Решение № 8217 от 3.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1258/2019 г.

Решение № 8217 от 3.06.2019 г. на ВАС по адм. д. № 1258/2019 г., VIII о., докладчик съдията Емилия Иванова Производството е по чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Директора на Басейнова Дирекция "Източно Беломорски район" /БД ИБР/ гр. Пловдив, срещу решение № 2612 от 10.12.2018 г., постановено по адм. д. № 1645 по описа на Административен съд гр. Пловдив за 2018 г., с което е отменен акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/№ 27 от 27.04.2018 г. издаден от същия административен орган, с който на "Тунджа 73" ЕООД, са установени задължения произтичащи от такса за водовземане от повърхностни води в размер на 55 610. 50 лв. главница и лихви в размер на 30 782. 24 лв. Според касатора решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необосновано. Актът е издаден след проведена процедура по Закона за водите, в изискуемата форма и от компетентен орган. Размерът на задължението е определен съгласно Тарифата за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект и Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване (отм.);. Съгласно т. 1, от раздел "Такса за водоползване" от разрешително № 31160021 от 27.04.2009 г. на "Тунджа -73" ЕООД, е вменено да заплаща таксите за водоползване. При извършената проверка на "Рибовъдно стопанство", собственост на дружеството е установено, че липсват монтирани измервателни уреди, които да отчитат използваното количество вода за пълнене на басейните на стопанството. Възразява се срещу изводите на съда, че актът е издаден при допуснато нарушение на материалния закон. Разрешителното е издадено на основание чл. 44, ал. 1 от ЗВ, а не на основание чл. 46, ал. 1, т. 2 от ЗВ, поради което титулярят му не е ползвател на водите, а осъществява водовземане. Налице е отнемане на водни количества, а не само тяхното ползване. Безспорно е, че количествата вода са използвани и следва да се дължи такса за нея. Не е приложима хипотезата на чл. 46, ал. 1, т. 2 от ЗВ, когато титулярят на разрешителното е освободен от заплащане на такса. Въз основа на горното се иска решението да бъде отменено и подадената жалба срещу АУПДВ да бъде отхвърлена. Ответникът – "Тунджа – 73" ЕООД, чрез процесуалният си представител по делото, в писмен отговор оспорва подадената касационна жалба и моли да не бъде уважена. Твърди, че макар да се обжалва цялото решение, не са изложени конкретни възражения по отношение на констатациите на съда за изтекла погасителна давност, както и по отношение на периодите за които жалбоподателят не е имал разрешение за водовземане. В тази част решението е влязло в сила и не подлежи на касационна проверка. Първоинстанционният съд е обсъдил подробно понятията водовземане и водоползване и е приел, че се касае за хипотезата на чл. 19, ал. 1, т. 2, б. "б" от ЗВ, с която е отменено начисляването на такса за ползване на воден обект за аквакултури. Съдебното решение е в унисон с практиката на ВАС, според която "освобождаването" от заплащане на такса е с оглед целта на използване – отглеждане на аквакултури. Претендира присъждане на разноски в размер на 2400 лв. за настоящата инстанция. Върховна административна прокуратура, чрез участвалия по делото прокурор намира, че касационната жалба е процесуално допустима и неоснователна. Решението на Административен съд гр. Пловдив е правилно и съобразено с доказателствата по делото, включително и с изслушаната ССчЕ. Предлага постановеното решение да бъде оставено в сила. Върховен административен съд, състав на Осмо отделение, като съобрази събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания, както и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на проверка акт. Разгледана по същество е неоснователна. Предмет на оспорване пред Административен съд гр. Пловдив е бил АУПДВ № 27/27.04.2018 г. издаден от Директора на Басейнова Дирекция "Източнобеломорски район", с който на "Тунджа – 73" ЕООД на основание § 9 от ПЗР от Закона за водите е определено задължение в размер на 55 610. 50 лв. главница и лихви в размер на 30 782. 24 лв. Задълженията произтичат от такси за водовземане от повърхностни води за периода от 01.01.2006 г. до 31.12.2016 г. "Тунджа-73" ЕООД е бил титуляр на разрешително за водовземане № 0835/09.04.2002 г. издадено от Министъра на околната среда и водите /МОСВ/, за правото на водовземане от повърхностен воден обект – река Тунджа, в землището на с. Николаево, с цел на водоползването – риборазвъждане и пълнене на 25 броя басейни. Дружеството е титуляр и на разрешително № 31160021 от 27.04.2009 г. за водовземане от повърхностен обект, по отношение на същият обект и в същия обем. С решение №РР-3020/24.01.2017 г. е отказано продължаване срока на разрешителното издадено от Директора на Дирекция ИБР. На обекта, за който са издадени двете разрешителни – рибовъдно стопанство в опашката на язовир "Жребчево", е извършена проверка от длъжностни лица при БД ИБР-Пловдив. Проверката е извършена във връзка с изпълнение условията по разрешителното и се констатира, че на обекта не е монтирано измервателно устройство, което отчита използваното количество вода