Решение № 533 от 9.12.2025 г. на ВКС по н.д. № 20258002200771/2025 г.

Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимия А. А. М., депозирани чрез неговите защитници, срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 110 от 3.07.2025 г, по ВНОХД № 518/24, с което е изменена присъда на Окръжен съд, Пазарджик, № 260005 от 12.02.2021 г, по НОХД № 130/19, в нейната гражданско-осъдителна част, като е намален размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди на 80 908, 06 лв, искът е отхвърлен до пълния му размер от 92 246, 32 лв, намален е размера на дължимата държавна такса на 3 236 лв, на подсъдимия са възложени разноските от въззивното производство, в размер на 716, 30 лв, и разноските, направени от гражданския ищец във въззивното производство, в размер на 10 080 лв, оставено е без уважение искането за присъждане на неприсъдени по делото разноски, а присъдата и допълнителната присъда са потвърдени в остананалите им части. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че в периода от 9.04.2014 г до 21.10.2014 г в /населено място/, обл. П, при условията на продължавано престъпление в качеството си на длъжностно лице: директор на /наименование/ гр. В., не е положил дължимата грижа за стопанисване и запазване на повереното му имущество и за възложената му работа / не предприел мерки за прекратяване на шест договора за покупко- продажба на дървесина, сключени с дружество /наименование/ ЕООД, по които не е постъпило плащане /, с оглед на което и на основание чл. 219, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б, пр. 1 и чл. 55, ал. 3 НК, е осъден на „пробация“, включваща двете задължителни пробационни мерки, всяка от тях за срок от по шест месеца, като е оправдан по обвинението по чл. 219, ал. 3 НК. Със същата присъда подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец /наименование/, С., ЕИК // обезщетение за имуществени вреди, в размер на 92 246, 32 лв, като искът е отхвърлен за разликата до предявения размер от 122 842, 50 лв. На основание чл. 189 НПК, на подсъдимия е възложено заплащането на държавна такса върху уважения размер на гражданския иск, в размер на 3 690 лв, както и да заплати разноските от съдебното производство пред първата инстанция, в размер на 1 022, 09 лв, и разноските от досъдебното производство, в размер на 698, 30 лв. С допълнителна присъда № 260005 от 12.02.2021 г, подсъдимият е осъден да заплати законната лихва върху уважения размер на гражданския иск, считано от 21.10.2014 г, като искът за заплащане на законната лихва е отхвърлен за заплащане на лихва за всяко от деянията, включени в продължаваното престъпление. С допълнителната присъда подсъдимият е осъден да заплати сторените от гражданския ищец разноски за адвокатско възнаграждение в производството пред първата инстанция, в размер на 1 080 лв. Постановената присъда и допълнителната такава са обжалвани от подсъдимия пред Пловдивски апелативен съд, който със свое решение № 34 от 23.02.2023 г, по ВНОХД № 241/21, е потвърдил присъдата и допълнителната такава. С решение на ВКС № 566 от 11.11.2024 г, по н. д. № 326/23, е отменено решението на Пловдивски апелативен съд в неговата гражданско-осъдителна част и делото е върнато в отменената част за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, а решението е оставено в сила в наказателно-осъдителната му част. С жалбите на подсъдимия, депозирани чрез защитниците му, се релевират касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 НПК, касаещи произнасянето по гражданската отговорност и сторените по делото разноски. Сочат се следните доводи: Неправилно е определен началния момент, от който се дължи законната лихва за присъденото обезщетение, а именно: 21.10.2014 г. Съдът е следвало да постанови заплащане на лихвата от датата на предявяване на иска пред съда или от датата на влизане на присъдата в сила. При произнасянето по дължимата лихва е следвало да се съобрази датата на всеки от договорите поотделно, тъй като тогава е настъпило увреждането, за което се заплаща обезщетение. При направено възражение за прекомерност на разноските, платими в полза на гражданския ищец, в производството пред въззивната инстанция, възлизащи на 10 080 лв, съдът е отказал да го уважи. Неправилно е становището на съда, че гражданският ищец е активно легитимиран да се конституира като страна в процеса, тъй като /наименование/ С., не разполага с правосубектност, а активно легитимиран се явява Министерство на земеделието и храните. Съдът не е установил кое е лицето, засегнато от имуществените вреди, респективно, дали ДЛС „Ч.“ е субект, претърпял вреди. Съдът не е изяснил кой е субекта, активно легитимиран да получи обезщетение за имуществени вреди, с правно основание чл. 45 ЗЗД. С жалбите се правят алтернативни искания: да бъде изменено решението, като бъде отхвърлен гражданския иск, или да бъде отменено решението в обжалваната част и делото бъде върнато в отменената част за ново разглеждане на апелативния съд. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбите, като прави възражение и за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на повереника на гражданския ищец, направени в касационното производство, възлизащи на 8 664 лв. Подсъдимият жалбоподател не участва лично в производството пред ВКС. Повереникът на гражданския ищец не се явява в съдебно заседание. В приложено писмено становище пледира за оставяне в сила на обжалваното решение. В друго писмено становище са изложени аргументи за неоснователност на касационните жалби и оставяне в сила на обжалваното решение. Гражданският ищец не изпраща представител и участва в производството пред ВКС чрез своя повереник. