тяхното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което същите са процесуално допустими. Разгледани по същество, на основанията посочени в тях, както и след проверка на решенията за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгл. чл. 218, ал. 2 АПК, съдът счита, че същите са неоснователни. При постановяване на решенията не са допуснати нарушения на материалноправните разпоредби на закона или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като същите се явяват обосновани, правилни и законосъобразни. От фактическа страна първоинстанционният съд е установил следното: А. А. е съдия в Софийски градски съд към датата на издаване на оспорваната заповед -10.12.2019 г. На основание чл. 23 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, Висшият съдебен съвет /ВСС/ е приел Правила за определяне на средствата за допълнителни трудови възнаграждения, посл. изменени с решение на пленума на ВСС по Протокол № 28/21.11.2019 г. В т. 60. 1 от този протокол е взето решение за изплащане на допълнително трудово възнаграждение, като е определен председателят на съответния съд да издаде нарочна заповед за това, като съобрази кръга от правоимащи съгласно Правилата. Във връзка с това, председателят на СГС е поискал от комисия "Дисциплинарна дейност и взаимодействие с инспектората към ВСС" да му бъде предоставена информация за висящи дисциплинарни производства по отношение на съдиите от СГС към дата 06.12.2019 г. Видно от получения отговор, жалбоподателят А. А. е сред лицата с образувано дисциплинарно производство, което е под № 24/2017 г. по описа за 2017 г. на ВСС, обединено с Дисц. дело № 37/2017 г., което не е приключило. На 10.12.2019 г. е издадена процесната Заповед № РД-08-7346, в т. 3 на която, на основание чл. 86, ал. 1 вр. с чл. 88 от ЗСВ и препращайки към взетото на 21.11.2019 г. решение на Пленума на ВСС, чл. 7 вр. с чл. 9 и чл. 6, ал. 3 от Правилата за определяне и изплащане на средства за ДТВ в органите на съдебната власт, писмо изх. № ВСС-14924 от 10.12.2019 г. на комисия "Дисциплинарна дейност и взаимодействие с инспектората към ВСС" и постъпилите предложения на заместник председателите на СГС и председатели на отделения относно изплащане на допълнително трудово възнаграждение на съдиите от съответното отделение, е разпоредено да не се изплаща такова на А. А., тъй като спрямо него има образувано и образувано и неприключило към датата на издаване на заповедта дисциплинарно производство. За да отмени процесната заповед, съдът е приел, че жалбата срещу оспорената заповед е процесуално допустима, тъй като същата е административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, а лицето е легитимирано да я обжалва в качеството си на неблагоприятно засегнат от нея адресат. Освен това същата е подадена в срока по чл. 140, ал. 1 от АПК, предвид факта, че в заповедта не е посочено пред кой орган и в какъв срок може да се обжалва. Съдът е приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, чиято компетентност е основана на чл. 80, ал. 1, т. 1 от ЗСВ и решение по т. 60. 1 на Пленума на ВСС по Протокол № 28/21.11.2019 г. Заповедта обаче, според първоинстанционния административен съд, не отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, тъй като не е мотивирана – по същество се касае за налагане на санкция, произтичаща от ангажирана дисциплинарна отговорност на магистрата и изискването за мотиви в тази част не може да бъде преодоляно с простото позоваване на текста от правилата, а следва да бъде обект на обсъждане от страна на органа по приложението на чл. 5, ал. 2, т. 7 от Правилата. Самото посочване, че е налице образувано и неприключило дисциплинарно производство по отношение на съдия А. не съставлява фактическо основание за издаване на заповедта, тъй като не е отчетено по отношение на него, че е привлечен към дисциплинарна отговорност, не е ясно дали предмет на производството са нарушения, извършени през 2019 г., за която се изплащат ДТВ, или такива, извършени в минал период, който е извън преценката на административния орган. Данните по делото сочат, че дисциплинарна отговорност се търси за действия или бездействия, извършени през 2016 г. Съдът е преценил, що се касае до наведеното основание за нарушаване на принципа на равно третиране, че то е неоснователно и е изложил подробни мотиви в подкрепа на този свой извод. С Допълнително решение № 6164 от 6.11.2020 г. съдът, който не се е произнесъл по цялото оспорване на А. А., т. е. и по т. 1 от заповедта, е оставил без разглеждане жалбата му в тази част, а именно "с изключение на лицата, за които има образувани и неприключили дисциплинарни производства", намирайки че искането за отмяна на тази точка, с която е определен кръга от правоимащи да получат ДТВ, е недопустимо, тъй като за жалбоподателя липсва пряк и непосредствен интерес. Обжалваните решения са правилни. Не се спори, че атакуваният индивидуален административен акт- Заповед № РД-08-7346/10.12.2019 г. на административния ръководител на Софийски градски съд в обжалваната част е издадена от компетентен орган и в кръга на предвидените му правомощия. