Решение № 752 от 28.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1624/2009 г.

Решение № 752 от 28.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1624/2009 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Теодора Нинова Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е въззивното решение на Софийския градски съд, II-Б състав, постановено на 12.03.2009 г. по гр. дело № 2054/2008 г., с което е отменено решение на СРС, 48 състав по гр. дело № 5670/1993 г., с което е отхвърлен иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, както и в частта на разноските и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на Е. М. П., [населено място], [жк], [жилищен адрес] М. М. К., [населено място], [улица], Е. М. Н., [населено място], [улица], [жилищен адрес] В. Н. М., М. Г. М. и М. Г. М., всички с адрес: [населено място], [улица], че Д. П. В. е била собственик на 4 780 кв. м. от нива с площ от 12.5 дка в землището на [населено място], м. "Полето", при съседи на целия имот: С. М., път, мера, Т. М., В. В. и други, а частта от 4 780 кв. м., съставлява имот пл. 1146, заснет в неодобрения кадастрален план от 1980 г. за [населено място] като имоти с пл. № № № 1434, 1418 и 1146 с осъждане Е. М. П., [населено място], [жк], [жилищен адрес] М. М. К., [населено място], [улица], Е. М. Н., [населено място], [улица], [жилищен адрес] В. Н. М., М. Г. М. и М. Г. М., всички с адрес: [населено място], [улица] да заплатят на И. И. Т., [населено място], [улица] Д. Н. А. със съдебен адрес: [населено място], [улица] сумата от 1 450 /хиляда четиристотин и петдесет/ лева разноски по делото. Недоволни от въззивното решение са касаторите Е. М. П., Е. М. Н., двете от [населено място], М. М. К. от [населено място], В. Н. М., М. Г. М. и М. Г. М., всички от [населено място], Софийска област, представлявани от адвокат М. А. Р. от С. адвокатска колегия, които го обжалват в срока по чл. 283 ГПК като считат, че въззивният съд е постановил недопустимо решение по непредявен иск - вместо правна квалификация по чл. 108 ЗС е приета такава по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ необосновано и е неправилно поради нарушение на материалния закон и процесуални правила. От ответниците по касация Д. Н. А. и И. Н. Т., двамата от [населено място], представлявани от адвокат Д. С. Д. от С. адвокатска колегия е постъпил отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище за неоснователност. Процесуалният представител поддържа оспорването и по съображения, изложени в писмена защита. От ответника по касация И. Н. Т. и лично е постъпила писмена защита със становище за неоснователност. С определение № 397 от 13.05.2010 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, състав на I гражданско отделение, разгледа касационните жалби с оглед наведените отменителни основания и като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: С решение № 737 от 30.05.2008 г., постановено по гр. дело № 3369/2007 г. състав на II гражданско отделение на Върховния касационен съд е отменил въззивното решение на Софийския градски съд, II-Г състав от 19.12.2006 г. по гр. дело № 998/2006 г., с което е оставено в сила решението на Софийския районен съд, без дата, постановено по гр. дело № 5670/1993 г. за отхвърляне иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, предявен от И. Н. Т., Д. Н. А. и Ф. Р. М. В. срещу ответниците по спора /сега касатори/. За да отмени решението на първоинстанционния съд при новото разглеждане, въззивният съд е приел за безспорно, че м. "Трояно" и м. "Полето" в землището на [населено място] не са идентични, тъй като първата местност се намира северозападно от гара В., между гарата и [населено място], т. е. между района на Стопанския двор и местността Г., а втората местност се намира югоизточно от гара В. между гарата и автомагистралата. Анализирани са всички гласни и писмени доказателства като са възприети допълнителното заключение на тройната техническа експертиза от 31.05.2005 г. и особените мнения на вещото лице Б., а относно местоположението на имота на Д. В. е направен извод, че той обхваща имоти с пл. № № 1077 и 1146, при което за последния ответниците по спора притежават документи за собственост. Направен е извод, че Д. В. е собственик на нива от 12.5 дка по нотариален акт № 56/1949 г., съвпадаща с имот № 1146, последният обхващащ имоти с пл. № 1146, 1434 и 1418 с площ от 4784 кв. м., поради което искът по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е основателен и доказан. Касационните жалби са редовни и допустими. Разгледани по същество са основателни. Решението на въззивния съд е неправилно като при постановяването му е нарушен материалния закон - чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, допуснати са съществени нарушения на съдопроизводствени правила - чл. 136, чл. 157, ал. 3 и чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.). Правото на искова защита е уредено от закона по начин, по който реализирането й следва да бъде съобразено с настъпването на конкретни юридически факти, обуславящи фактическия състав на нормата - правно квалифициращ правоотношението. Т.