за пълнене на басейните. Установеното по време на проверката е отразено в констативен протокол № СЗ-021823.02.2018 г. Задълженията за ползваните количества вода са определени на основание чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "а" и чл. 194, ал. 2 от ЗВ, както и на основание § 9 ПЗР от ЗВ, според който независимо дали използването на водите се осъществява на основата на издадени разрешителни или без основание, лицето, използващо водите, дължи заплащане на таксите, предвидени в закона, по съответните тарифи. Тунджа-73 ЕООД е уведомена надлежно за започналото административно производство и е представила възражение пред органа, което не е уважено. С АУПДВ № 27/27.04.2017 г. на дружеството са определени задължения за водоползване. Срещу него е подадена жалба пред АС-Пловдив. При осъществената проверка на АУПДВ, са обсъдени събраните по делото доказателства, твърденията на страните и приложимата правна уредба и въз основа на този анализ решаващият състав е приел, че актът е незаконосъобразен. Изводът му е обоснован с допуснати нарушения на материалния закон и изтекла погасителна давност за част от задълженията. Решението е правилно. Основанията за дължимите такси относно ползването на водните обекти са регламентирани със ЗВ. Разпоредбите на чл. 194 от ЗВ установяват заплащането на такси за водовземане, когато се осъществява на основание издадени разрешителни. § 9 от ПРЗ на ЗВ, установява, че такси се дължат и при установено ползване на водите без значение дали то е осъществено въз основа на разрешително или при липсата му. Начинът на изчисляване на таксите е определен в приети от МС тарифи. Те представляват публични държавни вземания съгласно чл. 162, ал. 2, т. 3 от ДОПК, тъй като с оглед характера им са нормативно установени вземания в полза на държавата. Спорът в настоящото производство е свързан с това дали задължението за заплащане на такси е за ползване на воден обект за аквакултури и сходните на тях дейности, както и дали от това освобождаване могат да се ползват само титулярите на разрешителни или всички ползватели. Касаторът твърди, че след като разрешителните са издадени за водовземане с основание чл. 44, ал. 1 от ЗВ и чл. 52, ал. 1, т. 3 от ЗВ, то таксата следва да се определи по реда на чл. 194, ал. 1, т. 1, б. "а" от ЗВ Правилно първоинстанционният съд е обсъдил вложения от законодателя смисъл в термитите водовземане съгласно § 1, т. 4 от ДР на ЗВ и ползване съгласно § 1, т. 25 от ДР на ЗВ. Съгласно определението на закона, водовземането е отнемане на води от водните обекти, а ползването е представлява всяка дейност във водния обект, която без да е свързана с отнемане на водите му въздейства върху режима на водите. От съдържанието на издадените в полза на "Тунджа – 73" ЕООД разрешителни е видно, като цел на разрешителното е вписано – риборазвъждане – "пълнене на 25 броя басейни за отглеждане на риба и покриване на загубите от изпарение и филтрация". Необходимите водни обеми са определени по месеци и с конкретна цел – пълнене на рибарници и покриване на загуби от филтрация. Изрично е посочено, че таксата за водоползване е за "риборазвъждане". Съобразявайки дейността на дружеството, както и останалите параметри на разрешителното правилно АС-Пловдив е преценил, че е приложимо изключението по чл. 194, ал. 11, т. 4 от ЗВ. Определящо за възникване на задължението за такси по чл. 194 от ЗВ, е не наличието на разрешително, а вида дейност който се осъществява. Между страните няма спор, че дейността на "Рибовъдното стопанство" е свързана с аквакултури, а само дали разрешителното е издадено за това, при условие, че в него не фигурира изрично основанието на чл. 46, ал. 1, т. 1 от ЗВ. Правилно АС-Пловдив е приел, че относно дължимостта на таксата е приложима разпоредбата на чл. 194, ал. 5, т. 11 от ЗВ за задълженията от след 2015 г. Преди изменението на ЗВ за периодите преди 2015 г. е действала разпоредбата на чл. 194, ал. 7, т. 4 от с. з., според която не се дължи такса за водовземане за повърхностни и подземни води в случай по чл. 46, ал. 1, т. 2 от ЗВ. Като е извършил преценката за законосъобразност на АУПДВ, с оглед дейността за която се осъществява водовземането, а не формално по вписаното в разрешителните правно основание, съдът обосновано е приел, че определените такси не се дължат. Доколкото касационната жалба е подадена срещу цялото решение, без да се конкретизира дали е относима и към изводите на решаващия състав относно погасените по давност задължения, следва да се отбележи, че и в тази част решението е правилно постановено. Споделят се мотивите на АС-Пловдив, че таксите за 2006 г. се дължат до 31.01.2007 г., поради което са се погасили по давност. Предвид гореизложеното, настоящият касационен състав, намира, че обжалваното решение не страда от пороците посочени в касационната жалба и поради това като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на делото и на основание чл. 143, ал. 3, във връзка с чл. 228 от АПК, касаторът следва да заплати на ответника по касационна жалба направените от него разноски за настоящата инстанция, които са доказани в размер на 2 400 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение