Решение № 246 от 22.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 869/2023 г.

Решение № 246 от 22.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 869/2023 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ПРБ и насрещна касационна жалба на Б. П. Д. против решение № 189/09.11.2022 г., постановено по гр. д. № 323/2022 г. от състав на АС – Пловдив. Касационното обжалване е допуснато по правен въпрос, свързан със задължението на съда да обсъди всички събрани доказателства и да обсъди всички доводи на страните във връзка с дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съобразено с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради процедиране от страна на съда в противоречие с практиката на ВКС. По отговора на правния въпрос, ВКС приема следното: В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. В горния смисъл е трайната съдебна практика на ВКС, която се споделя и от настоящия състав. По касационните жалби на страните, съдът приема следното: С постановление от 20.01.2011 г. по сл. д. № 26/2010 г., СО-СГП, пр. пр. № 4-4474/2010 г., СГП, ищецът е привлечен като обвиняем за това, че на 04.08.2010 г. на територията на ГКПП "Д. мост - Р. ", трасе - входящи товарни автомобили в РБ, като длъжностно лице, посредством злоупотреба със служебно положение на служител от състава на МВР, полицай 3-та степен при РДГП Р., е поискал от дар, който не му се следва, за да не извърши действия по служба - проверка на превозно средство, товара и съпътстващите го документи, за да премине товарният автомобил границата през ГКПП на българска територия. С постановление от 10.09.2015 г. на СГП е било прекратено ДП № 26/2010 г., СО-СГП, пр. пр. № 4-4474/2010 г., СГП, по отношение на 12 обвиняеми, в т. ч. и по отношение на настоящия ищец, поради недоказаност на повдигнатите им обвинения в извършване на престъпления при независимо извършителство. След обжалване от ищеца на Постановлението от 10.09.2015 г. за прекратяване на наказателното производство, с определение от 03.12.2015 г. по ч. н. д. № 598/2015 г. ОС – Русе е изменил основанието за прекратяване по отношение на него, а именно - по чл. 243, ал. 1, т. 1, вр чл. 24, ал. 1 от НПК, тъй като деянието не е извършено. От приложеното по делото лично кадрово досие на ищеца е било установено, че на 24.01.2011 г. той е бил временно отстранен от работа и срещу него е било образувано със Заповед № 229/24.01.2011 г. дисциплинарно производство по чл. 230, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от ЗМВР на основание повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 302, т. 2, б. "А", вр. чл. 301, ал. 1, пр. 1 и 2, алт. 1 от НК, а на 07.03.2011 г. е било отнето от Директора на ГД "Гранична полиция" разрешение № 3690 за достъп на ищеца до класифицирана информация. Със Заповед № 7409/04.05.2011 г. дисциплинарното производство е било прекратено, поради липса на доказателства за извършено от ищеца дисциплинарно нарушение по смисъла на чл. 227, ал. 1, т. 7 от ЗМВР, като той е възстановен на работа и му е изплатено дължимото възнаграждение за времето на отстраняване от длъжност. От събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че е налице широк обществен отзвук на незаконното обвинение против ищеца, отразило се пряко в последващото развитие и структуриране на личния и професионален негов живот в значими негативни аспекти. Правилно въззивният съд е приел, че досъдебното производство спрямо ищеца е продължило без основателни причини почти пет години, бил е обвинен без налични достатъчно данни за това в тежко умишлено престъпление с завишена степен на обществена опасност – подкуп и то като лице, призвано да се бори със закононарушенията – граничен полицай, осъществена е масирана медийна разгласа, но от данните по делото не е видно, че името на ищеца е огласено в медийните публикации, отнето му е разрешително за достъп до класифицирана информация без което не може да упражнява професията си на позицията на която е бил, поради това е бил принуден да промени мястото си на работа на повече от 100 километра от семейството си, не е могъл да бъде пълноценен негов член. Не се установява по безспорен начин, че ищецът е бил принуден да се раздели с притежаваното от него имущество, а впоследствие и със семейството си и тези обстоятелства да са в причинна връзка с действията на ответника по делото. В тази насока следва да се отбележи, че дори и да се приеме за доказано обстоятелството, че ищецът е бил принуден да се раздели с притежаваното от него имущество в резултат от воденото против него наказателно преследване, то това не води до извод за претърпени неимуществени вреди, а евентуално за имуществени такива. Не се установява от доказателствата по делото влошаване на здравословното състояние на ищеца да е в пряка причинна връзка с воденото против него наказателно производство, поради което това обстоятелство следва да се вземе предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Всички тези обстоятелства, съобразени с принципа за справедливост, съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, водят настоящия състав до извод, че справедливото обезщетение, което следва да се присъди на ищеца е в размер на 12 000 лева, като доколкото присъденото от съда обезщетение е завишено, то следва да се отмени решението в частта, с която е присъдено обезщетение над тази сума. Разноските, които се дължат на ищеца са в размер на 1036, 28 лева, съразмерно с основателната част на иска, за трите инстанции. Водим от горното, състав на ВКС