е. от този, който твърди, че е нарушено неговото субективно материално право се очаква и установяване на настъпването на тези юридически факти, съотносими към очертания от правната норма ред. Реализацията на исковата защита е обусловена както от установяване на посочените факти, така и от правилното насочване на претенцията, с оглед ангажиране на отговорността на този, който я носи при конкретните обстоятелства. Тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това претендира като настъпили - чл. 127 ГПК (отм.). За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните факти така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Елементите, обуславящи реституирането на земята по специалния закон са: правото на собственост на заявителя, съответно-на неговите наследодатели върху заявените имоти към датата на отнемането им по някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ; отнемането на собствеността по някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ; земеделският характер на земята, респективно попадането й в хипотезите на някои от изключенията на чл. 10, по силата на които собствеността се възстановява и върху неземеделски по смисъла на закона имота. Липсата на някой от тези елементи, наличието на които е кумулативно предвидено, обуславя неоснователността на претенцията за реална реституция. При спор между няколко претендиращи лица, кой от тях, респективно от наследодателите им, е бил собственик на имота преди отнемането му, той се разрешава по общия исков ред именно чрез иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Следователно, както в административната процедура, така и в исковото производство ищците следва да установят по безспорен начин, че наследодателят им е била собственик на земята при внасянето (обобществяването, завземането) й в ТКЗС. При това, в исковото производство допустимите доказателства и доказателствени средства се определят от общия нормативен акт - ГПК, като всяка от страните следва да установи по несъмнен начин обстоятелствата, от които черпи права /чл. 127, ал. 1 ГПК/. Искът, който е разгледан от съдилищата е положителен установителен за собственост. Ето защо, при недоказани вещни права от ищците, за съда не е имало задължение да изследва правото на собственост на ответниците, защото това не би повлияло на крайния резултат по спора. За съда не е имало и задължение да упражнява косвен съдебен контрол на административните актове по чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ. Каквото и да е приела поземлената комисия в производството по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ, то не може да разреши настоящия спор. При това, в административното производство не могат да се разрешават спорове за материални права. Именно поради това е у реден и специалния иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. При спор по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ ищецът следва да индивидуализира имотите, за които твърди, че са били притежание на неговия наследодател, със старите имотни граници и то с белези и в състоянието им към момента на образуване на ТКЗС, тъй като това е правнорелевантният момент относно тяхното възстановяване, което не е сторено. Установителният иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ има за предмет спор за материално право върху възстановена или подлежаща на възстановяване земеделска земя към минал момент. След като не е установена идентичност на имотите, на доказване не подлежи твърдението, че собственик на земята към релевантния за спора момент е бил наследодателят на ищците, а не наследодателят на ответниците. Понеже е допуснато нарушение, водещо до отмяна на основание чл. 281, т. 3 ГПК касационните жалби следва да се уважат, а решението на въззивния съд - отмени като спорът реши по същество от настоящата инстанция съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК с отхвърляне на иска на посоченото основание. От заключенията на изслушаните технически експертизи, приети при отчитане изискването на чл. 157, ал. 3 ГПК се установява, че праводателката на ищците Д. В. е придобила право на собственост върху нива 12.5 дка в м. "Полето" по силата на покупко-продажба през 1949 г. с посочения нотариален акт, който към момента на отнемането му и предоставянето му за безвъзмездно ползване на ТКЗС е бил собственост на наследодателката им, причислен към държавния поземлен фонд. Освен това безспорно двете групи наследници са заявили за възстановяване различни имоти, при което имотът в м. "Полето" на Д. В. и имотът в м. "Трояно" не са идентични, не само защото са в различни местности, но и защото имат други съседи, в който смисъл и свидетелските показания, кредитирани при отчитане изискването на чл. 136 ГПК (отм.). Релевантният момент е 1950 г. - масовизирането, включване на имота в ТКЗС, поради което е неотносимо към спора по иска с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ какви отреждания и промени са настъпили с него след това. Следва да се има предвид, че самите ищци са уточнили иска си още пред първата инстанция с посоченото правно основание като всъщност е отстранена нередовност на исковата молба, че не се касае за ревандикация по чл. 108 ЗС. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на касаторите се присъждат направените разноски пред всички инстанции: на Е. М. П. пред настоящата инстанция общо 330 лева; на същата, Е. М. Н. и М. М. К. общо 648,55 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на I гражданско отделение