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Неоснователно се сочи, че въззивният съд не е установил кое е пострадалото лице, претърпяло имуществени вреди от престъплението, представляващо непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД. Вярно е становището на съда, че /наименование/, С., е активно легитимирано да встъпи като граждански ищец, тъй като това е лицето, претърпяло имуществени вреди. Посоченото предприятие е юридическо лице със статут на държавно предприятие, създадено със закон, а именно: със Закона за горите, в който е предвидено, че за управление на горските територии-държавна собственост се създават държавни предприятия, които са юридически лица / чл. 163, ал. 1 и 2 от Закона за горите /. Правилно е становището на съда, че ДЛС „Ч.“ е поделение на /наименование/, С., което не притежава самостоятелна правосубектност и в неговия патримониум не биха могли да настъпят вреди. В посочената хипотеза ДЛС „Ч.“ не може да участва като страна в процеса, а именно: граждански ищец, поради което законосъобразно не е конституирано като такава страна. Следва да се има предвид, че Министерството на земеделието и храните би било годен субект само ако /наименование/, С., не притежава самостоятелна правосубектност. С оглед на изложеното, ВКС не споделя аргумента, че обезщетението за вреди е присъдено на субект, който не е активно легитимиран да предяви иск, с правно основание чл. 45 ЗЗД, както и не споделя довода, че друго е лицето, претърпяло вреди от непозволеното увреждане, различно от /наименование/, С.. Изложеното дава основание да се направи извод, че лицето, претърпяло вреди от престъплението, е именно /наименование/ С., и като е приел, че на този субект се дължи заплащане на обезщетение, съдът е приложил правилно материалния закон. На следващо място, неоснователно се твърди, че неправилно е определен момента, от който се дължи лихва върху главницата. Принципно е положението, че лихвата при непозволено увреждане се дължи от момента на извършване на деянието, а, когато деянието е продължило в определен период, както е в случая, от приключване на деянието. По настоящето дело, деянието, представляващо продължавано престъпление, е започнало на 9.04.2014 г и е приключило на 21.10.2014 г. Следователно, лихвата е дължима от 21.10.2014 г, когато е приключило продължаваното престъпление, каквото правилно становище е изразил и съдът. Не може да бъде споделен аргумента, че лихвата е дължима от датата на предявяване на иска пред съда или от влизане на присъдата в сила, тъй като посочените моменти не съвпадат с датата, на която е извършено, респективно, довършено, деянието, представляващо непозволено увреждане, от който момент е дължима законната лихва. Що се отнася до аргумента, че се дължат лихви по отделните деяния, включени в продължаваното престъпление, този аргумент би могъл да има своето място при спор, основан на договорна отговорност, докато, в случая, се касае за деликтна отговорност, която е извъндоговорна. Отделен е въпросът, че искането за присъждане на лихви от по-ранен момент преди 21.10.2014 г, би било във вреда на подсъдимия, който глобално би платил по-висок размер на лихва, в случай, че дължи лихва по всеки от договорите поотделно, които предшестват крайната дата на продължаваното престъпление / 21.10.2014 г /. ВКС счита, че е неоснователно възражението относно размера на разноските, направени от гражданския ищец за адвокатско възнаграждение, сторени във въззивното производство, в размер на 10 080 лв. Това е така, защото липсва възражение за прекомерност на разноските, основано на чл. 78, ал. 5 ГПК, направено в производството пред въззивната инстанция. Ето защо, ВКС намира, че искането за редуциране на тези разноски е неоснователно и не може да бъде уважено. Основателно е възражението за прекомерност на разноските, направени от гражданския ищец за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. Касае се за сумата 8 664 лв, платени за участие на повереника в касационното производство. Необходимо е да се направи съпоставка между цената на адвокатската защита и усилията на адвоката повереник при упражняване на процесуалните му права в касационното производство. По делото е приложено становище на повереника на гражданския ищец, с което е взето отношение по доводите на защитата, развити в касационните жалби, което несъмнено може да бъде оценено като адекватно за защита интересите на гражданския ищец. Пред настоящата инстанция са проведени две съдебни заседания, но повереникът не се е явил пред съда, а е счел за достатъчно да участва само с писмени становища, с които е заявил, че касационните жалби са неоснователни и желае делото да се разгледа в негово отсъствие. При това положение, сумата от 8 664 лв, която е платена за участие на повереника на гражданския ищец в касационното производство, се явява несъответна на положения от него труд, в която хипотеза посочената сума подлежи на намаляване до размер, който да е съответен на усилията на повереника за защита интересите на неговия доверител. Такава е сумата 1 500 лв, до какъвто размер следва да бъдат сведени разноските на гражданския ищец за адвокатско възнаграждение в настоящото производство. Ето защо, на подсъдимия следва да бъдат възложени разноските, направени от гражданския ищец в касационното производство за адвокатско възнаграждение, в размер на 1 500 лв. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,