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че оспореният административен акт е постановен при нарушаване на предвидената в закона форма - чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Нарушаването на формата на акта по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, част от която е изискването той да съдържа фактическите и правните основания за издаването му, е основание за неговата унищожаемост. В конкретния случай оспорената пред Административен съд София- град заповед е издадена при спазване на предвидената в чл. 59, ал. 2 от АПК форма - в писмен вид и съдържа разпоредителна част, но липсва описание на правните и фактически основания за издаването й. В конкретния казус неизлагането на мотиви е основание за незаконосъобразност на административния акт, тъй като мотивирането на административните актове е изискване за тяхната законосъобразност и необходимо условие за осъществявания контрол от страна на съда върху дейността на административния орган по издаването на акта (арг. от чл. 145, ал. 1 АПК). Липсата на мотиви, като фактически или правни основания за издаване на акта, във всички случаи води до унищожаемост на административния акт, както правилно е приел първоинстанционния съд. В изпълнение на служебното си задължение по чл. 168, ал. 1 от АПК, съдът е изследвал законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт по критериите на чл. 146 от АПК. Обосновано и правилно е приел, че актът не е мотивиран, тъй като в конкретния случай, предвид налагането по същество на санкция, която произтича от ангажирането на дисциплинарната отговорност на съдията, мотивите следва да бъдат изведени не само от приложените документи, подготвили издаването на заповедта, но и да съдържат ясно изложение на конкретно установените факти, както и правната норма, към която същите се субсумират. Правилна е преценката на съда и относно обстоятелството, че фактическото основание за издаване на заповедта не би могло да бъде само и единствено посочване на образуваното Дисциплинарно дело № 24/2017 г. по описа на ВСС, обединено с Дисциплинарно дело № 37/2017 г., тъй като то дори касае действия или бездействия на магистрата, извършени през година, различна от годината, за която се отнася лишаването му от допълнително трудово възнаграждение за резултати и принос. Правилна е преценката на съда, че позоваването на цитираните в акта Правила за определяне и изплащане на средства за допълнителни трудови възнаграждения в органите на съдебната власт не могат да преодолеят липсата на фактически основания в него, поради което безспорно е налице нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК. Посоченото нарушение е достатъчно, за да обоснове извод за незаконосъобразност на оспорената заповед поради противоречие с разпоредбата на чл. 146, т. 2 от АПК, поради което правилно е отменена от съда. Касационната инстанция приема, че Решение № 4676/20.08.2020 г. по адм. дело № 387/2020 г. на Административен съд София- град е постановено при спазване на съдопроизводствените правила и правилно прилагане на материалния закон в частта, с която оспорената заповед е отменена. Решението, като валидно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила. Правилна е преценката на АССГ за наличието на прекратителното основание по чл. 159, т. 4 от АПК, поради липса на пряк и непосредствен правен интерес за жалбоподателката от оспорването на процесната заповед в т. 1. Изискването към абсолютната процесуална предпоставка за допустимост на жалбата срещу индивидуален административен акт, какъвто е правният интерес от оспорване, да е пряк и непосредствен, е в съответствие с мотивите на Тълкувателно решение № 3/16.04.2013 г. по т. д. № 1/2012 г., което е задължително за съдилищата на основание чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт. Жалбоподателят не доказва наличието на личен, пряк и непосредствен правен интерес от оспорване на атакуваната т. 1 от Заповед № РД-08-7346/10.12.2019 г. на административния ръководител на Софийски градски съд, което не съдържа властническо волеизявление, пораждащо или водещо до промени в правната му сфера. Преценена според разпоредбата на чл. 21 от АПК, тази част от заповедта не създава права или задължения за жалбоподателя, поради което за него не е налице правно установим интерес да го обжалва. Правото на обжалване е процесуална възможност и се реализира от носителя на това право при строго определени законови предпоставки. Наличието на правен интерес от оспорване на административните актове е конституционно изискване, изрично посочено в чл. 120, ал. 2 КРБ, който определя обжалваемост на всички административни актове, но при задължителното условие- обжалваният акт да засяга лицето, което го обжалва, т. е. същият да има пряк и непосредствен интерес от обжалване. Този конституционен принцип е заложен и в разпоредбите на чл. 147, ал. 1 от АПК. За да е налице пряк интерес, е необходимо със самата отмяна на оспорения административен акт непосредствено да се отстрани настъпилата или настъпващата щета от изпълнението на административния акт, да е налице действително и пряко удовлетворяване на лицето. Личният правен интерес означава жалбоподателят да има право на жалба само в защита на своите субективни права, свободи и законни интереси, а не на други лица, още по- малко на такива, които се явяват правоимащи, съгласно т. 1 от Заповед № РД-08-7346/10.12.2019 г., издадена от административния ръководител на Софийски градски съд. Изложеното обуславя извода, че първоинстанционният съд е постановил валидно, допустимо и правилно допълнително съдебно решение, което при липса на касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила. Като съобрази изхода на спора пред настоящата инстанция и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, в полза на ответника А. А. следва да се присъди сумата от 70 лева, представляваща сторените от него разноски за държавна такса. Воден от горното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,